Петко Рачов Славейков

Роден е на 17 ноември 1827 г. в Търново, в дома на Рачо Казанджията. Майка му Пенка умира скоро след раждането му. Дядо му Рачо Чехларя е от Банско или Якоруда. Заради убийството на турчин, принуждавал го да го носи на гръб през река Глазне, бяга и се преселва в Търново. Бащата на Петко, също Рачо, се заема с казанджийство. Той е слабо образован, но е с горд български дух. В селото на майка си, Вишовград, Петко вижда славеи, които го впечатляват дотолкова, че променя фамилията си на Славейков. Друга версия за произхода на псевдонима, с който ще бъде запомнен в българската литература, е родът на неговата майка – Буюклиеви, в превод от турски – Славейкови.

Учи последователно в Търново, Дряново, Трявна и Преображенския манастир. Самообразова се с много четене в библиотеките на манастирите около Търново. Голяма роля за неговото възпитание изиграва запознаването му с „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски. По-късно учи в Свищов (при Емануил Васкидович), разширява познанията си по гръцки и се запознава с произведения от сръбската и западноевропейската литература. Първото му литературно произведение „Акатист на три светители“ е запазено.

Просветна и литературна дейност[редактиране | редактиране на кода]

През 1843 г. Славейков става учител във Велико Търново, но за написаното „Прославило се Търново със славни гръцки владици“^[1] е изгонен.^[2] От 1844 до 1864 г. последователно става учител в други села и градове – Трявна, Видин, Враца, Плевен, Берковица, Лясковец, Бяла, Елена и др. Преподава по взаимоучителния метод. Работи като учител в първото класно училище в Елена и го нарича Даскалоливницата (подобно на „свещоливница“ – място, където се леят даскали).

Развива широка културно-просветна дейност. До 1847 г. събира 2263 песни, пословици и поговорки. От 1852 г. отпечатва първите си книги – „Смесена китка“, „Песнопойка“, „Басненик“. Пише поемата „Бойка войвода“ (1853) под влияние на революционните събития около Кримската война (1853 – 1856) и много бунтовни песни. Участва в заговора за неуспешното въстание на дядо Никола в Търново (1856).^[2] Докато е учител в Търговище издава българския сатиричен вестник „Гайда“.

След като работи известно време във Варна, заминава за Цариград, поканен през 1864 г. да редактира българския превод на Библията (на източнобългарско наречие) от Българското библейско дружество^[2], наред с Албърт Лонг, Илайъс Ригс и Христодул Сичан-Николов. Нейният цялостен превод, известен като Славейковата Библия, е отпечатан в Цариград през 1871 г. За значението на тяхното дело пише синът му Пенчо Славейков:

Политическа дейност (1878 – 1895)[редактиране | редактиране на кода]

След Освобождението Петко Славейков става един от водачите на новообразуваната Либерална партия. Става председател на Народното събрание (1880), министър на народното просвещение (1880) и министър на вътрешните работи (1880 – 1881) в правителството на Петко Каравелов. По време на Режима на пълномощията (1881 – 1883) заминава за Пловдив, където преподава в Пловдивската гимназия. След завръщането си в България отново е вътрешен министър (1884 – 1885) в новия кабинет на Каравелов.^[2] След Съединението е помощник-комисар в Южна България.^[6]

Издава вестниците „Остен“ (1879), „Целокупна България“ (1879), „Независимост“ (1880 – 1883), „Търновска конституция“ (1884), „Истина“ (1886), „Софийски дневник“ (1886) и „Правда“ (1888).

Петко Р. Славейков умира в София на 1 юли 1895 г.^[7]

Паметта за Петко Славейков е свързана с три музея – София, Трявна и Велико Търново и с множество паметници. В Трявна едно от училищата носи неговото име, а на централния площад е поставен негов монументален паметник.