Елисавета Багряна (псевдоним на Елисавета Любомирова Белчева) е родена на 16 април 1893 г. в София.Израства в чиновническо семейство и завършва гимназия в родния си град. Работи като учителка на различни места из страната и се запознава с живота и бита на българите. През 1911 г. се записва да следва славянска филология в Софийския университет където дружи с писателите Г. Райчев, К. Константинов, Д. Дебелянов, Д. Подвързачов, Хр. Ясенов, Й. Йовков.. Нейната първа публикация е през 1915 г. в списание „Съвременна мисъл”. От 1921 г. сътрудничи редовно на литературния печат – списание „Златорог”, „Вестник за жената”, „Лик”, „Съвременник” и други. С псевдонима Багряна се утвърждава на страниците на списание „Златорог”. През двадесетте години пътува до Германия,Франция,Италия. Първата и стихосбирка, „Вечната и святата”„, излиза през 1927г. и налага нейното име в литературния живот. Багряна е автор на редица поетически сборници, на много преводи, на интересно творчество за деца. Стиховете на Елисавета Багряна са преведени на 30 езика и издадени във Франция, Чехословакия, Югославия, Русия, Румъния, Италия, Швеция, Полша и др. Тя е носителка на златен медал на Международната асоциация на поетите в Рим (1969). Умира в София през 1991г.

Основни теми в творчеството Елисавета Багряна

1Темата за родината

а) усещането за връзка с фолклорната традиция носи цикълът от „Вечната и святата“. „Старонародни образи“ – това са гласовете на традицията;

б) отделните творби в цикъла са изградени върху остроконфликтни ситуации, изправящи героинята на границата между живота и смъртта;

в) за разлика от фолклорните текстове стиховете на Багряна се отличават със своя психологизъм;

г) родината в поезията на Багряна се разбира като родово време, родова памет, родова кръв, които никой не може да заличи или да ти отнеме;

2Домът и пътят в поезията на Багряна

а) Домът в качеството си на съкровено човешко пространство е поставен на изпитание. Той е символ на недостиг, липса.

б) Пътят е образ алтернатива на затворените пространства – символ не само на любопитството към света, но и на пътуването към себе си.

3Основни мотиви в лириката ѝ:

а) стремеж към свобода и готовност тя да се отстоява;

б) любовта в поезията на Багряна има различни лица: страдание, възторг, тъга, очакване, екстаз. Любовта в лириката ѝ е синоним на свободата;

в) сливане на човека с природата, което универсализира човешкото изживяване;

г) мотивът за откривателството, за пътешествието;

д) мотивът за родовата принадлежност;

е)мотивът за порива на жената към свободна изява

„Кукувица”

„Кукувица” е творба, в която баладичната атмосфера, богата на различни внушения, първа насочва читателя към възможната трагична развръзка. Това е творба не толкова на осъзнатата свобода, колкото на осъзнатите граници. Нарушавайки установените норми, излизайки от изконно „своето”, лирическата героиня трябва да понесе някаква санкция, възстановявайки природното и социално единство на друго равнище. Така самотата и бродничеството се възприемат едновременно и като избор, и като изкупление. Именно затова творбата излъчва една умъдрена болка, но и непреклонност по отношение на направения избор.
В този осъзнат трагизъм се чувства и женският глас, опълчил се срещу семейните радости и тегоби, но в по-широк смисъл най-вече тук е изведена идеята за творчеството като състояние, принципно различно от битовите нагласи. Неслучайно образът на душата-птица в литературната традиция се свързва с идеята за безсмъртието и победата на творческото. Това тълкуване се подкрепя и от образа на самодивата, един от символите на свободата и жизнетворчеството в народната поезия.
И кукувицата, и самодивата в митологичен план имат общи излъчвания – те са гранични образи, образи-посредници, между живота и смъртта, свързани и с добро, и със заплаха. И двата образа в народното творчество асоциативно отвеждат към идеята за самотата. Човекът, намиращ се на „граничната линия с безграничното”, както ще каже Аполинер, противопоставен на битовото, вечен самотник, ненаситният и вечно търсещ дух – не е ли това една описателна характеристика на твореца изобщо?
Във финала на „Кукувица” митологемата за граничните същества поражда нови асоциации, свързани с идеята за граничност на момента, за драматично-трагичните прозрения на самата лирическа героиня. Смисловите внушения между двата образа очертават проблема за осъзнатите граници на човешкия живот, впримчен в драмата на избора между бит и битие.

“Потомка”

1. ЖАНРОВА ОПРЕДЕЛЕНОСТ – Стихотворението е изградено като изповед, в която се долавят най-съкровените размисли, тревоги и мечти на лирическата героиня.

2. ЗАГЛАВИЕ – Заглавието „Потомка” ни потапя в атмосферата на темата на стихотворението. Потомството е унаследяване на характерни черти и качества от своите прадеди. Заглавието насочва към смисъла на авторовата творба, че верността и предаността към рода и своите предци са начин да разбереш собствените си стремежи и желания, да се утвърдиш като личност, която успява да осмисли живота си. Това е белег на човешката същност, защото чрез поглед в миналото индивидът се чувства по-сигурен и уверен в себе си и амбициите му се разпростират все по надалеч.

4. ПАРАТЕКСТОВЕ
а) мото – стихотворението няма мото
б) посвещение – Елисавета Багряна посвещава поемата си на Маня Милетич, втората дъщеря на Любомир Милетич,нейна връстница и състудентка, много близка приятелка. То е изповед и начин за изразяване на нейните собствени мисли и непреодолимото й желание за волност, свобода и възможност за личностно развитие като човек, който би могъл сам да взема решения и да избере какво да прави с живота си – „Но усещам, в мене бие древна, / скитническа, непокорна кръв”, „ За това аз може би обичам / необхватните с око поля”, „Волен глас, по вятъра разлян”

5. КОНСТРУКТИВНИ ОСОБЕНОСТИ НА ТЕКСТА
а) части – композиционно творбата не е разделена, но при анализ на текста се обособяват 3 части:
Първа част – При нея е използвана антитезата, принципът  на отричането с желание за постигане на тъкмо обратното твърдение – „Няма прародителски портрети”, „И не знам аз техните завети” – чрез думите си лирическата героиня подсилва влиянието и значението на рода, неизменно свързан с отделния човек и стремежа му да се утвърди като личност и да бъде свободен.
Втора част – Поглед в миналото – „Може би прабаба тъмноока”, „ е избягала в среднощ дълбока”, „с някой чуждестранен светъл хан”, „ конски тропот може би кънтял е” – макар разглежданите минали събития да са просто вероятни и несигурни, чрез тях потомката се опитва да разкрие себе си, своите желания и копнежи.
Трета част – Това е част, в която тя пряко назовава и конкретизира себе си, собствените си чувства и мисли – „ За това аз може би обичам, необхватните с око поля”, „Може би съм грешна и коварна”, „Аз съм само щерка твоя вярна”, „моя кръвна майчице, земя.”
б) случки – случката представена в текста е нереална, тя е просто допусната – „Може би прабаба тъмноока”, „е избягала в среднощ дълбока, / с някой чуждестранен, светъл хан”, „конски тропот може би кънтял е”, „ и спасил е двама от кинжала”. Случката станала с прабабата на лирическата героиня има за цел да подсили нейния собствен стремеж за лична свобода.
в) пейзажи – Въображаемата случка с прабабата на героинята – „крайдунавските равнини”, „среднощ дълбока”, но основният акцент пада върху личните разсъждения на потомката – „ Необхватните с око поля”, „волен глас, по вятъра разлян” – имат за цел да утвърдят представата за нейната широка, жадуваща пространство душа.

”СТИХИИ”

 В художествената реалност на Багрянината поезия нещата добиват нови ореолни значения и едно от емблематичните за първата стихосбирка, а и за цялото творчество стихотворение с показателното заглавие Стихии напълно доказва тази особеност. Стихиите в природата увличат и възхищават лирическата героиня, защото дават представа за абсолютна свобода, за космически размах и за неустоима сила, за рушене и съзиждане. В тях вижда природни еквиваленти на своята неподвластност на морални и битови прегради и на закостенели условности. Те я вдъхновяват да разпери ръце за полет, да даде власт на волята си, на копнежа за пълно опиянение от живота, радостта и любовта.
Композицията на стихотворението: четири строфи от по четири дълги разказвателни и описващи стихове и един кратък, който акцентира върху реализма и разкрива обичта към града, приет като роден, обединени в един синтактически период, оформен като реторичен въпрос, дава простор за разгръщане на мисълта и за изчерпване на завладелите героинята чувство или образ. Стиховата архитектоника напълно съответства на творческата интенция на поетесата да утвърди порива, устрема напред и нагоре, смелостта и непреклонността пред неизвестното. Сцеплението между отделните куплети, всеки от които представлява една емоционална и смислова цялост и изгражда самостоятелен образ, е постигнато от възторга на лирическата героиня и от вярата, че ще постигне и осъществи себе си.
Стихотворението има формата на диалогизиран монолог, в който лирическата героиня защитава своята теза, че никой и нищо не е в състояние да спре порива, силен като стихия, към нови простори и нови пътища, „недостигнати, неминати”. И тя опоетизира в последователност общото в природните стихии – на въздуха (вятъра) и на водата (реката), както и на кипенето на виното, родено от съюза между природата и човека – неудържимата им сила.

 Текстът чертае реалистичен образ на стихиен вятър като неукротим немирник и пакостник и нахвърля щрихи от Сливен, роден град на баща , който поетесата също е приела за роден. Но вятърът присъства и с ореолни смислови значения, като въплъщение на сила и устремност напред и нагоре, на волност и непокорство, неудържимост и непредвидимост. Лирическата героиня е в захлас от неговата тотална освободеност, непризнаваща пречки и прегради. Строфата е освободена от словесно излишество, изградена е изцяло от думи, изразяващи движение или вещественост, от седем глагола и четиринадесет съществителни имена. В нея не са допуснати прилагателни имена – с изключение на едно крайно необходимо („родния”) – поради усета, че ще попречат на поривистия устрем на словото.
Поетесата е представила вятъра с неговата пластичност и неудържима динамика чрез пет глаголни форми с имитативен характер: „иде” – предпочетен пред идва заради по-силния интензитет на действието; „префучава” – като израз на динамика и неудържимост; „вдига” – за да създаде представа и за устрема му нагоре; „грабва” и „сваля” – едно внушение за разбойничество, за своеволие и сила. Техният подбор разкрива зрителната памет на художник и усета към езика. Предпочетеното сегашно време създава представа за повторителност, а с това и за вечност, и внушението, че лирическата героиня като че ли сама се носи на крилете на вятъра – светла, жизнерадостна, щастлива.

   В сравнение с Кукувица и Потомка в тази строфа от Стихии епитетът скитница е щедро естетизиран. Стиховете хармонизират човешките устреми и към непознатото с природните стихии. Така лирическата героиня не е само „родната сестра на вятъра, на водата и на виното” – тя сама е и вятър, и вода, и вино, – една волна и горда стихия, устремена към непостижимото, сънуваща „пътища – недостигнати, неминати”.
Стихотворението Стихии е образец за възторжена поезия, изблик на млада сила, на щастие и волност. Неговата самобитна и ярко индивидуална героиня обича предизвикателствата на живота и изпитанията на волята за себеотстояване, не се страхува да бъде първа, да тръгне сама към непознатото и да проправя пътеки сред лес от еснафски предразсъдъци. С не по-малка сила тя е влюбена в родното и с наслада пие магически глътки от непресъхващите български извори на жизнелюбието и радостта, на непокорството и на опиянението от самия живот и от любовта.

”ВЕЧНАТА”

 Идеята за безкрайността, за вечния живот е в основата и на стихотворението „Вечната”. Тук животът триумфира над смъртта. Образът на жената майка е увековечен чрез сътворяването, чрез прераждането. Първата част на творбата представя лицето на смъртта. Подходът при описанието на това лице напомня едно друго описание на лицето на жената – това на любимата в стихотворението „Аз искам да те помня все така” на Димчо Дебеля нов. И двата портрета естетизират трагичното. В стихотворение то на Багряна настойчиво се въвеждат прилагателни с представка „без-” и „не-”. Мъртвата жена е „безкръвна”, „безплътна”, „безгласна”, „неподвижна”, „бездиханна”. Анафорите „и все едно” и „не ще” подсказват силата на онова, другото измерение, което обезсмисля и осмисля земното. Смъртта е неумолима, тя зачерква символите от земния живот – името („и все едно – дали Мария, или Анна е”) и сватбения пръстен, който вече е „широк и чужд”.
Втората строфа противопоставя на безжизнената жена писъка на нейната рожба, който е символ на новия живот. И отново тук се явява, както и в стихотворението „Потомка”, образът на родовата кръв, която е силна със своето безсмъртие. Тя е тази, в която прелива новият живот. Идеята за вечност се носи и от образа на безсмъртната душа пътник, която отново е „на тоя свят отседнала”. Многоточието в края на този стих подчертава може би безкрайността на този процес на прераждане.

Човекът умира, но духът, носен от наследниците, триумфира над тленното и преходното. Внучката ще носи пак извечния копнеж за обич и романтика. Имената Мария и Анна не само обобщават, окрупняват образа на жената и го извеждат от частния случай, но със своята поетичност внушават вечната женственост, тази, която изкушава света.
В поезията си поетесата изповядва поривите на един нов тип жена, която надмогва закрепостяващите я догми и дава пълен израз на копнежите по волност. Движението на Багряна през света и като жена, и като поетеса, бележи пътя на промяната. Силата на внушението на нейната поезия идва от следването на философията на инстинкта, от разчупването на границите на човешкото Аз и съизмерването му с необозримото космическо начало, което позволява свободното движение през света.

• Елисавета Багряна очертава една нова поетическа територия, чиито основни черти са:
  • апологията /”възхвалата”/ на земното и чувственото;
  • предметизмът и сетивността;
  • опиянението от живота и радостната устременост към предизвикателствата изместват окайването на несподеления Аз, звучало десетилетия в българската поезия.
• обвързаност с фолклорните образи, теми, лексика и звучене на стиха;
  • текстовете на Багряна са образец на това, как чрез фолклорното българската литература търси своята идентичност след „чуждопоклонническия” период на модернизма: след ксвоето рязко отваряне към световното тя се опитва да съвмести националната специфика с универсалните теми и поетически открития.
• Още едно характерно явление, с което Багряна се откроява в нашата литература – налагането на СВОБОДНИЯ СТИХ /стих, чийто ритъм не е подчинен на определен стихотворен размер и рими/ като бягство от рутината на поетизмите, като разчупване на поетическата форма и доближаване до естествения, живия език.

Стихът и езикът в произведенията на Багряна:

-витален, сетивен, достигнал естествените интонации на човешкия говор;

-често се използва белият стих;

-фолкоризми, но и нова урбанистична лексика;

Творчество:

-през очите на жената;

-предметност, сетивност, промяна на стереотипите, внимание към родното, към връзката на човека със земята;

-обожествява телесните форми, но не пренебрегва духовното;

-духовно и социално разкрепостяване на жената;

-утвърждаване на жената творец;

-утвърждава модерните обичаи и традиции като ги осъвременява;

-една от първите, които въвеждат: стихията на морето, интериора, стайно-предметния свят;

-множество български пейзажи, но и многообразие от чуждестранни предели;

-широка емоционална гама – от радостта до скръбта, и пълен човешко-биологичен цикъл – от младостта до старостта;

Стихосбирки:

„Вечната и святата“ (1927)

„Търкулната годинка“ (1931)

„Звезда на моряка“ (1931)

„Сърце човешко“ (1036)

„Пет звезди“ (1953)

„От бряг до бряг“ (1963)

„Контрапункти“ (1972)

„Светлосенки“ (1977)

„На брега на времето“ (1983)