Железният светилник

,,Железният светилник“ е исторически роман и първата книга от известната тетралогия на Димитър Талев. 

Романът е публикуван през 1952 г. В него са отразени българските борби за политическа и църковна независимост. 

Железният светилник“ се състои от 4 части:

• „Хаджи Серафимовата внука“

• „В тъмни времена“

• „Народ се пробужда“  

• „Корени и гранки“     

•   В тези романи Димитър Талев търси миналото , настоящето и бъдещето  .

• Романът ,,Железният светилник ” е базиран в измисления град Преспа и проследява съдбата на едно типично възрожденско семейство.

• Композицията е линейна ,еднопосочна подрежда събитията едно след друго .Сюжета е съсредоточен към рода Глаушеви , затова романа може да се уприличи ,  като семейна хроника . Историята на рода е метафора на целия български народ. 

Концентрира се най-вече върху фигурата на Лазар Глаушев   и ролята му в борбата против фанариотите и задружните усилия на повечето жители на Преспа за установяване на българска църква.

Всичките образи в романа са вплетени в сложна плетеница на лични и обществени отношения. Любовта и дългът се борят в сърцето на Лазар Глаушев, когато трябва да избира между сестрата на приятеля и съмишленика си и чорбаджийската дъщеря Ния. Човешкото и майчинското първоначално се съпротивляват срещу суровите традиции на вековната нравственост в душата на Султана, когато старата майка сама трябва да отведе детето си към гибел. Затова и романът е една излята монолитна цялост – една от най-завършените и композиционно съвършени романистични структури в българската белетристика.

Творбата на Талев е размисъл за новото, което постепенно покълва в душата на българина. В това произведение авторът подготвя и разширяването, продължаването на епопеята. Епически спокойното слово на писателя въздейства като носталгична приказка за миналото, а същевременно провокира към размисъл за настоящето.

Сюжетът е замислен като „битов летопис” за един патриархален род.
Историчната нагласа (заложена от модела на летописа) е особено осезаема в
началото, което гласи:
Едва-що бе преминала голямата чума в лето 1833..

Още тук романът заявява своята епичност – той „обещава” да разказва през
критериите на паметта на общността. Топосите („местата”) на действието в
творбата също са именно онези, които са важни за общността. В съгласие с
правилата на патриархалното съзнание съществените случки стават в дома
(семейното, родовото пространство); на мегдана, в църквата (празничната
територия); в чаршията (мястото на труда). Всичко, свързано с пътя, носи
значението на ключова промяна. Например: идването на Стоян, на рилския монах,
на Рафе Клинче в Преспа.

Така времевото и пространственото измерение на „Железният светилник”
всъщност изпълняват изисква-нията на епическото повествование.
Героите като присъствие в творбата (като романови образи) също са
издържани според правилата на епоса. Освен с подчертано външното
си описание те са епически персонажи и със сюжетните си роли.
Това са герои функции, а не герои светове . Основната им роля в текста е да илюстрират историческото развитие, не да представят някаква индивидуална душевност или лична съдба. Затова те с такава лекота биват въвеждани и снемани от действието. Примери за това са
Божана и Аврам Немтур, които излизат от събитийния план на романа по найлесния начин – умират в момента, в който присъствието им става непреодолима
пречка за развитието на героя, олицетворение на историческото движение – Лазар
Глаушев.

Оздравяването на Божана например би нарушило или монолитността,
или добродетелността на образа. Защото тогава за Лазар би имало две
възможности: да се ожени за нея, като емоционалният му свят остане накърнен от
любовта към Ния или да я изостави .

И двете хипотетични продължения биха лишили романа от образцовия народен водач, който трябва да бъде вътрешно единен и нравствено идеален, за да може да застане начело на общността. Съществува, разбира се, и вариант героят да не бъде поставян пред личностни изпитания (тоест пред него да не стои дилемата :
между безплътната любов към сестрата на съратника и цялостната, чувствена
любов към дъщерята на противника). Тогава обаче добродетелността на героя би останала „недоказана”.

Оставането на другия „неудобен персонаж” – Аврам Немтур, в
повествованието пък би превърнало Лазар във фигура от „дребна” психологическа драма (за разбиранията на епоса).

Така, освободен от съдбовните раздвоения на личното битие и изцяло посветен на националното дело . Като цяло сюжетът на „Железният светилник” пресъздава движението на
българския човек между два етапа от историческото развитие на нацията. Текстът впрочем съдържа и символните означения на тези етапи. Това са „Железният светилник”, неразтрогваемо свързан с Глаушевия дом (и най-вече с образа на Султана) през цялото действие, и първата газена ламба в Преспа, която влиза с Ния в дома на Глаушеви в края на романа. В този смисъл, предадено чрез предметната символика на творбата, голямото историческо движение, описано от нея, може да бъде формулирано и като пътя от железния светилник до газената лампа.

Животът в Преспа тече като река, дълбае нейното корито, преодолява
препятствията или ги заобикаля, проправя нови пътища. И навсякъде в началото
бавно и незабележимо, но неумолимо идва новото и се налага чрез борби и
конфликти. Султана прегазва законите на родовата традиция и въпреки волята на
вуйко си Тасо, въпреки съпротивата на преспанските чорбаджии се жени за
селянина Стоян. Нейната постъпка отеква като истински гръм в тихия и
еднообразен живот на града. Решително и твърдо Султана брани правото си на
лично щастие, на семейство и деца. Тя презира шушукането и подигравките,
чорбаджийското високомерие, за да създаде свое семейство. В този момент тя се
оказва над остарелите традиции. За Талев – художника, Султана е не само
рушителка на една остаряла традиция, но в по-нататъшния ход на
повествованието самата тя става пречка, задръжка на новото. На тази черта в
нейния характер – властен и суров, плашещ околните – става жертва Катерина.
Макар и да се обявява против традициите на рода, Султана ги носи дълбоко в себе
си и ги отстоява с цената на престъплението. В образа й писателят открива разрушителни сили и инстинкти, които водят началото си от родовата
нравственост, от патриархалния морален кодекс. Ето защо престъплението на
Султана е социално неизбежно. Защото, макар сама да въстава в родовата
традиция, за да защити личното си право на щастие, тя я носи в своя нравствен
свят. Драмата й се задълбочава от факта, че тя има ясно съзнание за
престъплението си, защото е майка. И ако посяга на живота на своето дете, то тя го
върши в името на честта и родовата традиция. Талев я моделира с черти, които на
пръв поглед са несъвместими Султана е сурова и властна, дори жестока –
непреклонна в решенията си, а същевременно е нежна и любяща майка и съпруга,
разумна и грижовна стопанка. В духовните лабиринти не нейния свят обаче
тъмнината се разкъсва от железния светилник. Неговата светлина е все още слаба
и треперлива и в борбата с мрака на средновековието не винаги надделява. За
победата на светлината Султана трябва да отгледа Лазар, а заради родовата чест
на семейството трябва да прати на смърт дъщеря си.

След нейната смърт тя видимо се променя. Султана не е някакъв демон,
който умъртвява децата си без угризения, без да изпитва страшната сила на греха.
Тогава тя влиза в конфликт с най-близкия си, със снахата. Авторът противопоставя
двете жени по един великолепен начин: срещу властната, сурова и непреклонна
воля на възрастната жена се възправя с мекота и изящество красивата Ния. Стъпка
по стъпка тя ликвидира монопола на Султана и удържа победа. Нейните
предложения са по-разумните, затова се подкрепят от всички. Като добър
познавач на човешките души писателят никъде на прекъсва родовата връзка
между Султана и младите. Тя тъгува, тя се противи на новото, което иде, без да се
съобразява с нейните планове за бъдещето на децата й. Времената са се
променили, а тя е останала там, където е била, когато е срещнала Стоян. В тази
нейна консервативност се оглежда стремежът да се съхрани българският бит,
обичаи, вярвания, морал.В образа на Ния писателят влага продължения на Султанината преданост към мъж и семейство, към рода и българщината. Тя е красива, с чувство за такт и собствено достойнство, разумна не на годините си. Принадлежи към
хармоничните натури, които природата сякаш е създала за утешение на
останалите. В крайната цел на нейните стремежи и желания стои непобедимото
влечение към красивото. Нейният образ е един от най-обаятелните женски образи
в националната ни белетристика.

Чрез образа на Лазар авторът разсъждава за смисъла на историческото
развитие на човешкия живот изобщо. Лазар е човек с обществена кройка. Той
бавно зрее за собственото си предназначение. В постъпките му се отразява т
историческите повели на епохата. Той съчетава в себе си типичните черти на
народния водач от епохата на националното възраждане.
Всички образи в романа – главни и епизодични – взети заедно, създават
неповторима атмосфера на автентичност и патриточтична приповдигнатост. За
този роман, а и за цялата тетралогия, може да се говори много. Едно обаче е
несъмнено: материалът на романа е попаднал в ръцете на майстор, в чиято душа
носталгията е стигнала до предела на страданието, за да се преобрази в
единствено възможната форма на художествено познание. Затова, след Вазов и
Загорчинов, авторът на „Железният светилник” отбелязва нов момент в развитието
на българския исторически роман.