Николай Хайтов

Роден е на 15 септември 1919 г. в село Яврово, област Пловдив. Завършва прогимназия в родното си село. Работи като чирак в магазин за брашно, келнер в кръчма, камериер и общ работник в железопътните кариери край село Крумово, Пловдивско в продължение на 3 – 4 години. През 1938 г. завършва гимназия в Асеновград. Завършва Лесовъдния отдел на Агрономическия факултет в Софийския университет през 1943 г. От есента на 1944 г. е войник в Пловдив.

През 1946 г. постъпва на работа в родопските гори най-напред като участъков горски в Персенкското горско стопанство. След това работи в Лесичово, Девинско и в Горското стопанство в Сапарева баня.

Първият му очерк е публикуван през 1954 г. в списание „Септември“. Следва предложение за сътрудничество в списанието, където печата свой разказ („Случай без прецедент“) и нов очерк. Пише очерци за вестник „Работническо дело“, „Кооперативно село“ и др. Очерците, които печата, издава в първата си книга „Съперници“ през 1957 г. От 1959 г. е приет за член на Съюза на българските писатели, работи като редактор във вестник Народна култура и списание „Наша родина“. От 1975 до 1977 е председател на Столичния съвет на културата, член е на Управителния съвет на СБП от 1966 г. и секретар на СБП (1966 – 1968)^[5].

През 1966 г. става главен редактор на списание „Родопи“, което през следващите години е сред основните поддръжници на Възродителния процес сред помаците, а след това и сред турците.

През 1967 г. излизат знаменитите му „Диви разкази“, авторството на които е спорно. Те имат над 10 издания в България, като са преведени на 28 чужди езика, включително китайски. През 1989 г. излизат „Избрани произведения“ в 3 тома.

Николай Хайтов има 2 синове – Александър (скулптор) и Здравец (архитект), и дъщеря Елена Хайтова.

Женил се е 3 пъти, последната му съпруга е Жени Божилова.

Умира на 82-годишна възраст на 30 юни 2002 г. от левкемия и е погребан в Централните гробища в София.

Признание и награди

Носител е на Димитровска награда за проза, на Националната литературна награда „Йордан Йовков“ (1995) и на Вазовата награда за литература (1997).

Избран е за академик през 1997 г. от Българската академия на науките.

Цитати

• „Левски е еманация на българщината в най-висшата ѝ форма“.

• „Едно е да ти се иска, друго е – да можеш, а пък трето и четвърто да го направиш.“ (из разказа „Мъжки времена“)

• „Главата ми да отсекат, пак ще викам: „Да живее България!’“

• „Единственото ми агрегатно състояние е Националист!“

• „Крила имат само тия, дето сърце им иска да лети!“

• „Орлиците се ловят с живо месо, а не с мърша!“ (из разказа „Сватба“)

• „Изтървем ли България, изтървали сме всичко.“