ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА

Червената шапчица тръгнала към баба си, която живеела на половин час път през гората. Като си вървяла, срещнала Кумчо Вълчо. На него много му се дощяло да я изяде, но не посмял, понеже наблизо имало дървари.

Вълкът побягнал с всички сили по най-късия път, а момиченцето тръгнало по най-дългия, като се улисвало да бере лешници, да тича след пеперудките и да вие китки от горски цветя. Той се хвърлил върху бабичката и я нагълтал цяла, защото от три дни нищо не бил ял. После затворил вратата и легнал в леглото на бабата да чака Червената шапчица.

Като пристигнала, Червената шапчица забелязала, че вратата е отворена и направо влезнала и викнала: – Бабо, аз съм твоята внучка, Червената шапчица. Нося ти питка и гърненце с масло. Мама ти ги изпраща.

Като я видял, че влиза, вълкът се скрил под юргана и й казал: – Сложи питката и гърненцето с масло на раклата и ела да при мене. Червената шапчица по принцип се чувствала много добре у баба си, но този път много се зачудила, тъй като този път баба й нито изглеждала нито звучала като обикновено:

– Бабо, защо ти са толкова големи ръцете? – За да те прегръщам по-добре, внучето ми. – Бабо, защо ти са толкова големи ушите? – За да те чувам по-добре, детето ми. – Бабо, защо ти са толкова големи очите? – За да те виждам по-добре, детето ми.

– А, бабо, защо ти са толкова големи зъбите? – За да те изям! При тези думи лошият вълк се хвърлил върху Червената шапчица и я нагълтал и нея.

Като се наял добре, отново легнал в леглото, заспал и започнал силно да хърка. Тогава край къщата минал един ловец. – О – казал си той, – колко силно хърка бабичката! Чакай да видя дали не е болна! Влязъл в стаята, доближил се до леглото и като видял, че вълкът хъркал така силно, разбрал каква е работата. – А, пипнах ли те, негоднико – казал ловецът, – откога те търся!

Тъкмо насочил пушката си да го гръмне и се сетил, че вълкът може да е глътнал бабата и тя да е още жива корема му.

Взел едни големи ножици и вместо да стреля, започнал да разпаря големия корем на вълка, който продължавал да хърка. Червената шапчица и бабата се подали. Освободеното момиченце скочило на земята и извикало: – О, колко страшно, колко тъмно беше в корема на вълка!

Червената шапчица донесла големи камъни и напълнили с тях корема на вълка. Когато се събудил усетил тежките камъни в корема си и се опитал да избяга, но натежали прекалено. Вълкът се строполил на земята и умрял.

Тримата изяли питката, знаейки, че вълкът не е заплаха вече и те са в безопасност. Оттогава, Червената шапчица никога повече не се отклонила от пътя си и не заговаряла непознат в гората.