Старобългарска литература

Старата българска литература като словесна изкуство обхваща времето от VIIв. – XVIII в. В него се отделят две големи етапа:

Първият етап (VII – IX в.) Включва прабългарски каменни надписи на гръцки език.

През втората фаза IX – XVIII в. Създава се литературата на български книжовен език. В него се разграничават три периода:

• Първи период – от IX до XI в.
• Втори период – от XII до XIV в.
• Трети период – от XV до XVIII в.

Литературата е изкуство, което винаги е свързано с живота и определени исторически особености през конкретния период. Изхождайки от тази позиция, ще потърсим връзката между историческите събития в периода IX – XVIIIв. и спецификата на старобългарската литература.

Съобразно периодизацията на българската история времето от VII до XIV в. наричаме Българско средновековие. Следващите векове от XV до XVIII съставляват част от османското господство над българската държава. Литературата и историята са силно преплетени.

Старобългарската литература е най-древната славянска литература. Тя възниква още преди да бъде създадена през IX в. славянската (старобългарската) писменост.

Първите й писмени свидетелства са първите български надписи на гръцки език от VII – IX в., Издълбани върху камък. Някои съобщения за важни събития в младата българска държава имат характер на летописи и исторически разкази. В тях откриването на първите литературни произведения на старобългарската литература, независимо дали ползват гръцки букви.

След приемането на християнството IX в. господстващата роля на църквата определя негативното отношение на българската интелигенция към традиционната езическа култура.

Има две официални литератури: официална (религиозна) и неофициална (народна – апокрифи и богомилска книжнана).

Апокриф – произведение, което се разпространява “нелегално”.

Богомилство – ерес, движение насочено срещу църквата.

Важен инструмент за опазване на политическата самостоятелност на държавата от завоевателните домогвания на Византия е създаването на българска писменост, книжнина и култура.

В това е огромното принос на братята Кирил и Методий и княз Борис І. След пристигането на учениците на Кирил и Методий в България през втората половина на IX в. се полага началото на старобългарска литература. Първоначалната й цел е богослужението и пропагандата (послание) на християнската религия; оттук се налагало нейното религиозно-църковно облик, съхранено през цялата средновековна до българското възраждане, започнало от средата на XVII в.

Възникналата народна литература е подложена на преследване поради свободата, кризата и критиката на официалната църква (това се отнася особено за апокрифите).

Високите амбиции на цар Симеон донасят българската култура и книжнина до нейния “Златен век” в края на IX и началото на X в. Големи духовни интереси и разностранна образованост – съдържат произведенията на старобългарските писатели от този период: Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Константин Преславски и др.

Старобългарската литература е повлияна силно от византийската. Тя черпи от нейния богат духовен свят, възприема жанрове и форми, превежда оригинали. Това, обаче, не отнема самобитността на нашата стара литература. Можем да го търсим още в първите преводи, които са по-скоро преработки и компилации на византийски оригинали, приспособени към българските условия и мислене.

Самобитни са темите на оригиналните старобългарски литературни творби. В периода IX – X в. те са посветени най-често на славянските началници Кирил и Методий и целят възвестяването на делото им. Това са жития, служби, похвални думи, стихотворения, третирания и др. Самобитни са и произведенията, свързани с богомилството както в официалната, така и в народната литература. За борбата на българския народ против византийското господство разказват произведения с ясно изразена патриотична нагласа като “Солунски легенда” и “Български апокрифен летопис”. Едновременно с тях възникват житието на българските занаятчии – светици Иван Рилски, Гаврил Лесновски, Прохор Пчински.

Естетически принципи, които следват старобългарските писатели

1. Принцип на двойното отражение. Основната роля в изграждането на християнското мироглед на средновековния българин има Библията. Тя съдържа абсолютната истина, само чрез нея може да бъде опознат Бог. Заедно с видимата тя представлява отражения на невидимия божествен свят и е задължителна като модел в изкуството. Следователно литературата като отражение на действителността, съобразена с Библията, е второ, двойно отражение. Идеализира се действителността.
2. Принцип на отъждествяването. Религиозната идея, че човекът е “образ и подобие на Бога”, е широко разпространена през Средновековието – в действителността и литературата. При изграждането на литературни образи средновековният писател задължително се отнася към британските герои и търси идентичността в техните действия и поведение. Всички изображения на мюсюлмани, светци и апостоли приличат на образа на Христос.

Значението на старобългарската литература е огромно и за България, и за целия славянски свят. Тя разкрива богато историческо и духовно минало. В нея е отразен българският литературен творчески гений на Средновековието. Дава тласък на развитието на културата на всички славяни.

Жанрова структура на старобългарската книжнина

Според типа организация на речта съгласно принципа ритмичност  има три основни дяла на българската средновековна книжнина.

Българска средновековна книжнина

1. Поезия – култова и извънкултова

– култова – за изпълнение в църква

• химнография (песенно изпълнение)
• приложни стихове (не се пеят)

– извънкултова – за изпълнение извън църква

2. Реторика

• поучително слово
• полемично слово
• тържествено слово

3. Проза

• Агиография – жития и разкази за чудеса или пренасяне на мощи
• Старобългарска белетристика – повести и разкази
• Историография – летописни съчинения
• Епистоларна проза – писма и послания

Същност на старобългарската литература

Старобългарската литература възниква и се развива в българската държава от края на 9 в. до втората половина на 18 в. Тя е тясно свързана с религиозния култ към Бога и Светата Троица. Тя предлага модели на християнско поведение чрез образите на светци, апостоли, мъченици в името на вярата и по този начин възпитава у възприемателите християнски добродетели, чрез които биха могли да изкупят греховете си и да заслужат вечен живот като праведници.

Старобългарската литература през отделните периоди разработва и някои специфични проблеми – за божествения произход на славянобългарската писменост, за достойнствата на св. св. Кирил и Методий и техните ученици, за византийското и османското робство.

В средата на IX в. съществуват два писмени езика – латински и старогръцки.

Славянските първоучители св. Кирил и св. Методий превеждат на старобългарски най-важните богослужебни книги, те създават и оригинални произведения, с които поставят началото на една нова литература – старобългарската. Езикът, който използват двамата братя, е солунският славянски диалект,

който по съществените си черти е източнобългарски родопски диалект. Делото на солунските братя създава възможност за всички европейски народи да не бъдат „слепи и глухи”, да се приобщят към средновековната книжнина. Точно затова те са признати за покровители на Европа.

Старобългарската литература освен със свой собствен език се отличава и с оригинална писменост. Двете старобългарски азбуки – глаголица и кирилица – са уникално явление и са обект на научно изследване вече векове наред.