Маша и аз

Живели едно време дядо и баба. Имали си внучка – Машенка. Един ден дружките й тръгнали да събират гъби и ягоди в гората. Повикали и Машенка да отиде с тях.

– Дядо, бабо, – казала Машенка, – пуснете ме в гората с дружките ми!

Дядото и бабата отговорили:

– Върви, само гледай да не изоставаш от дружките си, за да не се изгубиш.

Отишли момичетата в гората, започнали да берат ягоди и гъби. И ето Машенка – дръвче след дръвче, плод след плод – се отдалечила от дружките си. Започнала да се вайка, започнала да ги вика, а приятелките й не чуват, не отговарят. Ходила, ходила Машенка из гората и съвсем се загубила. Влязла в най-големия пущинак, в най -гъстите гори. Гледа – има къщичка. Почукала Машенка на вратата – никой не отговорил. Бутнала вратата – и вратата се отворила. Влязла Машенка в къщичката, седнала на пейката пред прозореца. Седнала и мисли: „Кой ли живее тук? Защо никой не се вижда?…“

А в тази къщичка живеел най-големият мечок. Само че, сега не си бил вкъщи: бродел из гората. Върнал се вечерта мечокът, видял Машенка, зарадвал се.

– Аха, – казал, – сега няма да те пусна! Ще живееш при мен. Ще палиш печката, каша ще вариш, с каша ще ме храниш. Натъжила се Маша, затъгувала, но какво да се прави. Започнала да живее в къщичката при мечока. Мечокът по цял ден бродел из гората, а на Машенка заръчвал да не излиза никога от къщичката.

– А, ако избягаш, – казвал, – все едно,  ще те намеря и тогава ще те изям!

Започнала да мисли Машенка, как да избяга от мечока. Наоколо гора, накъде да върви – не знае, да попита – няма кого… Мислила тя, мислила и измислила. Връща се веднъж мечокът от гората, а Машенка му казва:

– Мечо, мечо, пусни ме за ден да отида до село, на баба и дядо питки да занеса.

– Не, – отговаря мечокът, – ще се загубиш в гората. Дай питките, аз ще ги занеса. Машенка само това и чакала! Изпекла пирожки, намерила голям, много голям сандък и казала на мечока:

– Ето, виж: в този сандък ще сложа пирожките, а ти ги занеси на баба и дядо. Само запомни: сандъка по пътя не отваряй, пирожки не взимай. Ще се кача на дъба и ще те гледам!

– Добре, – отговаря мечокът, – давай сандъка!

Машенка казва:

– Излез под навеса, за да видиш, дали не вали! Тъкмо излязъл мечокът под навеса и Машенка веднага скочила в съндъка, а на главата си сложила блюдото с пирожките. Върнал се мечокът, видял – сандъкът е готов. Метнал го на рамо и тръгнал към селото. Върви мечокът между елхите, броди между брезите, в долини се спуска, по хълмове се изкачва. Вървял, вървял, уморил се и рекъл: Ще седна на пън, пирожка ще изям! А Машенка от сандъка: Виждам! Виждам! На пън не сядай, пирожка не яж! Носи на баба, носи на дядо!

– Бре, колко силни очи, – рекъл си мечокът, – всичко вижда! Вдигнал сандъка и продължил нататък. Вървял – вървял, вървял – вървял, спрял, седнал и си рекъл: Ще седна на пън, пирожка ще изям! А Машенка от сандъка отново: Виждам! Виждам! На пън не сядай, пирожка не яж! Носи на баба, носи на дядо! Удивил се мечокът:

– Бре, че хитруша! На високо се качила, всичко вижда! – станал и продължил бързо. Стигнал в селото, намерил къщата, където бабата и дядото живеели и започнал с всички сили да чука на вратата: – Чук – чук – чук! Отключете, отворете! Донесъл съм ви питки от Машенка. А кучетата подушили мечока и се хвърлили върху него. Изплашил се мечокът, оставил сандъка пред вратата и се втурнал към гората без да се обръща назад. Излезли бабата и дядото пред вратата. Гледат – сандък оставен. – Какво има в сандъка? – попитала бабата. А дядото повдигнал капака, гледа и не вярва на очите си: в сандъка седи Машенка, живичка и здравичка. Започнали бабата и дядото да я прегръщат, да я целуват, умница да я наричат.