Мои любими произведения

Съдържание

 

1. Две хубави очи – Пейо Яворов
2. Аз съм българче – Иван Вазов
3. Хайдути. Баща и син – Христо Ботев
4. Де е България – Иван Вазов
5. Отечество любезно, как хубаво си ти – Иван Вазов
6. Хубава си, моя горо – Любен Каравелов
7. Художник – Веселин Ханчев
8. Косачи – Елин Пелин
9. Серафим – Йордан Йовков

Две хубави очи

Пейо Яворов

 

 Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; -музика – лъчи
Не искат и не обещават те…
Душата ми се моли,

 

дете
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях –
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,

дете,
душата ми се моли…
Не искат и не обещават те! –
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете…

Аз съм българче

Иван Вазов

Хайдути. Баща и син

Христо Ботев

 

Я надуй, дядо, кавала,

след теб да викна – запея

песни юнашки, хайдушки,

песни за вехти войводи –

за Чавдар страшен хайдутин,

за Чавдар вехта войвода –

синът на Петка Страшника!

Да чуят моми и момци

по сборове и по седенки;

юнаци по планините,

и мъже в хладни механи:

какви е деца раждала,

раждала, ражда и сега

българска майка юнашка;

какви е момци хранила,

хранила, храни и днеска

нашата земя хубава!

Ах, че мен, дядо, додея

любовни песни да слушам,

а сам за тегло да пея,

за тегло, дядо, сюрмашко,

и за свойте си кахъри,

кахъри, черни ядове!

Тъжно ми й, дядо, жално ми й,

ала засвири – не бой се, –

аз нося сърце юнашко,

глас имам меден загорски,

та‘ко ме никой не чуе,

песента ще се пронесе

по гори и по долища –

горите ще я поемат,

долища ще я повторят,

и тъгата ми ще мине,

тъгата, дядо, от сърце!

Пък който иска, та тегли –

тежко му нима ще кажа?

Юнакът тегло не търпи –

ала съм думал и думам:

Блазе му, който умее

за чест и воля да мъсти –

доброму добро да прави,

лошия с ножа по глава, –

пък ще си викна песента!

I

Кой не знай Чавдар войвода,

кой не е слушал за него?

Чорбаджия ли изедник,

или турските сердари?

Овчар ли по планината,

или пък клети сюрмаси!

Водил бе Чавдар дружина

тъкмо до двайсет години

и страшен беше хайдутин

за чорбаджии и турци;

ала за клети сюрмаси

крило бе Чавдар войвода!

Затуй му пее песента

на Странджа баир гората,

на Ирин-Пирин тревата;

меден им кавал приглаша

от Цариграда до Сръбско

и с ясен ми глас жътварка

от Бяло море до Дунав –

по румелийски полета…

Един бе Чавдар войвода –

един на баща и майка,

един на вярна дружина;

мъничък майка остави,

глупав от татка отдели,

без сестра, Чавдар, без братец,

ни нийде някой роднина –

един сал вуйка изедник

и деветмина дружина!…

Хлапак дванайсетгодишен,

овчар го даде майка му,

по чужди врата да ходи,

на чужд хляб да се научи;

но стоя Чавдар, що стоя –

стоял ми й от ден до пладня!

И какво да ми спечели?

Голям армаган на майка –

тез тежки думи отровни:

“Що ме си, майко, продала

на чуждо село аргатин:

овци и кози да паса,

да ми се смеят хората

и да ми думат в очите:

да имам баща войвода

над толкозмина дружина,

три кази да е наплашил,

да владей Стара планина,

а аз при вуйча да седя –

при тоз сюрмашки изедник!

копилето му да бавя;

час по час да ме нахоква,

че съм се и аз увълчил,

че човек няма да стана,

а ще да гния в тъмница,

и ще ми капнат месата

на Кара баир на кола!…

Проклет бил човек вуйка ми!

Проклет е, майко – казвам ти,

не ща при него да седя,

копилето му да бавя

и крастите да му завръщам.

Яли ги свраки и псета!

При татка искам да ида,

при татка в Стара планина;

татко ми да ме научи

на к’ъвто иска занаят.”

Зави се майка, замая –

камък и падна на сърце;

гледа си в очи Чавдара,

във очи черни, големи,

глади му глава къдрава

и ръда клета, та плаче.

Чавдар я плахо изгледа,

и с сълзи и той на очи,

майка си бърже попита:

“Кажи ми, мале, що плачеш?

Да не са татка хванали,

хванали или убили,

та ти си, мале, остала

сирота, гладна и жъдна?”…

Прегърна майка Чавдара,

в очи го черни целуна,

въздъхна, та му продума:

“За тебе плача, Чавдаре,

за тебе, дете хубаво,

писано още шарено:

ти ми си, синко, едничък,

едничък още мъничък,

а лоши думи хортуваш; –

как ще те майка прежали,

да идеш, синко, с татка си,

хайдутин като ще станеш!

Татко ти й снощи доходял,

за тебе, синко, да пита –

много ме й съдил и хокал,

що съм те, синко, пратила

при вуйча ти, а не при него –

да види и той, че има

хубаво дете юначе;

далеч ли да го проводи,

на книга да се изучи,

или хайдутин направи,

по планината да ходи.

Триста й заръци заръчал,

в неделя да те проводя

на хайдушкото сборище…

Ще идеш, синко Чавдаре,

едничко чедо на майка!

Ще идеш утре при него;

ала те клетва заклинам,

ако ти й мила майка ти,

да плачеш, синко, да искаш,

с дружина да те не води,

а да те далеч проводи,

на книга да се изучиш –

майци си писма да пишеш,

кога на гурбет отидеш…”

Рипна ми Чавдар от радост,

че при татка си ще иде,

страшни хайдути да види

на хайдушкото сборище;

а майка ядна, жалостна,

дете си мило прегърна

и… пак заръда, заплака!…

Де е България

Иван Вазов

Питат ли ме де зората
ме й огряла първи път,
питат ли ме де й земята,
що най-любя на светът.

 

Тамо, аз щь отговоря,
де се белий Дунав лей,
де от изток Черно море
се бунтува и светлей;

 

тамо, де се възвишава
горда Стара планина,
де Марица тихо шава
из тракийска равнина,

 

там, де Вардар през полята
мътен лей се и шуми,
де на Рила грей главата
и при Охридски вълни.

 

Там, де днес е зла неволя,
де народа й мъченик,
дето плачат и се молят
се на същият язик.

 

Там роден съм! Там деди ми
днес почиват под земля,
там гърмяло тяхно име
в мир и в бранните поля.

 

До чукарите Карпатски
е стигнала тяхна власт
и стените Цариградски
треперали са тогаз.

 

Вижте Търново, Преслава-
тие жални съсипни:
на преминалата слава
паметници са они!

 

Българио, драга, мила,
земля пълна с добрини,
земля, що си ме кърмила,
моят поклон приемни!

 

Любя твоите балкани,
твойте реки и гори,
твойте весели поляни,
де бог всичко наспори;

 

твойте мъки и страданья,
твойта славна старина,
твойте възпоминанья,
твойта светла бъднина.

 

Дето ази и да трая –
за теб мисля и горя,
в теб родих се и желая
в теб свободен да умра.

(чуйте песента!)

Отечество любезно, как хубаво си ти

Иван Вазов

 

Отечество любезно, как хубаво си ти!
Как чудно се синее небето ти безкрайно!
Как твоите картини меняват се омайно!
При всеки поглед нови, по-нови красоти:
тук весели долини, там планини гиганти,
земята пълна с цвете, небето със брилянти…
Отечество любезно, как хубаво си ти!

 

II

Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?
Ти сбираш в едно всички блага и дарове:
хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове,
на Изтокът светлика, на Югът аромата;
горите ти са пълни с хармония и хлад,
долините с трендафил, гърдите с благодат.
Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?

 

III

Отечество, не си ли достойно за любов?
Кой странник без въздишка можб да те остави?
Кой има сила твоите картини да забрави?
Що нямаш ти? Що липсва под синий ти покров
в случбй, че бог би искал Едемът да премести
и своя рай прекрасен при Емус да намести?
Отечество, не си ли достойно за любов?

 

IV

Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?
Не те познават даже децата ти сами
и твойто име свято не рядко ги срами!
Какъв ли свят прекрасен в теб йоще скрит остава?
Какви ли тайни дремят, богатства, красоти
по твоите долини, поля и висоти?
Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?

 

V

Ах, ний живейме в тебе, кат същи чужденци,
и твоят дивен вид ни не стряска, не привлича.
Рогачът в планините по-много те обича,
по-харно те познават крилатите певци,
но ний не видим нищо, нам нищо не ни тряба,
доволно е, че даваш покривката и хляба,
и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци!

Хубава си, моя горо

Любен Каравелов

 

Хубава си, моя горо,

    миришеш на младост,

но вселяваш в сърцата ни

    само скръб и жалост:

 

който веднъж те погледне,

    той вечно жалее,

че не може под твоите

    сенки да изтлее,

 

а комуто стане нужда

    веч да те остави,

той не може, дорде е жив,

    да те заборави.

 

Хубава си, моя горо,

    миришеш на младост,

но вселяваш в сърцата ни

    само скръб и жалост,

 

твойте буки и дъбове,

    твойте шуми гъсти

и цветята, и водите,

    агнетата тлъсти,

 

и божурът, и тревите,

    и твойта прохлада,

всичко, казвам, понякогаш

    като куршум пада

 

на сърцето, което е

    всякогаш готово

да поплаче, кога види

    в природата ново,

 

кога види как пролетта

    старостта изпраща

и под студът, и под снегьт

    живот се захваща.

 

( чуйте песента!)

Художник

Веселин Ханчев

Той отвори и се спря на прага.

Гледаха го празните стени.

Косачи

Елин Пелин

 

Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа. Безкрайното Тракийско поле потъна в мрака, сякаш изчезна, и се предаде на дълбока почивка под монотонния напев на жаби и щурци. Мир и ведрина повея от дълбокото звездно небе. Земята отвори страстните си гърди и замря в наслада.

Марица тихо подплиснуваше мътните си води, пълни с удавници, и с лениво спокойствие се ширеше между тъмните брегове, обраснали с върби и ракитак. Влага и хладина лъхаше из тайнствените й недра.

От ливадите край нея се обади ясен мъжки глас и потъна в тишината:

— Ан-дре-я-я-я, Ан-дре-я-я-я!

— Ида, и-даа! — отзова се друг отдалече. След малко светна огън. Бухнаха игриви пламъци. В тяхната слаба светлина, която се поглъщаше от околния мрак, се мярнаха хора. Това бяха петима селяци от загорските краища, дошли с коси на рамо да търсят работа в далечна Тракия, дето тревите зреят по-рано.

Лазо, сух, слабичък момък, беше приклекнал до огъня и потикваше съчките. Другите, увити в ямурлуци, бяха налягали около огъня, уморени гледаха играта на пламъка и мълчеха. Най-старият от тях, петдесетгодишен мъж, беше подпрял глава на жилестата си, гола до лакет ръка, тъмно бляскава като желязо, и пушеше замечтано. Срещу него лежеше Благолажът. Той постоянно шаваше и се мъчеше да скрие краката си под късия ямурлук. Русите му чорлави мустаци взимаха половината от лицето му. Под големите му гъсти вежди играеха хитри и умни очи.

— Какво замълча, Благолаж? Карай де — каза му Лазо, който трупна съчки на огъня и легна.

Благолажът поглади бялото мъниче, което лежеше пред него на купче, шавна още веднаж и почна:

— Едно време, в някое си царство, имало една царска дъщеря… Тя била хубава, хубава, друга като нея нямало! Косата й се влачела подире й като копринена река и лъщяла като злато. Очите и били черни като тая черна нощ и всеки, когото поглеждала, умирал от любов по нея.

— Ей! — въздъхна Лазо.

— Мълчи! — обадиха се другите.

— Много лъже — рече Лазо. Благолажът го погледна право в очите.

— Това е приказка, бе хлапе!

— Бабини деветини… измислици! — рече Лазо и някак нерешително и плахо се озърна в тъмнината, дето на няколко крачки от тях спокойно чопкаше из ракитака черният силует на магарето.

— Това е приказка, разбираш ли — рече твърдо Благолажът и настави: — Защо ти е истината? Да взе-ма да ти разправям, да речем, за дрипавите гащи на дядо Тодор или за смачканата калимявка на дядо поп? Или да ти разправям за нас, голи-голтаци, дето сме тръгнали, с коси на рамо и с просеник в торбата, да бием път цяла седмица до Тракия на коситба? Всичко това, приятелю, е истина. Ама защо ти е тая пуста истина?

— Ами тия чудновати работи, дето ми ги разправяш, защо ми са? — отговори Лазо.

— Чудновати, но хубави! Слушаш, слушаш и се забравяш… И току виж, че чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш. Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова… да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек.

И Благолажът продължи:

— Тая царска дъщеря била, знаете, огън! Три пъти се женила тя за трима царски синове, и тримата още първата вечер умирали в ръцете й, задушени от вълните на косата й… Със самодивските си целувки тя като усойница змия изсмуквала из устата им кърви, алени кърви, и ги пила…

Последните думи Благолажът произнесе остро и със стиснати челюсти, сякаш заби нож. Слушателите отговориха на тоя удар със страстни възклицания. Едно продължително и тежко сумтене неволно издадоха гърдите. Лазо удари с юмрук земята и изпъшка:

— Бре, вещицата!

Унесени от приказката, другарите му дадоха знак да мълчи.

— После? — пламенно настоя Лазо.

— Какво повече от това? — рече Благолажът спокойно.

— Вещица! — въздъхна пак Лазо. — Ей, Благолаж, приел бих такава смърт, казвам ти, приел бих.

— Ти — това? Да видя, па да не повярвам — рече един от другарите му и като потикна огъня, почна тънко и крекливо да се смее:

— И твоята Пенка има златна коса. Пък ти си още жив.

— Друго е моята Пенка… тя…

— Затова я остави, та се допиля чак тука!… И тебе ти е мъртво сърцето, приятелю! Няма месец откак се земахте, и ти й се насити и я остави — отговори Стамо, който досега мълчеше и мислеше нещо.

Той имаше суров поглед и неподвижно лице, по което светлината от огъня играеше като по камък. Гласът му беше тежък и грапав.

— То си е моя работа — отговори Лазо глухо и преглътна гласа си.

— И нейна работа ще е, да си намери друг, ако не си е намерила досега — рече пак Стамо.

— Да не вярваш — отговори някак плахо Лазо, жегнат от смътна догадка.

Настъпи продължително мълчание. Последните пламъци на догорелите вече главни трепкаха над огъня бързо и безсилно, току да угаснат. Далеч нейде се вдигна тънък писък като жален стон на някоя поразена от куршум душа, вдигна се високо и зловещо и сякаш ударен о небесния купол, падна в тайнствените води на Марица, удави се и умря. Косачите се спогледаха плахо. Очите им се питаха. Благолажът вдигна тайнствено пръст, ослуша се дълго и рече:

— Кукумявка е.

В ракитака неспокойно задрънка тъпото клопотарче на подплашеното магаре. Мънъчето скочи и прилая срещу мрака. Тайнствената нощна тишина стана някак зловеща.

Лазо въздъхна дълбоко.

— Въздишай, момче — има защо!… Млада булка си оставил! — обади се закачливо и хитро Благолажът и заговори пак с езика на приказките си:

— Буйна е младежката кръв, момчета! Недейте се чуди, че излизат неверни млади невести, оставени от юнаците си!… Знаете ли какво бе казал калугерът Мисаил, кога бе хвърлил брадата и калимявката? — „Това, дето ми е на главата, мога да сваля, но това, дето ми е в сърцето, не мога да извадя.“ Проклето сърце, такава му е пустата направа.

— За Пенка това е лесно, тя има стари любовници — обади се Стамо и се изтегна.

— Пък и бива си я — каза лукаво друг.

Лазо пак погледна в тъмнината плахо. Каменните Стамови думи го удариха в сърцето.

Огънят угасна. Стана тъмно. Дружината замълча. Една звезда се совна и преряза небето с огнена черта.

— Някой сиромах предаде дух — проговори Лазо.

— Я някоя млада булка се предаде другиму — рече неподвижно Благолажът и попита:

— Лазо, ти чул ли си песента за невярната булка Стояница? Тя не е чудновата като приказката. Искаш ли да я изпея?

— Все едно. Като сте такива магарета! — рече Лазо.

Веднага в тъмнината се поде гъст, сладък и треперлив глас и заизвива тъжна прочувствена песен. Думите, като пъстри и миризливи цветя, се изплитаха на венец, занизаха се една след друга и с безкрайна болка се спущаха в поток от звукове и разправяха историята на невярната Стоянова булка.

Млад Стоян войник отишъл и поръчал на своята вчера доведена хубава невеста, ако го обича, да не ходи на Гургульово кладенче за вода. Едвам Стоян се затулил, и Стояница си оженила за млад Гургул, с когото са се любили. Пременила се, втъкнала китка на ухо и с менци бели на рамо отишла на проклетото кладенче.

Там я пресрещна млад Гургул, младо му сърце играло, черни му очи святкали…

Благолажът прекъснали като се понадигна, рече:

— Харесва ли ти се тая песен, Лазо?

Лазо не отговори.

— Спи — рече Благолажът и се подпря на лакът.

— Я спи, я плаче — обади се Стамо.

— Да съм като него сега бих си отишъл, вярвайте бога — рече подигравателно Благолажът.

Лазо лежеше и мислеше. Подигравките на другарите му се забиваха като остри игли в сърцето и спираха дъхът му от мъки. Тия шеговити подкачки за миг му се сториха възможни. Пенка наистина го обича, но невидени очи скоро се забравят…

Вчера ме зема и ме остави да скита, ще си каже тя, и ето… Тъжната история, която песента разправяше, отнесе ума му в тяхното село. Там също има кладенче. То е скрито в шумака под село. Там неговата Пенка всяка сутрин и всяка вечер ходи…

Мъчителна въздишка се изтръгна из Лазовите гърди.

Нощта напредна и унесе в дълбоки сънища всичко наоколо. Тъпото клопотарче на магарето вече не биеше. Бялото мънъче, свито на кълбо, спокойно бе заспало край догорелия огън, над който едва-едва избухваха и гаснеха немощни пламъчета.

Марица тихо подплиснуваше тъмните си води между сънливите брегове и разправяше невнятни приказки на нощта. Косачите един след друг заспаха. Огъня почна да загасва.

Само Лазо не заспа. Закачките размътиха младата му душа и въображението му зарисува картини, една след друга по-мъчителни. Мисълта му го отнесе при Пенка в село. Той я вижда тънка, пъргава и бяла като сняг. Тя стои на къщния праг и дълго и тъжно гледа прашния път, който се вие из полето за към далечни страни. По тоя път замина Лазо и я остави. Остави я за пуста печалба… Усилни годините станаха, какво да се прави! Утре рано тя ще стане и пъргава, като сърна, ще иде на кладенчето за вода…

Там тя, може би, ще намери… ех, знае се кого! Той много я задяваше на хорото. Той е луда глава и умее… Па и Пенка… жена — мож ли да й вярваш!

Ето. Тъмни, шумнати храсти затулят кладенчето. В тяхната зеленина се белее Пенкиното хубаво лице, а по него минава с милувка мъжка ръка… Чужда ръка…

Лазо се стресна и стана.

„Какво правя аз тук?“ — помисли той и отметна ямурлука.

Нощта мълчеше. Само щурците тихо и едногласно църкаха: Пенка, Пенка, Пенка

Серафим

Йордан Йовков

 

Един чудноват човек, нито селянин, нито гражданин, дрипав, окъсан, идеше към Енювото кафене и самси Еню, седнал отпред кафенето на сянка, не можеше да го познае кой е. Посред лято в тая страшна жега, тоя човек беше навлякъл дълго зимно палто, като попско расо, на главата му беше нахлузено смачкано бомбе, а краката му бяха обути с цървули. Но най-често очите на Еня се връщаха върху палтото на непознатия едно време то ще е било синьо, ще е било от един плат, но сега нищо не личеше – оръфано, разнищено, навред надупчено, навред кърпено. И между безбройните разноцветни кръпки най-много се хвърляха в очи две-три много големи, взети сякаш от чувал или от най-проста аба и лепнати, както доде, с едър шев и избелели конци.

Човекът доде на две-три крачки и се спря. Той разбра, че Енюне може да го позна, и малко обиден, с подигнати вежди, леко усмихнат, остави се да го геда Еню и зачака. Той бее мршав, дребен човек, изгубен в окърпеното палто като в пашкул. Лицето му беше сухо, черно с рядка черна брада, очите му, като у пияниците или у хоа, които не са си доспали, бяха влажни и замъглени. Еню продължаваше да го гледа втрещено, непознатия се усмихваше повече.

– А бре, Серафиме, ти ли си – извика най-после Еню. – Ух, да те убий здраве, да те уби! Не моа да те позная бре…

– Аз съм, бай Еньо, аз. Натурален като жив.. тъй да се каже… – аз пък рекох, че е таласъм. Помислих, че плашилото от даскал Тодоровата бахча иде насам. Да те вземе мътната, да те вземе. Мисли си какъв ще е тоз изпаднал германец!

Серафим се засмя тихо, беззвъчно, като поклащаше гава, той подпря на пейката тоягата си, сне и чувалчето, което носеше на рамто си. Всяка година, а понякога през година и през две, той се явяваше по тия места на Гергьовден или по Димитровден, когато слугите менят господарите си. Той беше от града, но търсеше работа по селата. Можеше да работи само лека, маловажна работа на някоя мелница се приставяше да храни свинете, да чисти обора на някой хан, или пък пасеше един-два добитъка.

Де беше туй лято – попита го Еню. – Рано си напуснал, щъркелите още не са си отишли. Де беше

– В Белица бях туй ято, наедна керемидарница. Има един Панайот там, кермекчия, при нег бях. Керемидите му пазех.

Той говореше ниско, као че се боеше да не го чуе някой, с разшиени и учудени очи, а после изведнъж се засмиваше и между посинелите му устни светваха зъбите му.

– Сухо беше туй лято – продължи той, – добра стока изкараха хората. Ама и берекетя натъй по селата беше добър. А нашите българи, бай Еньо, кога имат пари, къщи правят. Като мина харман, че като надодоха ония турлаци с талигите, иззеха що керемиди имаше…

– Хъм… Взеха ги

– До една. Три големи колелета бяха. Свършиха се. И чорбаджията, Панайот нямам, кай, нужда от пазач, бай Серафиме, слободен си. Даде ми хака и… отряза ми китанцията, тъй да се каже…

Като каза това, Серафим се усмихна и тъй като беше съблякъм палтото си, стоеше сега, мъничек, слабичек. Щом остави палтото на пейката, той тозчас се попипа над кръста, по пазвата. Еню разбра, че там нейде е скътал парите си.

– Че вземи да си купиш едно палто! – посъди го строго Еню. – Все трябва да си изкарал някоя пара. Да си купиш едно палто!

– Ща, ща, бай Еньо. Едно палто ще си купя. Ще си купя, защото туй веке за нищо не бива. – Той погледна палтото и се усмихна – То е, тъй да се каже, добро за музея…

– Седни, седни да си починеш – каза Еню, след уй стана и влезе в кафенето.

Колкот можеше да се види през вратата, вътре в кафенето беше дълбоко и хладно. То беше проста сграда, като плевник, нямаше таван, двете стрехи се срещаха нависоко и между върлините, наслагани начесто, се виждаше сеното под керемидите. Едно лястовиче гнездо беше залепено до средната делеба греда.

Серафим, гологлав, със сплъстена посивяла коса, седеше на пейката, режеше по малко с една костурка от хляба си и сладко-сладко дъвчеше сухие залъци. Лястовичката, която имаше гнездо в кафенето, трепна с крилете си току пред лицето му, влезе вътре, повъртя се, след туй пак тъй бързо се стрелна навън. Две-три врабчета подскачаха към Серафима и той се пазеше да не мръдне, за да могат да си вземат някоя трохичка. Една жена запърполя с полите си и влезе в кафенето, но Сеафим не я погледна. След малко жената заприказва високо и той даде ухо

– … Скъпо, всичко скъпо, кръстник Еньо! Какво да купим с две-три яйца, дето ги вземаме сутрин от кокошките Едвам сварваме да си вземем по кривач сол и калъп сапун, та да се опе. Туй кибрит, газ – забравили сме го. Че барем да сме по-добре, да сме здрави кръстник Еньо, а то…

– Какво прави Иван Как е сега

– Как ще е Иван – лежи. Отде дойде таз болест, кръстник Еньо, отде дойде. Сега по Св. Богородица ще стане седем месеца, как не е похванал работа. Души го нещо в гърдите, подпира го ей тука е. Отслана, да го духнеш, ще падне. Не е добре, кръсник Еньо, жълт, черен, като пръст. Думат ми заведи г в болницата, тури го на колата и го заведи в болницата.

– За болницата трябват пари – каза Еню.

– Трябват ами, как да не трябват! Жената въздъхна, след тй продължи – Че нали ни умря из онзи ден, кръстник Еньо, и биволицата. Изкарах ясутринта здрава и читава, нищо й нямаше, а вечерта као си доде, гътна се пред сам вратника и умря. Душата ми се обърна, плакали сме, като че умря челяк…

– Болест има по добитка – каза Еню. – И на мене ми умря една телица.

– Ни от месото зехме, ни кожата. Доде фелдшера и каза не бива, кай, да ядете от нея, ще я заровите с кожата, с все… Ох, то нашето тегло! Не знам, не знам…

Жената замълча, но като се ослуша по-добре, Серафим разбра, че се шепне. Изведнъж Еню извика

– Нямам пари аз! Отде ще ти взема пари да ти дам Нямам…

– Не думай тъй, кръстник Еньо… моля ти се като на господа…

– Остави ме, ти казвам, нямам пари! – изкрещя Еню.

Жената млъкна и заплака. Серафим я слушаше как хълца и как вие като пребита. Ядосан, Еню се показа на вратата и погледна надалече, без да спира очи някъде. Серафим тихичко прибра хляба си и се изправи. Жената излезе от кафенето и си отиде. Тя тъй беше се забрадила, че лицето й не се виждаше. Но по вървежа Серафим разбра, че е млада.

– Пари ли иска – пошепна той на Еня.

– Пари иска. Отде да й ги взема, аз банка ли съм Искала да води мъжа си на болницата. Добре, ама като нямам Като нямам, какво да дам – сърдеше се още Еню.

– Значи, сиромашия. Сиромашия до шия, а Тъй да се каже…

Серафим малко работеше, бавно пипаше, но не обичаше да стои празен. Пред къщата на Еня, която беше наблизо, бяха стоварени кой знай кога камъни и както бяха насваляни, тъй си стояха разхвърляни. Серафим ги прибра на едно място и ги нареди. След туй ходи за вода. След туй – поля пред кафенето и премете.

Вечерта Серафим осана на гости на Еня, но отказа да спи в кафенето. Той застана точно по средата на мегданя пред кафенето и там взе да си приготвя легло.

– Че са барем тука под стряхата бе, българино! – рече му Еню. – Дай си гърба на стената, легни на пейката, ако искаш.

– Не, тук ми е по-добре мене.

– Ще ти духа.

– Не ми духа. Да ми духа сега, че като умра, няма да ми духа, няма да ми вей…

Той гледаше Еня и се усмихваше с насълзените си очи. Страх го е да не го оберат – помисли си Еню, като забеляза, че Серафим се попипва по пазвата. Той го остави да прави каквото си ще, затвори кафенето и си отиде в къщи.

На другия ден той се забави късно доде да отвори. Той завари Серафим седнал на пейката и както вчера, режеше си хляб с костурката и закусваше. Еню се изправи пред него, изгледа го продължително, след ту каза

– Ти какво си направил

– Какво съм направил! Никому нищо не съм направил – кротко отвърна Серафим.

– Дал си пари на Павлина, оназ, дето снощи беше тука, дето исаше пари от мене. Аз сега бях у тях, тя ми каза. Как тъй даваш пари на човек, който не познаваш Че може да те излъже, може да не ти ги върне.

– Ба, ще ми ги върне тя. Нека заведе мъжа си на болницата, може да му помогнат докоторите. А пък моите пари ще ги върне. На нас, помежду ни, условието знаеш ли как е – Когато господ на нея – и тя на мене. Аз не бързам.

Еню прехапа устните си и замълча.

– А палто С какво ще си купиш палто – каза той.

– Че нали имам палто Я го я! – Серафим взе палтто от пейката и го разгъна. Хубаво си е то мойто палто, нищо не му е…

Той се усмихна и леко поклащаше глава, като че броеше кръпките или като че си спомняше нещо. Десет и повече години има, откакто се кани да си купи палто. Докато беше млад, каквото изкарваше, изпиваше го. Сега вече не пиеше, защото твърде не беше здрав, но често даваше някому парите си, както беше ги дал тая сутрин на Павлина. Оттогаз на палтото му взеха да се явяват тия големи кръпки от сива аба.

– Хубаво си е то, мойто палто – продлжи той с някаква особена радост в гласа си. – Аз като го позакърпя пак, ще прекарам с него и таз зима. Пък ако ми е писано, с него може и пред бога. То там, на онзи свят, туй палто може да ми помогне. Може пък там да ми дадат ново палто, златно, тъй да се каже, скъпоценно…

Серафим говореше с Еня, но не го погледна. Той пусна палтото на колената си, позагледа се пред себе си и се усмихна