Български възрожденски писатели и писатели от Освобождението до Първата световна война

Иван Вазов ( 9 юли 1850г. – 22 септември 1921г.)

   Иван Минчов Вазов е  български поет, писател и драматург, наричан често „патриарх на българската литература“.Творчеството на Вазов е отражение на две исторически епохи – Възраждането и следосвобожденска България. Твори в епохите на реализма, като акцентира върху националното и епохата на националния романтизъм.

Живот

Той е роден на 9 юли 1850г. в Сопот в заможно семейство. Учи в родния си град. Учителят му го запознава с руската литература, от която бъдещият писател е силно впечатлен. Вече 15-годишен, той е изпратен в Калофер, за да продължи обучението си. Там негов ментор става не кой да е, а самият Ботьо Петков – бащата на революционера Христо Ботев. Тласкан от желанието да се развива, Иван скоро се премества в Пловдив, в местната гимназия. След няколко години престой в Градът под тепетата, младежът получава писмо от Сопот, в което майка му го вика обратно, за да продължи занаята на баща си. Иван обаче отказва да се върне. Той вече пише стихове и няма никакво желание да се занимава с търговия. Бащата обаче остава недоволен, тъй като е твърдо решен да завещае търговията именно на него. Затова Минчо Вазов решава да действа и изпраща момчето във Влашко.

Живее за кратко в Румъния, където срещата с хъшовете го насочва към патриотично-граждански теми, на които остава верен цял живот. След престоя си зад граница писателят се връща в родния Сопот, където живее две години. По-късно се премества в Свиленград, където работи като даскал. За тези няколко години Вазов не забравя преживяното. Напротив, през 1875 година той се връща в Сопот и става член на местния революционен комитет. Априлското въстание го заварва във Влашко, където работи в една от големите емигрантски организации на българите – Българското централно благотворително общество (БЦБО). Народният поет умира на 22 септември 1921 година.

На 71-годишна възраст той е един от най-заслужилите българи, обичан в цялата страна.

Творчество и светогледни идеи

Светогледни идеи на твореца са изграждане на националната митология, носталгия по миналото и разорачование от настоящето и има критически поглед към забравата на възрожденските идеали. Представя образът на родината преди Освобождението и след Освобождението. Отправя поглед към преобърнатите национални ценности след Освобождението и дава образите легенди на националното ни минало рез литературата.Автор на първия български роман и на текстове, дали българската мярка за жанр и класичност във всички литературни жанрове – сред тях повестите (“Немили-недраги”, “Чичовци”), комедиите (“Службогонци”, “Вестникар ли?”), пътеписи (“Великата Рилска пустиня”), поемите (“Грамада”)… авторитетност на институцията писател.

Пише литературна критика, мемоари, стихове за деца; участва дейно в литературния живот, носейки цялата авторитетност на институцията писател. Част от огромното му творчество не достига качествата на изброените творби, което, както и динамиката на литературните процеси у нас, предизвикват групата на “младите” – около сп. Мисъл – да води литературна битка с народния поет. Сам себе си обявил за хроникьор на епохата, Вазов остава такъв до край. Текстовете му могат да се четат като поезия и като история на българите. Умира през 1921 г. сред всенародна почит и признание.

Стихосбирки:

• Под нашето небе
• Люлека ми замириса

Вазови изучени произведения са:

„Немили-недраги” – повест. Написва по времето, когато е в Румъния и описва живота на хъшовете.

„Под игото” – роман. През 1886 година Вазов се намира в Одеса, където пише романа „Под игото“. Той е публикуван първо в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“, а през 1894 година е отпечатано първото му издание. Романът се превръща в една от най-четените родни класики, описваща обстойно подготовката и избухването на едно от най-кървавите въстания на българите.

„Една българка” – разказ. Публикуван за първи път в списание „Българска сбирка“ през 1899 г. под заглавие „Челопешката гора“, но Вазов е променил заглавието на „Една българка“, за да наблегне на героинята, а не на мястото на събитието.  Главният герой е баба Илийца.

“Епопея на забравените” – лирически цикъл (1881 – 1884г.)включващ 12 оди. Цикълът включва:

• „Левски“
• „Бенковски“
• „Кочо (Защитата на Перущица)“
• „Братя Жекови“
• „Каблешков“
• „Паисий“
• „Братя Миладинови“
• „Раковски“
• „Караджата“
• „1876“
• „Волов“
• „Опълченците на Шипка”

“Левски” – ода (Част от лирическия цикъл „Епопея на забравените”). Конфликти и проблеми са светогледният образ за свобода срещу робското помирение, духовното преобразяване на народа (колективния герой в одата).В образа на героя се срещат мотивите за категоричния му житейски избор, отдал се на нравствения дълг към страдащите. В лирическото заключение е представена гибелта, като път към извисяването – така както Христос е опънат на кръст, така и Левски е обесен, зада възкръсне пред очите на хората. Изграден е принципа за саможертвеността на Апостола и как той става пример за духовно безсмъртие