Елин Пелин

Кой е Елин Пелин?

Димитър Иванов Стоянов, по-известен под псевдонима Елѝн Пелѝн, е български писател.

Кръщелното име на Елин Пелин е Димитър Иванов Стоянов. Роден е на 18 юли (според други източници – на 8 юли) 1877 г. като е едно от единадесетте деца в семейството на Йото Варджията и Стоянка Иванова. Другите техни деца са: Стоян (роден 1859), Пена (родена 1862), Велко (роден 1865), Христо (роден 1869), Захари (роден 1873) и Мария (родена 1885). Между тях е имало и други, които починали – Йордан, Александър, Параскева и едно, на което името не се помни. Той израства в среда, където образованието било на особена почит. Баща му редовно носел книги от пазара в града, където продавал вар. В домашната му библиотека били „Рибният буквар“, „Под игото“ и съчиненията на Христо Ботев и Любен Каравелов. Завършва началното си образование в родното си село, след което заминава да учи в София (1890 – 1891, първи гимназиален клас), Златица, Панагюрище и Сливен (1892 – 1894, където завършва днешните 5 и 6 клас). Не завършва гимназия; страстно се увлича в четене, основно опознава българската и руската литература.

Учител е в Байлово (1895 – 1896). През 1896 прави опит да влезе в Рисувалното училище. Рисуването, наред с четенето, била една от големите му страсти. Не е приет и се връща в Байлово, където през следващите две години пише първите си сериозни произведения. От есента на 1899 се установява в София, където е притиснат от тежки финансови проблеми.

Мнението на другите личности за Елин Пелин.

За Елин Пелин е характерна усмивката,която снема всяка претенция, че си нещо повече от другите.Забавление в хитростта,породила се от пъргавия ум.Тази нагласа внушава представата за незадълбоченост и повърхност у един писател.Но пък това значи и художественост.Елин Пелин е художник, който рисува с думи в едри щрихи. Той маркира личностите, за да извлече есенцията им.

Творчество

Елин Пелин започва да пише още докато е ученик на село. През 1895 г. обнародва първите си творби: в сп. „Войнишка сбирка“ разказа „Мило е отечеството”, в ученическото списание „Извор“ разказа „На майчин гроб“, стихотворенията „Зима“ и „Привет“. Под стихотворението „Тихи тъги“ (ноември 1897), отпечатано в сп. „Български преглед“, за пръв път се подписва с псевдонима Елин Пелин. В младежките си години се увлича повече от поезията. В зрялото си творчество се насочва към разказа и повестта, като продължава да пише детски и хумористични стихотворения.

Елин Пелин е един от най-големите художници на българското село, майстор на късия разказ в българската литература, създател на галерия ярки, незабравими образи, много от които са вдъхновени от неговите съселяни от Байлово, близки и познати.^[4] Опознал в детайли селския бит и душевност, зад идиличното и битовото открива определени социални тенденции и написва първите си зрели разкази: „Напаст Божия“, „Ветрената мелница“, „На оня свят“, „Гост“, „Андрешко“, „Пролетна измама“.

Автор е на редица разкази, наситени с жизнерадостен и весел смях, в които се оглежда дяволитият български селянин, готов да се шегува и в най-тежките моменти от своя нерадостен живот; белег на несломената жизненост на българския национален характер. В непретенциозните си, но много популярни хуморески в стихове и проза от сборника „Пижо и Пендо“ (1917) майсторът на иронията и на скептичния шопски присмех пародира увлеченията по селската идилия и поетизираната патриархалност, като им противопоставя суровата и примитивна правда на истинския живот.

С особена симпатия Елин Пелин пише за тежката участ на селския учител: „Душата на учителя“, „Кал“, „Самичка“, „В интерес на просветата“. Една от основните теми е и черквата и представителите ѝ. Елин Пелин осмива и изобличава с ярък реализъм чревоугодничеството, пиянството, алчността, лицемерието – пороци, в които са затънали калугери и попове („Напаст Божия“, „Братя“, „Изкушение“). Елин Пелин е художник с широк интерес към света; наред с нерадостните страни на живота той описва и красотата в противоречивата пъстрота на действителността, поезията в селския живот. С особена пластичност се отличават лиричните му пейзажи, в които хубостта на природата е свързана с труда и чувствата на хората.

”Гераците” на Елин Пелин – Повест за разрушената                                           хармония

„Гераците“ (1911) е повест от българския писател белетрист Елин Пелин, публикувана на части в сп.„Художник“, а в завършен вид – в „Разкази“, т. II (1911).Повестта проследява разпадането на рода на семейството на богатия чорбаджия Йордан Герака след смъртта на неговата съпруга и душевен център на семейството, баба Марга. Повестта е считана за пример за реалистичното течение в началото на ХХ век, в което се описва българското село и селският бит.

Сюжет и композиция

Писателят използва рамкова композиция в своята повест. Описанието на имота на Гераците в първоначалното му състояние и след трансформациите, които настъпват в него, пряк резултат от социалните и икономическите промени, служи за начало и край на творбата. С развитието на композицията, всезнаещият говорител запознава със семейството на Гераците: дядо Йордан, тримата му сина – Божан, Петър и Павел, баба Марга, снахите; трудовата задружност и материалното благосъстояние на рода. Голямата и бяла къща е дом на задружно семейство, членовете на което се обичат, трудят се задружно, спазват хубавите народни традиции. Сред него царува сговорът и хармонията, в чиято основа лежат вековните добродетели на нашия народ – обичта към труда, привързаността към земята, подчинението на родителския авторитет.

Образи

дядо Йордан Герака – патриарх на фамилията на Гераците. След смъртта на съпругата си, баба Марга, губи уважението на младите в дома си. Разбира, че някой от синовете му го е обрал. Поделя имота между тях и живее отделен от синовете си и жените им. Смъртта му белязв края на повестта.

баба Марга – съпруга на чорбаржи Йордан, сърце на семейството, строга но справедлива към всички. Нейната смърт провокира разпада на патриархалния ред в дома на Гераците.

Божан – най-големия син, алчен, за пари и за земя. Научава, че баща му има скрити пари, върти се около кръчмата, където стария Герак се е пренесъл. Настоява имота да бъде поделен още докато баща му е жив. Бие жена си. Не отива на погребението на Елка, защото огражда нива, но сваля калпак отдалеч, когато преминава колата с ковчега ѝ.

Божаница – негова жена. Описана като съсухрена и неприятна, сприхава жена. Често бита от мъжа си. След побой ляга болна и стене, тайно пие ракия.

Йовка – дъщеря на Божан, болнава и чувствителна. Тя единствена все още съжалява майка си и стрина си Елка.

Петър – средния брат, благ, отстъпчив, чувствителен. Разпадането на дома го отблъсква в кръчмата. Когато имотът е разделен, Петър изосавя домашната работа и се пропива. След смъртта на Елка отвежда Захаринчо в града да му търси работа. Отсича бора, символ на семейството.

Петровица – жена на Петър.

Павел – най-малкият син, обичан от родителите си. Заминал на свръхсрочна военна служба. Научаваме, че в града се развалил, тръгнал по лош път. Връща се у дома за да иска пари от баща си за да отвори дюкян. Получава писма от любовницата си в града, Любица, която го вика да дойде при нея с пари. Заразява жена си с венерическа болест.

Елка – жена на Павел, оставена сама у Гераците, докато мъжа ѝ е на военна служба. След смъртта на баба Марга омразата на снахите се излива върху нея и сина ѝ, Захаринчо. Търпелива, блага, набожна. След като Павел я заразява с венерическа болест, опитва да се самоубие, като се хвърли под воденицата.

дядо Матей Маргалака – самотник без семейство. Приет от Гераците за слуга. Той е съветник на стария Герак, защитник на реда и хармонията. Открива тялото на Герака в последна глава.

Захаринчо – син на Павел и Елка. След смъртта на майка си е отведен на работа в града.