Водна лилия

Природозащитен статут и заплахи

Видът е ЗАЩИТЕН от Закона за биологичното разнообразие. Основната заплаха за водната лилия е унищожаването на местообитанията ѝ от човека, чрез пресушаването на езерата и блатата и коригирането на теченията на реките.

Описание и разпознаване

Многогодишно тревисто водно растение. Коренището дебело, пълзящо. Нормално стъбло не се развива. Листата прикрепени към коренището, снабдени с дълги дръжки и петура, плуваща на повърхността на водата, а при голяма склопеност стърчат и над нея. Петурата на листа голяма, късо яйцевидна или възкръгла, с размери 10-30 cm, в основата дълбоко стреловидно изрязана, гладка, лъскава, целокрайна. Цветовете са 10-20 cm в диаметър, плуващи на повърхността на водата, слабо ароматни, отворени почти през целия ден. Чашелистчетата удължено яйцевидни. Ванчелистчетата 20-25, бели, целокрайни, крайните по-дълги от чашелистчетата, а най-вътрешните преминават в тичинки. Тичинките многобройни. Семенната кутийка 25-30 cm дълга, полукълбеста до яйцевидна. Цъфти април-септември

Еделвайсът – бялото злато на Пирин

Еделвайсът е един от символите на Разлог. В света съществуват около 30 вида еделвайс, но само един от тях се среща в България. Името на еделвайса (на латински Leontopodium – “Лъвска лапа”) на немски означава “благородно бял”.

В България еделвайс има само в Пирин и Стара планина. Стъблото му достига дължина до 20 сантиметра и както то, така и цветовете са месести и покрити с власинки. Между тях се задържат въздушни “възглавнички”, които предпазват растението от силната слънчева светлина, към която то е особено чувствително. Цветовете на еделвайса имат звездовидна форма, покрити са с много гъсто разположени сребристи покривни власинки, които придават ослепително белия им цвят. Цветовете приличат на малка звездичка с около 10 листенца наредени в кръг.Освен заради красивите си бели цветове, еделвайсът е високо оценяван от туристите, защото расте в най-високите и непристъпни части на планините, като по този начин се е превърнал в символ на свободния дух и величието на природата.

Розов (самовилски) божур

Местообитания и популации. Среща се в просветлени места в дъбови и келаво-габърови гори или сред разредени храсталаци, почти винаги на каменист варовит терен. Популациите са фрагментирани, отделните субпопулации са с площ от няколко десетки m2 до 1 ha. Числеността рядко надвишава 50 индивида, често само по няколко растения.

Разпространение в България. Локално в Предбалкан (Зап. – Връшка чука; района на Враца), Стара планина (Ср. – Козя река), Знеполски район (Конявска планина – околностите на Земен, с. Житуша и с. Кленовик), Средна гора (с. Смолско) и Родопи (Ср. – Добростанския масив); до 1300 m н. в.

Отрицателно действащи фактори. Ограниченото разпространение, малочислените популации и слабото възобновяване. Залесяването с иглолистни култури. Изоставянето на пасищни територии и прекомерното им обрастване с дървета и храсти (при Гонда вода в Добростан). Брането за букети и опитите за пренасяне на растенията в градините.Необходими мерки за защита. Изследване на състоянието на популациите, на биологията и екологията на вида, причините за ограниченото възобновяване. Обявяване на защитени територии и предприемане на действия по стопанисването им, осигуряващи опазване на находищата и увеличаване на популациите на вида.

Скална метличина

Този вид метличина израства на височина до 30 см. Стъблата й са разклонени в горната им част. Листата на скалната метличина са вълнестовлакнести, перести, като всеки листен дял е с широчина до 2 мм. Цветната кошничка е обвита от набор зеленикави, триъгълно ланцетовидни, разреденовлакнести листчета, образуващи диаметър от 12 до 15 мм. Цветовете са жълти, като външно разположените са по-дълги от тези, които прорастват към центъра на съцветието. Опрашването им се осъществява с помощта на насекоми. На тяхно място се образуват плодовете, които представляват плодосемка, с дължина около 4 мм, снабдена с хвърчилка. Крилцето има размери половин или 1/3 от тези на семето.

Разпространение на скална метличина
Растението е ендемит за Балканския полуостров. В пределите на България е установено в долината на река Струма, на територията между две села- с. Полска Скакавица и с. Гърбино. Това е единствената популация на скална метличина у нас, която расте на площ от 2 кв.км и се състои от 300 растения, които формират групички. Вирее на надморска височина от 480 до 510 метра. За своето развитие предпочита скалисти каменисти места, суха почва. Развива се и в скални пукнатини.

Стоянова теменуга

Морфология и биология. Многогодишно тревисто, туфесто, напластено, бяло, четинесто растение. Стъблата високи 1–5 cm. Листата повече или по-малко месести, обикновено жлебовидно прегънати нагоре по средната жилка, гъсто разположени, целокрайни или с 1–2 плитки, закръглени зъбчета отстрани. Цветните дръжки голи. Цветовете без миризма, единични в пазвите на средните листа. Венчелистчетата жълти, горните и страничните понякога по периферията или съвсем рядко изцяло синьо-виолетови, по форма почти еднакви; горните насочени нагоре и встрани; страничните разперени встрани и към горните (малко ги припокриват); долното плитко врязано, в основата почти оранжево, с тъмновиолетови жилки. Плодът кутийка. Цв. VІ–VІІ, пл. VІІ–ІХ. Размножава се със семена.

Местообитания и популации. Обитава тревисти и каменисти терени на плитки почви, на места, подложени на слаба ерозия. Винаги е на малки площи и с малка численост на индивидите.

Разпространение в България. Беласица (между вр. Лозен и вр. Тумба); над горната граница на гората (1500–1900 m н. в.).

Общо разпространение. На територията на планината Беласица в България, Гърция и Р Македония.

Отрицателно действащи фактори. Заплахите са предимно от естествен характер – ограничен ареал на вида и ниска плътност на популацията, природни бедствия. Изкореняването и събирателството за декоративни цели, както и пожарите, предизвикани от човека, също могат да представляват опасност.

Снежно кокиче

Морфология и биология. Многогодишно тревисто луковично растение с 2 приосновни листа. Стъблото на върха с един увиснал надолу цвят. Листата преди отваряне на листната пъпка плоски, дълги 8–9 cm и широки 0,4–0,7 cm. Околоцветникът от 6 листчета, външните 3 бели, дълги 15–25 mm, обратнояйцевидни до продълговати, вътрешните почти двойно по-малки, удължено обратнояйцевидни, почти плоски, със зелено петно на върха. Тичинките 6, в два кръга; яйчникът долен, сферичен или продълговат, 3-гнезден. Семената елипсовидни, с роговиден придатък. Цв. І–ІV, пл. IV−V. Опрашва се от вятъра и от насекоми. Размножава се със семена и вегетативно.

Местообитания и популации. Расте из храсталаци, гори, скални поляни, по долините на реките в низинния и долния планински пояс върху наносни почви.

Разпространение в България. Черноморско крайбрежие (Балчик, Варна – край местн. Аладжа манастир, Бургас, Приморско, от устието на р. Ропотамо до р. Резвая), Североизточна България (с. Оброчище, Църква, Царичино, Гроздьово и др.), Дунавска равнина (Видин, с. Орсоя), Предбалкан (Белоградчик – местн. Венеца), Стара планина (с. Раковица), Знеполски район (Трънско), Тунджанска хълмиста равнина (с. Зидарово), Странджа (резерват „Витаново“ и др.); до около 1500 m н. в.

Общо разпространение. Средна Европа, Италия, Унгария, Полша, Украйна, Западна Русия и Балкански полуостров.