История на България

Българско Средновековие (7 – 14 век)

След разпадането на Велика България, която е завладяна от хазарите, част от прабългарите, водена от Аспарух, и друга, водена от Кубер, се преселват на Балканския полуостров и се сливат със славяните, дошли от север в началото на VI век и смесили се с местните византийци. След като Аспарух извоюва победа над армия на византийския император Константин IV, се сключва споразумение между Аспарух и Константин. Според него прабългарите и славяните получават по-голямата част от територията между Стара планина и р. Дунав. С това се поставя началото на създаването на оформящата се българска народност. Договорът с Византия от 681 г. се приема като момент на създаване на Първата българска държава.

По време на управлението на Крум (803 – 814) България се разраства на югозапад и югоизток, населвайки района на днешна София през 811 г. и днешен Одрин през 813 г. Побеждава император Никифор I в битката при Върбишкия проход на 26 юли 811 г. и от черепа му си прави обкована чаша. Достига до портите на Константинопол, но не успява да ги премине. Въвежда много строги закони, включително за изкореняване на лозята и членовредителни наказания за крадци. Хан Омуртаг (814 – 831 г.) продължава административната реформа, започната от Крум, като разделя страната на области, наречени комитати, начело с комити. В българската история Омуртаг е познат още с прозвището си Строителя. Той създава известния надпис „Човек и добре да живее – умира, и друг се ражда, и нека роденият след него помни делата му“.

Античност и Ранно средновековие (до 7 век)

През ранната енеолитна епоха се развиват металургията на медта и златото, благодарение на тяхното наличие по повърхността (много реки в България са златоносни). През енеолита тук е създадена най-старата в света протописменост – известната Дунавска протописменост, първата технология за леене на метали, първите каменни градежи в Европа.

Има голям брой артефакти на различни места, които показват наличие на развита ранна енеолитна цивилизация  – в комплекса Блантица, Винча, Караново VI, Хотница, Варненският некропол. Tази цивилизация е вероятно най-старата в Европа, най-ранният център на медната металургия в Европа с едни от най-древните предпарични знаци от раковини, за развита търговия със Средиземноморието още в началото на енеолитната или халколитна епоха свидетелстват импортни предмети (средиземноморската мида Spondylus).

Траки (12 век пр.н.е. – 1 век)[редактиране | редактиране на кода]

 Основна статия: Траки

Предполага се, че първите траки се заселват в източната половина на Балканския полуостров, включително на днешната територия на България около 3500 г. пр.н.е. През 12 век пр.н.е. вече са обособени в групи и населяват Балканския полуостров. Древногръцкият историк Херодотдава описание на траките в своята „История“ (5 – 3), казвайки че: „Тракийската народност е най-многобройна след индийската. Във всяка отделна област траките носят отделно име, но нравите и обичаите на цялата народност са навред едни и същи.“

Римска и византийска власт (1 – 7 век)

Окончателното завладяване на Тракия станало в епохата на Римската империя. Земите край Дунава били покорени след голям поход на римския пълководец Марк Лициний Крас в 29 – 27 г. пр. Хр., в началото на самостоятелното управление на първия римски император Октавиан Август. В северно-тракийските земи първоначално бил създаден военен окръг (префектура) под командването на управителя на провинция Македония, който обхващал само сравнително тясна ивица край южния бряг на р. Дунав. Вероятно в 15 г. сл.н.е. завладените крайдунавски земи били официално оформени в римска провинция, получила името Мизия. Земите на гетите на изток от р. Янтра чак до Черноморското крайбрежие и устието на р. Дунав били предадени на съюзното Одриско царство, просъществувало до 45 г. сл.н.е., когато император Клавдий го анексира и създава от територията му римската провинция Тракия.

Прабългари и славяни (5 – 7 век)

В 479 г. византийският император Зенон се принудил да се съюзи за пръв път с “тъй наричаните българи”, които живеели между Цариград и Адриатическото крайбрежие пише  Йоан Антиохийски . Теофан Изповедник(Theophanes, p. 143) отбелязва в летописа си за годината 494: „В тази година (494) и тъй наричаните българи, които живееха в Илирия и Тракия, нападаха и се отдръпваха, преди да ги забележи човек“, а Марцелин Комессъвременник на тези събития, пише в своята хроника загодина 499: „Арист, военачалникът на илирийските войски, с петдесетхилядна въоръжена войска и 250 коли, натоварени с нужното за бой снаряжение, тръгна против българите, които плячкосвали Тракия. Боят се завърза при р. Цурта (Чорлу), където бяха унищожени повече от четири хиляди наши (римляни), било като бягаха, било като падаха от брега в реката“ . По-късно Йоан Зонара ^[5] и Теофан Изповедник ^[6] съобщават, че през 501 г. племето на българите, нахлуло в Илирик и Тракия. Това са едни от първите сведения за българските племена по тези земи