Моята приказка

Във светлото на спомена се връщам

Началото бе толкова отдавна…Една ръка, протегната със трепет,

едно сърце, пулсиращо тревога,

букет наслада, думи вдъхновени

и строгост, свян, очакване, опора…Толкоз много!…

Във светлото на спомена се връщам,

прегърната от ликовeте бледи.

Учителката първа се обръща

и мъмри ме за почерка ми грозен.

Сега стоя на празното й място,

вторачена в отминалото детство

и в него виждам онзи брод, през който

преминахме, но днес сме други хора.

В училището старо се завръщам…

Крещя със пълно гърло до дванайсет,

защото ориста ми е завидна

и всеки вик началото ми връща.

Годините и в мен бразди дълбаха,

разпъваха ме огнени въпроси,

издигах се, пропадах…и пораснах,

осъдена на полет съдбоносен.

Една скамейка пази този спомен

и глас един, нашепвал думи химни:

„Целете се високо! Свят огромен

очаква вас…Бъдете несломими!”

Във светлото на спомена се връщам,

прегърната от ликовете бледи.

Учителката първа пак прегръщам

и цял живот аз пътя й ще следвам.

Вяра Иванова Боянска

учител по български език и литература