,,Задушница” (Елин Пелин) – ,,Сватба” (Васил Попов) – интертекстуалност

ЗАДУШНИЦА

Мъглив и влажен есенен ден е сподавил малкото селце. Ситен дъжд непрестанно ръми и рони последните жьлти листа на оголелите тополи, които стърчат край старата черквица, печални и тъжни като вдовици.Разградените стари гробища пред черквата са пълни с жени, които безразборно щурат нагоре-надолу, печални и сериозни. Тоя ден е посветен на душите и всеки слива, своята скръб в общата скрбта покойниците. Старите изкривени и зеленясали каменни кръстове са украсени с китки от сухи есенни цветя. По обезличените и буренясали гробове са сложени на пъстри месали хляб и колива.

Побелелият поп Серафим с кадилница в рька бърза от гроб на гроб, чете молитви и поменици и сърдито се кара ни жените. След него двамата му малки близнаци носят чувал, който бае Тодор клисарят усърдно пълни с порязаници.

Под схлупения сайват на черквата са наредени учениците. Пред тях стои префуняла от студ учителка – тънка, дьлга и суха мома – и сърдито кряска на немирниците.

Жените разнасят житото с писани божигробски льжици и току викат

– На – па кажете бог да прости!

Децата подсмьрчат, протягат рьце едно през друго и едно през друго викат

– Бог да прости! Бог да прости!

До зидовете на черквата, зад само капчуците, седят, клекнали като кошарища, върху босите си крака бедни сирачета, облечени в широки стари дрехи, простират рьце и с нажалени очи чакат подаяние. До тях гузно стои луд Христо и постоянно прибира скъсаните поли на широкото си палто, и което прозират посинелиге му от студ меса.

По-нататък жалко пее сляп просяк.

И над цялата тая печална картина, потънала във влажен и мъглив въздух, пропит с тънка миризма на восък и тамян, се носи неразбран и суетен шум, сред който ясно и монотонно се чува дебелият глас на свещеника.

Между това гъмжило от жени се мярка и дьлгага фигура на Станчо Поляка, който като жена разнася жито за покоината си съпруга. По сухото му жално лице, с тънки увиснали мустаци, се е отпечатало всеобщото сериозно и тъжно настроение. Той ходи от група на група, от дете на дете и раздана жито, умислен и свещенодействуващ пред паметта на покойната Божана. Там някъде той видя кумицата си, пробута се между жените и отиде при нея.

– Земи, кумице, па кажи бог да проси Божана.

– У-у, куме-е, пък аз те не видя, зло да те не види! Що чиниш, какво си Децата що чинят Защо ги не доведе да поменат майка си – бог да я прости!

-Е, не са за пред хора, кумице, нали знаеш.

– Бог да я прости сирота Божана – захвана с участие кумицата, -не можа да се понасветува! Па и теб остави самичьк като кукувица да ходиш за присмех и да се боят хорските жени от тебе, що има едра реч! Па на тебе нищо, куме ще жалиш, ще прежалиш, ще си найдеш друга и ще забравиш покойната, що има една дума, като че не е било… Ами децата, децата, горкичките! Те маичица никога не могат да си намерят. Като пиленца ще си писукат за нея – бог да я прости и царство небесно да и даде, до дясното си коляно да я тури, що има една реч, та барем там добре да и е.

И кумицата стрина Дивдена замаха глава, па като пое палурчето, разклати го до ухото си и продължително смръкна от ракийката.

– На, куме, пийни си и ти! Их, боже, не мога от работа да дойда, да повидя децата, пиленцата ми Свили ми се за тях, свиди ми се, та така е..

Ех, да беше жива Божана, друго щеше да е – заговори тъжно Станчо и очите му се наляха, – сега самичък им бера грижите.

– Божа воля, куме – няма що!

Станчо подсмръкна и разчувствано се усекна с два пръста.

– На, кумице – пийни още, пийни си! То теглото по хората ходи. Защо сме родени, нали да теглим – за друго ли е сиромашта

– Глей си работата, куме, то доброто и злото заедно вървят. Дойде едното, па дойде и другото. На си пийни и ти! Бог да ги прости умрелите, така викам аз, па на живите здраве и живот да дава.

Станчо пое калаеното палурче и пак хубавичко смръкна

– Бог да прости!

– Бог да прости, куме, и това си е. Ти се не грижи и не мисли, ами гледай да си намериш някоя, каква да е, да ти гледа къщата. Нали знаеш! Свят е това. Човещина! Умрелите – лека им пръст, с живите – живей – развърза се езикът на кумицата.

– Бог да прости мъртви души, на живите пълни гущи – отговори Станчо, поразвеселен от ракията и от утешителните думи на кумицата си.

– Да ти кажа ли, кумице – настави той, – и аз така мисля.

– Така, така, куме. Лоша, добра – намери си – отговори кумицата.

При тях се приближи тъща му – майката на покойната Божана

– У-у! Станчооо, бааби! Сиромахуу, свиди ми се, като те гледам. Почернил си се, баби. Гледам, страниш от хората като говедце. Мешай се, баби, събирай се с човеци Тя – Божана, бог да я прости, така и било писано.

Тия думи наново натъжиха Станчо. Очите му, тъмните му страдалчески очи, веднага се наляха и клепките му леко се оросиха.

– Ех, бабо – рече с въздишка той, – по-добре е било аз да съм такова, не тя…

– Е, по-добре би било, баби, по-добре, ама божа работа! Дечица без баща по могат, а без майка… – рече да го утеши баба му

Станчо извади кърпа из пояса и почна да си трие носа и очите.

– Ти не плачи, баби! Прежали Божана, па си намери къщница – така се не живее.

– Не мога намери аз като нея – отговори Станчо и навири палурчето.

– Знам, баби, знам – простичьк си си, та мъчно ще си намериш – жените са издирвачки. А за работа, работиш като волец. У, баби, какъв си се укирливил!

Станчо погледна оръфаните мръсни ръкави на ризата си и въздъхна дълбоко.

– Ожалили сме те, куме – поде пак кумицата, която бе се залисала за малко с Пиомия калугерката. – И оня ден сме си говорили за теб с кумеца ти Димо. Думайте му, вика и той, думайте му, каже, да повтори, да не ходи така. Млад е още, вика

– Е, млад съм зер – рече засрамено Станчо и изри увисналите си мустаци – Не съм млад вече, току…

Очите му пак се наляха Той навири палурчето.

Жени залисаха кумицата му, тъща му отиде нейде с баба попадия, и Станчо засгърча пак самин, като стожер, и безсмислено защура с блюда в ръка.

Всички го изглеждат съжалително. Мъж – тръгнал да разнася! Само така! Уж се попременил, постегнал, но все пак изглежда смешен с вехтите си чишири, които сам е прал и сам кърпил, като залепвал кръпките отвън. Две-три присмехулни булки го гледат лукаво, шепнат си нещо, подсмиват се и за миг – спомнят си, че е задушница – и пак правят тъжнч лица.

А дъжд ситен – дребен като прах непрестанно ръмоли и мокри дрехите, и студена влага прониква навсякъде.

Хората ту на групи, ту един по един почнаха да си отиват и да се губят като сенки в синята влажна мъгла. Сухата учителка намусено отведе настръхналите от студ деца, и гробищата полека-лека почнаха да пустеят. Станчо погледа, погледа, па уморено седна накамъните под черковната стряха и беззлобно заяде хляб и сирене.

Около него защура Стоилка, вдовицата на покойния Яначко говедаря. Дълга, дългообраза, кокалеста женица, русолява, със сиви очи, със стиснати широки уста, страхливо пазещи едри бели зъби, ала добра и грижлива къщница.

– Станчооо, пък теб съм забравила! – заговори на припев тя, като го съгледа. – Какво си Децата какво ти правят, растат ли – почна да го разпптва тя високо и отсечено, както говореше някога на своя малко глух Яначко.

Станчо прибра срамежливо дългите си крака, проломоти нещо през натъпканата си с хляб уста и подаде палурчето на Стоилка.

– Е, живеем и ние покрай другите, Стоилко. На, помени!

Тя го пое и му подаде нейното.

– То се видяло, току…. Помени и ти, Станчо!

– Бог да ги прости покойниците, Стоилко, и живот и здраве да дава на живите! Ти какво правиш Погаждаш ли се със самотията

– Никому господ да не дава, Станчо!

Стоилка на два пъти яко си смръкна от Станчовата ракия.

– Да пази, да пази, ама нас не опази, Стоилко.

– Е, не можа – хвала му, тамо нему.

– Едната кукувица ни закука, Стоилко – вьздъхна Станчо и се замисли.

– Едната ни закука, Станчо — въздъхна Стоилка.

Мъглата ставаше по-гъста, по-тъмна и по-влажна.

Станчо и Стоилка седеше на камьните, със забити в земята погледи, мълчеха и мислеха.

– Мъчно е така, Стоилко – рече по едно време Станчо, без да я погледне, и тъжно залюля глава.

– Мъчно – не, ами мъчно – отговори Стоилка, с очи устремени в земята, и вьздъхна. – Мисля, мисля, по цяла нощ мисля. па не знам…

– И аз много мисля, па се чудя какво да правя. Виждам, че не може така. Ще трябва да му се тури някой край. Повече зарад децата Да има кой да ги гледа. Човек загази ли, барем с двата крака да загази… Божана, горката, много ме ядосваше… Е-е, да знаеш какъв лук ми кълцаше на главата! Ама аз пак я обичам, с пръст не съм я докачил, що има една реч. Кой бие жена си – бие ангела си…

-Махни, Станчо, не думай, че…. Какви ги има! Да я биеш, не, ами и земята под нея да не оставиш – рече Стоилка и се залюля и тежко като сухо дърво.

– Аз не съм от тях отговори Станчо. -Вярваш ли, че откак е умряла, половин човек съм станал! Мъчно ми е…

Станчо говореше от сърце и с жален глас. Очиге му овлажняха при наплива на тия спомени за Божана. Ракията бе поразвързала езика му.

– И моя Яначко беше добър, сиромахът, ама лека му пръст. Имала съм късмет, че се помина. Както беше я подкарал той, още една година да беше поживял, и щеше всичко да пропие – заговори Стоилка, като пазеше с ръка устата си, за да и се не видят големиге зъби. Нищо нямаше да остане, нищо, нищо! Децата щяха да ходят петимни за залък хляб.

Стоилка смръкна още веднаж от палурчето и го подаде на Станчо. Той го пое, без да я погледне, и се замисли.

Гробищата вече бяха запустели. Печално и самотно сега стърчеха там окитените стари кръстове. Мъглата се сгъстяваше повече. Стрехите на старата черква плачеха с едри сълзи. Капките тупаха тъжно и правеха вадички по мокрия пясък. Сякаш че това схлупено здание, немощяло под товара на годините си, безутешно плачеше. През гробищата по нанадолнището премина, подпирайки се на грамадната си дряновица, Богдан просякът, усукан в дрипн като валмо. В срещната кръчма тъжовно пропище гайда, заплака, после пророни няколко тропливи звуци и замлъкна. След нея се вдигна, пак тъй кратък, весел пиянски вик, и също замлъкна.

Стоилка и Станчо се погледнаха.

– Кои ли се веселят – попита унесена в тъгата си Стоилка.

– Сиромашта – отговори Станчо. – Пият…

Какво мислиш, Станчо

– Мисля… Вятър работа. Предумват ме да се оженя.

– Е, па ожени се.

-Добре, ама знам ли Най-напред, коя ще ме вземе мене, с четири деца Па и стар съм вече, грозен…

Станчо избриса увисналите си мустаци, опъна мишите им опашки и се прокашля.

– Ти не си стар, току… Па не сн и много грозен, макар че си сух и чер утеши го Стоилка. – Ти си мъж и твоята работа е лесна. Стига да речеш куку, що има една реч, и десет ще ти откукат, ами ние – ние, женска страна дето сме!

– Това жените, да ви кажа, много сте издирвачки, та човек не смее и да…

Станчо смръкна от палурчето и го подаде на Стоилка. Тя го пое и се усмихна. А големите и зъби това и чакаха – да се лъснат.

– Знаеш ли що, Станчо, мен хората много пъти са ми думали за тебе. Къде ти, думам им аз, ще ме вземе Станчо. Той се е научил на хубави. Я Божана, викам, каква беше гиздава…

– Вярно е това, Божана беше хубава. Какви очи имаше тя!

Цял рояк спомени от минали млади години нахлу в Станчовата глава и задуши думите му. Той въздъхна, наведе се, плюна и замълча.

– Викат ми – Станчо е добър, с него ще си живееш като царица – подкачи пак Стоилка.

– То и мен, ако питаш, ми думаха за тебе…

– Пък ти не си дал и да се издума – прекъсна го Стоилка и му шавна с раменете си като момиче.

– Е, та знам ли какво ще кажеш ти Та и тъщата като забърбори – Стоилка такава, вика, Стоилка онакава. И насъне да ти дойде, вика, ти пак да я разпъдиш. Тя е, дума, каталеткиня. Ще ти народи дечурлига. Какво ще ги правиш

– У, ка я не е грях бре, Станчо

– Нали я знаеш каква е зла и проклета Божана на нея беше се метнала.

Стоилка въздъхна. Тя седеше на камъните свита одве, с мушнати в пазухите на кожухчето си ръце, префуняла от студ и се срамуваше да погледне Станчо в очите. Стана и мъчно от думите на неговата тъща.

-Знаеш ли що – поде пак Станчо, – да те поискам, взела ли би ме

Стоилка шавна с тялото си и не отговори.

– Да съберем неволите си и децата си, па, боже помози – окуражи се да каже Станчо. – Ето, година и половина съм самичък. Защо, мисля си аз, като гледам света, че си светува. А Какво ще кажеш

– Е, знам ли какво да кажа – отговори Стоилка и се поизчерви. – Какъв си ти! Само се подиграваш. – И тя бързо му хвърли с очите си едно фитилче.

– Ти тия ги махни, не сме мома и ерген да се лъжем. Нашето цвете е прецъфтяло.

– Може пак да се разцъфти – усмихна се Стоилка с ръка на устата.

– Така! Те, аз давам моята дума, па ти ако искаш – добре.

– Е, ще искам, ами какво ще правя. Самичка мога ли Ако не при тебе, при друг щеше да е.

-Така си е! Ако искаш, още сега да идем при попа и да му кажем.

Станчо стана. Стоилка погледна наоколо със сивите си очи, взема си блюдото, па стана и тя.

Двамата мълчаливо тръгнаха. Дъждът ръмеше насреща им, пръскаше лицата им със студените си пресни капки и ги зачервяваше. Станчовата глава беше зашеметена от ракията и краката му се преплитаха. Стоилка вървеше редом с него превита от студ, носеше палурчетата и двете блюда и кълнеше времето.

От баирите се спущаха нови мъгли, гъсти, сиви и се трупаха над селото.

На Станчо му стана весело. Той се вглеждаше като момък във влажните и сиви като мъглите очи на Стоилка и току повтаряше

– Знаеш ли какво ще кажа на попа Дядо попе, ще му кажа, господ ми взе Божана, пък ми прати Стоилка. А… Така ще му кажа, чакай да видиш.

А Стоилка ласкаво се усмихваше, като прикриваше устата си с ръка.

https://youtu.be/ER16VzxkEb0 -актьорско изпълнение

Сватба

Магарето не знаеше, че има сватба, но отиваше там. Вързаха го с въже за един кол на двора и го забравиха. Влязоха вътре — все старци и хора на преклонна възраст — и насядаха около масата. Когато викат едно магаре на сватба, то не знае кой за кого се жени. Затова Марко не знаеше, че се женят шейсетгодишният Недьо, дърводелец в стопанството, и петдесет и пет годишната Зорка. Те и двамата имаха синове и дъщери, женени в града, имаха и внуци, но решиха да се оженят, защото бяха овдовели твърде отрано и защото не им се живееше сами. Бяха добри съседи, дворовете им опираха един о друг, вратниците им бяха съседни — след сватбата Недьо бе решил да събори междинната ограда между дворовете и тогава щяха да имат два вратника, две къщи и един общ двор. Толкова добре всеки един от тях познаваше двора и къщата на другия, че съвсем не им се виждаше нещо много ново и много странно да ги съберат в едно. Писаха писма да предизвестят челядта и получиха отговори, пълни с проклятия и заплахи. Как можели да извършат такава срамотия на стари години! А магарето не знаеше нищо за тоя срам, нито за писмата, то знаеше, че са го довели на сватба, и се чудеше защо е вързано на двора, да гледа как падат снежинките?

Из двора личаха хорски стъпки и миришеше на печено свинско. Недьовото куче излезе изпод бричката и се протегна. Тая бричка съветът я беше купил от дядо Стефан да обслужва старците в последния им път, един вид за катафалка, и Недьо я беше докарал вкъщи под сушината, да й стегне яйовете.

Кучето излезе изпод бричката, защото много му се искаше да го повикат на сватбата, но никой не го повика. Само миризмата на свинското го повика много силно и кучето просто се просълзи, разкъсвано от дребнава ревност. Джафна веднъж-дваж към магарето, но Марко не разбра тези злобни и жалки реплики, защото не знаеше кучешки и защото не обичаше свинско печено. То много обичаше бонбони, и то ментови, и затова наведе глава към снега, забелязало нещо черно по него. Оказа се, че това не е изпуснат или забравен от някого бонбон, а най-обикновена вкоравена овча бубонка. „Добре — каза си Марко, — и нека си лежи в снега тая овча бубонка, нека да не е бонбон, нека хората да ядат и пият вътре зад светналите прозорци, а аз ще стоя тука и ще се оставя да ме гъделичкат снежинките.“ Колко му трябва на едно казанлъшко магаре — близостта на една бричка, на едно въже и една къща — и се чувства добре и като у дома си. Нищо не може да го учуди.

А кучето се чудеше, че е у дома си и не го викат. То гледаше светлата миризма, която излиташе от прозорците, и все още чакаше месото. Не забеляза бубонката в снега, защото никога не беше яло бонбони, а камо ли ментови. „Не, няма правда — каза си Недьовото куче, — да си у дома и да те забравят.“

А те наистина го бяха забравили. Сред веселбата и шума Спас бе вдигнал чашата си. И другите вдигнаха своите.

— Хай да се чукнем — рече Спас. — Да е по живо, по здраво!

— Боже господи, каква срамотия! — прошепна братовчед му Дачо в шепа и добави с пълен глас, вдигнал и той чашата си: — Хайде наздраве, да сте живи и здрави!

Чукнаха чаши, изляха хубавото памидово вино в гърлата си, лапнаха люта туршия и мазни свински мръвки. Пак пиха в мълчание, пак ядоха, пак пиха. Тогава Недьо се изправи, облечен в раиран костюм, все още напет, на ревера със значка от някогашния съюз на кооперациите, пийнал, с изскочили очи и бузи, одраскани от старателното бръснене. Зорка го погледна с щастливи влажни очи. Как стана тя, че двамата самотници, двамата добри комшии рекоха да се съберат? Как стана тя?

— Тъй стана — подхвана Недьо, — че решихме ний двамата със Зорка комшийката плета да съборим, че щом таквоз едно време е дошло, значи, да се кооперираме един вид. Тя въздиша, аз въздишам, поне заедно да си въздишаме и да си умрем, след като цял живот се знаем и сме се почитали като хора и комшии. Да има кой кого да зарови… — Чул изхлипванията на Зорка и съзрял втренчените погледи на поканените, Недьо се сепна и продължи: — Та, викам, рекохме да се съберем на стари години, нов живот да отпочнем, а нашите дъщери и синове не щат да ни признаят…

— Тяхната е лесна — обади се Дачо съчувствено. — Преде им вретеното на тях в града, получават си заплатата и се разхождат с москвичи.

— Точно тъй — съгласи се Недьо. — Тяхната е лесна. Подредиха се те, всичко им е наред, и ще ни признаят те, няма де да идат! Едно време родителите трябваше да признават синовете и дъщерите си, когато решат да се женят или да пристават, а сега каква стана тя — обратното! Сега сякаш ние сме пристанали и те трябва да ни признаят!

— Кои са пристанали? — запита баба Атанаска, която недочуваше с едното си ухо.

— Недьо и Зорка — поясни й Дачо, като се наведе към нея.

— Аха — рече баба Атанаска. — Пристанали, викаш?

— Ще ви признаят, бай Недьо — рече Кольо фелдшерчето, най-младият от всички, другоселче, което всички обичаха. — Щом Горския ви е признал и ви е подписал документите, щом Председателя ви е ударил печата, значи нашата власт ви е признала. Тогаз и дъщерите и синовете няма къде да мърдат. Ще ви признаят като едното нищо. Ха наздраве!

Пак се чукнаха. Виното изскочи в очите им, весело и буйно. Спас се окашля и Ламбито побърза да налапа нова мръвка, като го гледаше с ококорените си зачервени очи. „Хубаво прасе беше отгледал бай Недьо — помисли си Ламбито, — пък като е решил да се жени човекът, да се жени. Бай Спас никога няма да се ожени вече, опасен е тоя човек. Гледаш го, уж се усмихва, а нещо отдолу ти припари.“ Ламбито усети как нещо отдолу му припарва и налапа нова мръвка. Дачо, спрял малките си живи очи на булката, се сепна, защото се сети за жена си. Спас го сръга в ребрата и прошепна:

— Братовчед, не заглеждай булката, знам те аз каква си маскара! На всичко налиташ.

— Ти пък, батьо — протестира Дачо и погледна гузно към младоженеца, колега по дърводелството.

Недьо гаврътна още една чаша, да си прочисти гърлото, и продължи:

— Сега нов живот сме започнали във всичко, викам аз, нали тъй? Щом ще се разделяме със старото, да се разделяме, докато е време.

— С какво да се разделяме? — попита баба Атанаска, недочула и недоразбрала.

— С всичко — обясни й Дачо.

— Ами, че да се разделяме пък — въздъхна баба Атанаска. — Че то на мене вече до гуша ми дойде!

Дядо Стефан пиеше и в кръглите му детски очи играеше весело учудване. Като влязоха в Недьовия двор, той мина покрай бившата си бричка, дето съветът я беше купил за погребални цели, и я погали. И бричката го погали и той разбра, че тя още си е негова, макар че съветът вече я беше купил.

— Че тя си е моя — каза дядо Стефан гласно, но никой не го чу.

Навън кучето гълташе лигите си, облизваше полепналите по муцуната си снежинки и чакаше. Най-после хората щяха да се наядат — тогава вече няма как да не излязат и да не го повикат. За да не го вали, то се плъзна под бричката, под сушината при вратника. Замириса му на топла плява и му се приспа, но кучето не смееше да заспи, за да не пропусне яденето. Сви се на кълбо и притвори едното си око. После притвори другото и отвори първото, за да не се уморява. Като си смени очите няколко пъти, то заспа с лявото си око, заспа наполовина. Започна да сънува половин сън: някакви половин хора с по един крак и една ръка, които скачаха из двора, и дворът беше наполовина, и там, до вола, беше вързано половин магаре. Като стигна до магарето, кучето се засмя и се събуди. Магарето беше цяло и стоеше, както и преди, кротко под снежинките. Тогава кучето заспа с дясното си око и сънува друг половин сън. Сега пред погледа му се изпречи половин заклано прасе. Кучето не можа да издържи и заспа с двете си очи, но прасето, вместо да стане цяло, изчезна и то продължи да сънува един много дълъг, много студен и много гладен сън.

То изквича и се събуди от ритника на Спас. С почуда видя, че сватбарите са излезли на двора.

— Тъй — рече Спас, — излязохме да играем хоро, а няма кой да ни свири. Дачо, я иди събуди Улаха, докарай го с кранлето!

— Че да ида, батьо — отвърна Дачо. — Той, Улаха, бърже се наспива, пък и щом е за кранлето, ей сегичка ще дотърчи, само да не е зает с производството…

И наистина, Дачо скоро се върна заедно с Улаха, който още отдалеч беше налапал кранлето. Очите му още спяха, но кранлето вече се беше събудило.

— Ха да е честито! — рече Улаха и наду кранлето.

То изписка тънко и фалшиво, но Улаха не се предаде, докато не го усмири и не го накара да подхване северняшкото. Хората тръгнаха след северняшкото, наловени за ръце. Спас го поведе, подвикна „иху, хууу!“ и северняшкото още по-тежко се зави из двора. И другите се развикаха, и кранлето се оправи, и вече никак не фалшивеше, и Улаха се събуди съвсем. От къщата излязоха и последните сватбари, наловиха се за северняшкото, заподскачаха и заудряха с крака в снега. Някой викна:

— Недьо, че каква ще е таз сватба, като няма на хорото петел с пуканки?

Недьо се удари в челото, пусна се от хорото и се вмъкна в курника. След дълго блъскане той измъкна разгневения петел, който го кълвеше ожесточено по значката от някогашния съюз на кооперациите. Докато се разправяше с петела, Улаха спря северняшкото и застана мирно. Баба Атанаска се кръстеше с чисти изтръпнали пръсти. Спас, изпъчен, ухилен, беше накривил каскета си над едното око като млад ерген.

— Спасе, на ти петела — рече Недьо. — Само че няма пуканки.

— И без пуканки ще минем — каза Дачо. — Голяма работа, че нямало пуканки. Ако сме за едни пуканки, то хич да не бяхме се захващали за тая работа. Я, Улах, дай пак северняшко!

Северняшкото пак тръгна и хората пак тръгнаха след него. Спас държеше петела високо над главата си. Птицата размаха криле и започна да кълве хороводеца по кожения каскет сред дивия крясък и тропота на играчите.

— Люх-люх, люх-люх — люхкаше и се тръскаше и баба Атанаска. Пристори й се, че това е нейната сватба, и тя затърси с очи жениха си, но не можа да го открие. Откъсна се от хорото, спря при Улаха разкрачена, с ръце на кръста.

— Юрдане — викна тя своя жених.

Хорото се плисна в смеховете и звуците на кранлето. Спас размаха още по-силно петела, който приплясваше неистово, кръвта му кипна като някога, прииска му се да се сбие с някого. Като вида разкрачената баба Атанаска, Спас се провикна:

— Няма го, бабо Атанаскее! Иху, хууу!

— Де сте го скрили бре! — запищя бабата и като не можа нищо друго да направи, ритна Спасовото магаре. Марко бегло я погледна и й прости, не я ритна. Тогава баба Атанаска хукна към вратника и изчезна по заснежения път да търси своя Юрдан, а хорото се разля и отново се зави на кравай. Кучето го гледаше жално как се навива като наденица и примигваше жално. В това време Недьо се откъсна, спря пред бричката и вдигна ръце.

— Улах! — изрева Недьо. — Спри туй кранле бре! Искам да кажа нещо! Щом си музикант, ще се подчиняваш. Спри го ти казвам!

Улаха се смути, но спря забързалото кранле. Хората се пуснаха и наобиколиха Недьо и бричката и дядо Стефан използва суматохата, за да я погали пак. И тя го погали и му се усмихна. Спас се намръщи, свали петела и приближи.

— Кумец, не може тъй, не разваляй хорото!

— Чакай, куме — рече Недьо на двата Спаса, които бяха застанали с два петела пред него. — Аз ттттая бричччка съммм я взеллл ддда я поппправям. Тя тттая ббричка е сссслужебна, един вид!

— Ами, служебна — обади се Дачо. — Туй е бричката на дяда Стефана. Ааааа, сетих се, нали я купиха за… — И Дачо прихна да се смее, а дядо Стефан пак се приближи до бричката и я пипна по разхлабения яй. И яйът го пипна.

— Тттточно ттъй — рече Недьо с мъка. — Купиха я за поггребббална ккколессссница, нас ддда обслужжжжвала, един вид. А пък ние сссега да взззземммем, че да я осветим! Улах, кккачвай се на бричката!

Улаха пребледня, но докато се усети, Спас го вдигна заедно с кранлето и Улаха се озова горе, в бричката. И другите се покатериха, взеха и булката и една дамаджана. Недьо отвори вратника и изрева:

— Сега аз ще ввви возя! Тая ббббричка държжжжавата я е купила за нннаши нужди. Улллах, надувай кккранлето!

Улаха наду кранлето. Дачо и Недьо изтикаха бричката на пътя, но тя не тръгна, защото Недьо се спъна. Тогава наскочиха няколко души, потеглиха я и бричката се засили по нанадолнището. Улаха цепеше небето, Спас пригласяше с тежко исо и размахваше петела. Бричката се кандилкаше и летеше надолу, подир нея тичаха и падаха в снега сватбари. Само дядо Стефан не падаше — той тичаше след своята бричка, засмян до уши, с разперени ръце. След него ситнеше на верев кучето, решило, че все пак няма да го забравят. Селото се люшкаше с баирите си, къщите се събуждаха.

Магарето гледаше разтворения вратник и двата коловоза на бричката. Една снежинка му влезе в ноздрата, погъделичка го и то кихна. Никога Марко не беше се учудвал на нищо, но сега се учуди. Защо хората сами се впрегнаха в тая бричка, вместо да впрегнат него?