есен

Накрая той станал, оправил си леглото за сън, легнал, въздъхнал, и веднага чул, как въздъхнало морето и над него закръжали звезди, и от нощния вятър зашумяли палмите.
Ежко гледал на самотна звезда през прозореца, слушал как шуми в коритото прибоя, и мислил, че той вече не е сам, че в тази студена зима винаги с него ще буде голямото топло море.

Това, което той видял, така го зарадвало, че веднага забравил преживяния страх: около коритото с вода, расли две високи палми, и на самият връх на едната, която била по-близо към прибоя, седял съвсем малък, но абсолютно жив папагал.

Брав-в-в-во!- извикал Папагалът.-Пускай кор-р-р-рабите!- и казнал на рамото на Ежко.
И Ежко с папагала на рамо започнал да пуска корабчетата на бода.
Сега това било истинско море!
Шумяли листата на палмите, по края се жълтеел пясък, и високо под таванът бягали облаци.
На вън се стъмнило, а и вече отдавна трябвало да ляга да спи, а Ежко все седял над своето море под палните и не можел да откъсне очи от златните кораби.
“Е така няма да ми е скучно”,- помислил си Ежко.

И ето всички започнали да се суетят. Всички видяли летящия Ежко и започнали да викат заедно с враната:”Позор! Кой му е позволил?”
И само вълкът се спрял, поставил ботуша на тревата и поклатил глава.

А Ежко летял по небето, хванал се за селеното море, по което се носели кораби. То си бил свил главата между раменете, но не изпускал морето, и правилно направил, защото вятъра утихнал, и когато Враната почти го била настигнала, Ежко със своите корабчета се спуснали право на прага на неговия дом.
И когато той стъпал на земята, Враната се спряла, извикала: “Кар-р-р!-“- и отлетяла, крякайки, в пустото небе.
А Ежко взел корабчетата и влязъл в домът си.

Той даже не се уплашил. А просто така, започнал да вика:”А-а!”. защото досега не му се било налагало да лети над гората, но после свикнал и запял.
“Ля-ля! Ля-ля!”-пял Ежко.
И изведнъж в небето се появила страшната Врана.
Ух, какви отвратителни нокти имала на лапите си и какъв зловещ клюн!
– Кар-р-р!-  Викала Враната.- Позор-р-р! Таралеж в небето!

А Ежко намерил листо от стар репей, поставил трите корабчета на него и, като на поднос, понесъл ги към домът си.
Задухал лек вятър, платната се надули, и в началото Ежко побягнал подир листото, а после, и да се опомни не успял, как сам полетял.
– А-а-а!- започнал да вика Ежко.
Такава картина е даже трудно да си представим, но така било: Ежко държал пред себе си листото от репея, по листото, като по зелени вълни, летели корабите, а зад това зелено море летял във въздуха Ежко.

Кораби…- замечтано казал вълкът.- Дръж!- продал на Ежко ботуша. Наклонил се и от клечка и кленов лист направил корабче.
– Ох!- охнал Ежко.- Истински! Но на мене ми тряват още.
И вълкът му направил още две корабчета.
– Благодаря ти, Вълчо! Ако ти е скучно, идвай ми на гости. Ще седнем, ще гледаме морето и корабите… Ще дойдеш ли?
– Ще дойда,- пообещал вълкът. Взел ботуша и тръгнал на татъка.

В гората със скъсан ботуш в ръка се разхождал старият вълк.
– Какво е това, Вълчо?- Питал Ежко.
– Ботуш.- Спрял се вълкът.
– А защо?
– Самовара ще запаля, ще натроша шишарки, чай ще сваря, и-и …-Вълкът присвил очи и се усмихнал предчуствайки.- Искаш ли да дойдеш с мен да пием чай?
– Не мога: на мене ми трябват кораби…
– Какви кораби?
– Морски. Разбираш ли, скоро ще дойде зимата, а аз ще имам море, а по морето обезателно трябва да плавт кораби.

 Катеричке, -казал Ежко – от къде да взема кораби?
– Какви кораби?
– Разбираш ли, скоро ще дойде зимата, а аз все съм един … Скучно ми е!
– Тогава вземи игла и конец. Като е събудиш вдявай конеца в иглата и пак го изваждай. Така и ще ти мине деня.
– Не, аз ще си напрвавя море! Събуждам се, а то – шуми, обръщам се от едната страна на другата, а то – се вълнува!
– Значи, ти ще имаш море, а всички другите да си вдявай конц в иглa и го изваждай? Сам си търси своите кораби! – и избягала.

Ежко се прибрал, излял водата в едно корито и излязал в есенната гора. Там стоял Мечо.
– От къде да взема кораби, Мечо?
– От къде да ги вземеш? -удивил се Мечо.- В гората?… А защо ти са>
– Разбираш ли – скучно ми е!
– А ти лягай да спиш. Ето сега аз ще легна, а пролетта ще се събудя.

Есенна приказка

Летяли листа, духал вятър… Ежко излязъл от своя дом с кобилица на рамо и тръгнал към извора.
Вадата в извора била синя, студена и блестяла, като огледало. От водата на Ежко погледнал тъжен таралеж и казал:
– Ежко, Ежко, ти защо дойде?
– За вода, – казал Ежко, който стоял на брега.

А защо ти е вода?
– Ще направя море.
– А защо ти е море?
– Ще имам свое море: събуждам се а то шуми, заспивам, а то се вълнува!
– А къде са ти корабите?
– Какви кораби?
– Как? В морето трябва да плават кораби.
“Вярно,- помислил Ежко, който стоял на брега.- Забравих корабите.” Той станал, поставил ведрата на кобилицата и изведнъж изкочила катеричка.