Презумция и фикция

Терминът фикция произлиза от латинския глагол “fingere”,който означава измислям си.Фикциите се закрепват в юридическия акт на правно-релевантната воля на субектите на правото.При фикциите като основен юридически способ са налице два способа,които трябва да съществуват едновременно(кумулативно).Те са следните:

субективен(познавателен) елемент,който по определен начин засяга реално съществуващите юридически факти и целеви(теологически) елемент.Познавателният елемент се състои в съзнателното отклонение на правния субект от реалиите на обективната действителност.Самото отклонение трябва да бъде субективно(да се осъществява от субекта) и съзнателно-да не е разултат от грешка или несъзнателно действие.При фикцията субектът съзнателно се отклонява от фактическата действителност.Субектът на правото е наясно обективната реалност,но въпреки това той приема нещо съвсем различно от нея.Юридическата фикция е прийом,чрез който се признава съществуващото за несъществуващо и обратно.Това противоречи на основния принцип на правото-точно и ясно да регулира обществените отношения и да съответства на обективната действителност.Целевият(теологическият) елемент оправдава стои в основата на съзнателното отклонение от реалността.Този елемент е важна цел за правното регулиране.Тази значима цел позволява на законодателя да постигне закономерности на логиката на правно регулиране.Телеологическият елемент се свежда до някаква особено значима цел на правното регулиране, някаква особено значима ценност, която е особено важна за законодателя и затова той е мотивиран да приеме нещо, което всъщност знае, че не е така.Фикциите са ценностно-нормативен регулатор в обществените отношения.В името на идеалите на правно регулиране законодателят съзнателно приема и закрепва в нормативния акт нещо,което категорично знае,че не е така.Фикцията се среща при института на осиновяването.Законодателят ясно осъзнава,че в отношенията между осиновителя и осиновяващия не е налице кръвна връзка.За да се запазят интересите на детето,тези отношения се уреждат все едно,че кръвната връзка съществува.По този начин законът заставя осиновяващия да поеме отговорност за осиновения все едно е негово кръвно дете.Институтът на осиновяването се развива въз основа на кръвното родство.Фикцията е налице и в наследственоправния отрасъл.В закона се посочва,че годен да наследява е този,който е заченат към момента на откриване на наследството.Зародишът в утробата на майката не е живороден човешки организъм.За да се защитят интересите на детето законът приема,че то е родено и го конситуира като наследник преди да е настъпило неговото раждане.По този начин фикцията приравнява зачетания и живия роден организъм като субекти годни да получат наследство.Фикцията разглежда този въпрос в по-широк кръгозор от основното правило,по силата на което субект на правото е жизненороденият човек.В резултат на това се постига максимална защита на правата на всеки индивид,без да се налага промяна в правните норми.

При фикцията съзнателното отклонение от нормалното не е неограничено.Границите се формират теологическия елемент-целта,поради която се осъществява.Отклонението е възможно да бъде само до толкова доколкото е необходимо.Целта ограничава свободата на законодателя.Професор Венелин Ганев отбелязва,че отклонението от действителността трябва да бъде то такава степен,в каквато да се осигури по-справедлив и съвършен резултат.Фикциите регулират обществените отношения.Те ги моделират и насочват тяхното развитие.

В законодателството една от основните инструменти е правната фикция.Почти цялата правоприлагаща практика на закони, правила и обичаи се основава на прилагането на правни фикции. Това състояние на нещата става ясно при изучаването на историята на правото.

За първи път в Древна Гърция се появяват юридически фикции, но те са широко използвани в римското право, от което впоследствие е формиран европейският закон, включително в Русия.Пример за правна фикция в действащото законодателство е член 14 от Закона за лицата и семейството(ЗЛС). Той показва в кои случаи гражданин може да се счита за мъртъв. Разпоредбите в този член обаче не се основават на реални факти. В крайна сметка, ако дадено лице е отсъствало в мястото на пребиваване в продължение на 5 или повече години, без да предоставя информация за мястото на пребиваване, това не потвърждава недвусмислено, че той е починал. Законодателят изхожда от факта, че подобна ситуация е възможна, което означава, че тя трябва да бъде регулирана така, че да не се нарушават правата на другите граждани.Смъртта на лицето се обявява от съда по искане на прокурора или на всеки заинтересован.Член 18 от ЗЛС показва какво може да направи лицето,обявено за починало,ако в действителност е живо-може да възстанови името и правата си, включително връщането на собственост, ако през това време наследниците му са успели да наследят и да се освободят от самостоятелно.Прекратеният брак не се възстановява.В съвременното право фикциите осигуряват защита на гражданските интереси.Те запълват пропуските в законодателството и помагат не само за опростяване на процедурата за признаване на даден факт, но и за по-доброто му разбиране и използване.С помощта на фикциите се премахват несъответствия, които възникват по време на съдебния процес и се създава стабилна и разбираема правна уредба. Ролята на правната фикция в съдебния процес е голяма. Те помагат да се разберат по-добре законите, да се спестят правни средства, да се даде възможност да се проучат и оценят по-подробно фактическите материали в ръцете на юристите.

Много е важна същностна характеристика на презумпцията е нейният предположителен характер.По правило тя е вероятно,а не достоверно обобщение.В нейната основа стои непълната и несъвършена индукция.Юридическите факти за за едни случаи могат да се използват и за други чрез презумиране.Презумпцията е достатъчно достоверен юридически способ за кратък период.Това е така поради изменението на живота и тогава предположението става неефикасно-презумпцията се превръща във фикция.Важна особеност на презумпциите е превръщането им от индуктивни логически заключения на определени юридически факти,които по своята функция са вече юридически последици за настъпване на правни последици.Индуктивният характер се проявява именно в това, че така образуваните предположения са приложими към всички конкретни случаи, имащи като основа първоначалните обобщения, послужили като своеобразна матрица за последващите. Всичко това се прави с цел да се преодолеят проблеми, свързани с доказателствата в правното регулиране. По своята характеристика презумпциите отразяват обичания ред на нещата, който е предопределен от всеобщата връзка и взаимодействие между обществените отношения, както и тяхната повторяемост, доказана във всекидневието. Всичко това добива характер на закономерност, даваща основа на законодателя да направи своето логично предположение. В основата на правните презумпции стои логичното заключение, че ако връзката на определени юридически факти с други се потвърждава ежедневно в човешката практика, то може по принцип да се предположи, че ако са налице първите, то съществува висока степен на вероятност да са налице и вторите.Затова и връзка между налични и презюмирани факти по силата на обичайната й повторяемост по правило не подлежи на доказване. Още според древните римляни презумпциите почиват върху това, което обикновено става.Разнообразието в обществените условия и отношения дава място за всевъзможни промени в същността на юридическия факт, така че изводът, направен на негова основа, да се окаже неверен. Но изхождайки от закономерността в обществената действителност, презумпциите в правото се оказват в повечето случаи логична закономерност.Преди всичко е необходимо да се улови нормалната причинно-следствена връзка между наличния и презюмирания факт, за да може презумпцията да изпъни своята цел в регулирането на обществените явления и отношения. Презумпциите са важен технико-юридически способ на юридическата техника, имащ значение за доказателствените средства в процеса на правното регулиране.

По своята същност презумпциите и фикциите се отклоняват от реалната действителност , което е провокирано от определени цели. Законодателят ги закрепва в правни норми и те стават част от юридическите актове. Тяхната роля е на специфични юридически техники.Между тях могат да се открият както сходства,така и разлики.Двата способа се закрепват в юридически актове като истина.Колкото е по-малко вероятна истинността на презумпцията,толкова е по-голямо сходството й с фикцията.Тези два термина се отличават според степента им на достоверност в закрепените в тях предположения и в характера им на образуване.Според характера на образуването си презумпциите се закрепват в юридическите актове в  такъв порядък,който се приема за естествен и нормален.Закрепеното от фикцията положение се формира от законодателя като своеобразен резултат от неговата творческа мисъл.Докато предположението,уредено в презумпцията до голяма степен е вярно,то фикцията по дефиниция се счита за грешна.Въпреки своите сходства,презумпциите и фикциите са два отделни способа на юридическата техника.Човешкото съзнание определя онези явления от обективната действителност, които според него противоречат на първоначално замисленото правото да бъде адекватен обществен регулатор.Те са усложнена категория съждения, въз основа на които утвърждаването на реално липсващи или отричането на констатирани дадености е логично оправдано с оглед на целевия им елемент

Източници:

Материалите в е-студент по юридическа техника за презумпции и фикции

Семеен кодекс(СК)

Закон за лицата и семейството(ЗЛС)

Закон за наследството(ЗН)

Статия-Презумпции и фикции в правото-Правна академия

Статия-Презумпции и фикции.Лекции по право

Презумпции и фикции в правото-Лекции.