Романизъм 9б клас

Исторически контекст на романтизма

1 група

Една от най-очарователните, но и противоречиви епохи в европейското културно развитие е Романтизмът. Като време обхваща периода от края на XVIII век и първите десетилетия на XIX век, но действителните му граници излизат извън указания период. Зараждането на романтическото светоусещане може да се съзре още в движението Буря и устрем в Германия, в русоистките идеи във Франция и в Сантиментализма (особено в Англия) от втората половина на XVIII век. Приключването на романтическата епоха също трудно се датира. Причините най-малко са две. Първо, европейският XIX век изживява синхронно разнородни направления и течения, и второ в европейските литератури романтическата философия и естетика не се установяват едновременно.

Хронологии и персоналии: Най-рано Романтизмът започва в Германия и в Англия 90-те години на XVIII век и продължава първите две-тридесетилетия на XIX век. Във Франция хронологическите му граници са от края на 20-те до към средата на века. Най-известните представители в Англия са Уилиям Уърдсуърт, Самюел Колридж, Робърт Сауди, Джордж Байрон, Пърси Биш Шели, Джон Кийтс; в Германия -Фридрих и Август-Вилхелм Шлегел, Вакенродер, Новалис, Клайст, Лудвиг Тик, Хьолдерлин, Е. Т. А. Хофман, Адалберт фон Шамисо; а във Франция-Шатобриян Жермен дьо Стал, Алфред дьо Вини, Виктор Юго, Алфред дьо Мюсе. Хайне в Гремания и Дюма във Франция стоят на границата между Романтизма и следващите направления.

Понятието романтичен има дълга история, преди да даде наименованието на литературното направление. Етимологията му се свързва със средновековното роман произведение, създадено на романски език, и романс, испански музикално-лирически жанр. Рационалистичният XVII век смята романтичното за нещо враждебно на разума, отвлечено от живота и реалната действителност. Негативна от сянка има и у просветените, които с романтичен обичайно обозначават фиктивни и необикновенни събития, а също и фантастичната литература.

Това е наследство, което на гранаицата на XVIII и XIX век се влива в наименованието на литературното и културно направление романтизъм. Самите романтици не мислят себе си като течение с ясно определено историческо настояще, а смятат, че романтизмът се съдържа в различни степени в преходните епохи и литературни школи. Данте, Петрарка, Шекспир за тях също са.

Водещи философски идеи

2 група

Движението утвърждава силните емоции като източник на естетически опит и набляга върху емоции като страх, ужас и страхопочитание – най-вече това, пред с което се сблъсква човек, когато е изправен пред възвишеността на неопитомената природа и нейните изобразителните способности, които са нови естетични категории. Романтизмът издига народното творчество и древните обичаи до нещо благородно, прави спонтанността желана черта (като музикалното емпромптю) и защитава „естествената“ епистемология на човешкия живот като природно условие под формата на език и обичаи.

Той отива отвъд рационалния и класическия модел, за да издигне възродената култура на средновековието. Така елементи на изобразителното изкуство и повествованието, смятани за средновековни, се възраждат в опит да се избяга от ограниченията на нарастващото население, урбанизацията и индустриализацията и да се насочи погледа към екзотичното, непознатото и към далечните модели на Рококо и европейските форми на азиатското изкуство. По този начин се цели овладяване на силата на въображението да предвижда и да се освобождава от действителността.

Пределите на Индустриалната революция също имат своето отражение върху Романтизма, който представлява, до голяма степен, бягство от модерната реалност; и наистина през втората половина на 19 век „Реализмът“ е противоположност на Романтизма. Романтизмът възхвалява постиженията на това, което смята за героична индивидуалност. Също така, той узаконява личното въображение като критична власт, която позволява свобода от класическите понятия за форми в изкуството. Има силна насоченост към историческа и природна неизбежност в представянето на идеите.

Сфери на разпространение; Жанрове; Представители

Романтичният герой е един от художествените образи на литературата на романтизма. Романтикът е изключителен и често загадъчен човек, който обикновено живее при изключителни обстоятелства. Сблъсъкът на външни събития се пренася във вътрешния свят на героя, в чиято душа има борба на противоречия В резултат на подобно възпроизвеждане на характера романтизмът изключително силно повиши стойността на личността, неизчерпаема в своите духовни дълбини, отваряйки нейния уникален вътрешен свят. Човек в романтични произведения също е въплътен с помощта на контраст, антитеза: от една страна, той е короната на творението, а от друга, той е слабоволна играчка в ръцете на съдбата, неизвестни сили и извън неговия контрол.

Затова той често се превръща в жертва на собствените си страсти. Романтичният герой е самотен. Той или той самият бягат от познатия, удобен за другите свят, който му се струва затвор. Или е изгнаник, престъпник. На опасен път той е воден от нежелание да бъде като всички останали, жажда за буря. За романтичния герой свободата е по-ценна от живота. За това той е способен на всичко, ако чувства вътрешната правда. Романтичният герой е неразделна личност, винаги е възможно да се открои водеща черта на характера в него.

Теми и мотиви в произведенията; Романтически герой

Движението утвърждава силните емоции като източник на естетически опит и набляга върху емоции като страх, ужас и страхопочитание – най-вече това, пред с което се сблъсква човек, когато е изправен пред възвишеността на неопитомената природа и нейните изобразителните способности, които са нови естетични категории. Романтизмът издига народното творчество и древните обичаи до нещо благородно, прави спонтанността желана черта (като музикалното емпромптю) и защитава „естествената“ епистемология на човешкия живот като природно условие под формата на език и обичаи. Той отива отвъд рационалния и класическия модел, за да издигне възродената култура на средновековието.

Така елементи на изобразителното изкуство и повествованието, смятани за средновековни, се възраждат в опит да се избяга от ограниченията на нарастващото население, урбанизацията и индустриализацията и да се насочи погледа към екзотичното, непознатото и към далечните модели на Рококо и европейските форми на азиатското изкуство. По този начин се цели овладяване на силата на въображението да предвижда и да се освобождава от действителността.​

Въпреки че корените на движението са в немските Бурни устреми, които възхваляват интуицията и емоцията над просвещенския рационализъм, идеологиите и събитията от Френската революция са фона, на която възникват Романтизмът и Контра-просвещението. Пределите на Индустриалната революция също имат своето отражение върху Романтизма, който представлява, до голяма степен, бягство от модерната реалност; и наистина през втората половина на 19 век „Реализмът“ е противоположност на Романтизма. Романтизмът възхвалява постиженията на това, което смята за героична индивидуалност. Също така, той узаконява личното въображение като критична власт, която позволява свобода от класическите понятия за форми в изкуството. Има силна насоченост към историческа и природна неизбежност в представянето на идеите.