Дядо вади ряпа

Рано, рано през април

дядо ряпа посадил.

Расла, расла, расла тя

чак до късно есента.

Дядо с грейнало лице

хванал я със две ръце.

Дръпнал, но в земята твърда

ряпата съвсем не мърда.

Бабата повикал той.

– Идвам, дядо, не се бой!

Бързо ряпата голяма

ще извадим с тебе двама.

Баба със сърцето младо

здраво хваща се за дядо.

Хайдее! Но в земята твърда

ряпата съвсем не мърда.

– Внучката ще викам вече –

бабата на дядо рече.

Тя със радост ни помага.

Ще дотича тук веднага.

Идва внучката любима.

Хванали се дружно трима…

Хайдее! Но в земята твърда

ряпата съвсем не мърда.

– Да извикаме и Джаф,

той е малък, но е здрав.

Ще се хване той за мен

и ще дърпа настървен.

Наредили се в редица

като жива броеница…

Хайдее! Но в земята твърда

ряпата съвсем не мърда.

Джаф до дядото застана.

– Ще ни трябва и Писана.

За помощничка я бива,

нищо че е пакостлива.

Тича шареното Писе,

зад кутрето нареди се…

Хайдее! Но в земятя твърда

ряпата съвсем не мърда.

– Да извикаме Мишан!

Той помощник е желан.

Без да зададе въпрос,

тича Мишко остронос.

Хванал Писа за опашката

и задърпали юнашката…

Хайдее! Дядовата ряпа

излетяла като тапа!

Дядото благодарил,

с вкусна ряпа ги гостил.

Три дни яли, пели

и се веселили!