1.Пейо Яворов

Пейо Яворов е роден в гр. Чирпан на 1 януари 1878 г. Истинското му име е Пейо Тотев Крачолов. Завършва V (IX) клас в Пловдив. От 1893 до 1901 г. работи като телеграфо-пощенец, сменяйки различни селища — Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало (Поморие), София. Междувременно разпространява левите идеи сред младите хора, а след 1897 г. влиза в контакти с ВМОРО. Първоначално е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение — в. Дело, в. Свобода или смърт, в. Автономия, в. Илинден.

А по-късно с различни чети многократно преминава границата и се бори за свободата на Македония като става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф — “Гоце Делчев” (1904). Този период от неговия живот намира място в мемоарно-есеистичната му книга “Хайдушки копнения” (1909).

Озовал се в София със съдействието на д-р К. Кръстев и П. П. Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на най-доброто литературно списание от онова време — сп. Мисъл. През 1901 г. издава първата си стихосбирка “Стихотворения”, чието второ издание от 1904 г. е предговорено от П. П. Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси — “В полите на Витоша” (1910) и “Когато гръм удари, как ехото заглъхва” (1912). Командирован на няколко пъти в чужбина за “усъвършенствуване по литература” — в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска поезия, а при едно от своите пътувания (1910) изпраща към последния й дом своята възлюбена — Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров.

През 1907 г. излиза втората му стихосбирка “Безсъници”, която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скепсис и “прозрения” за “вечните въпроси що никой век не разреши”, променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане. През 1910 г. излиза от печат антологичната книга на поета “Подир сенките на облаците”, чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетически път, съпоставим само с този на Ботев.

Чувствителната душа на поета трудно привиква със суетата и нищетата на литературните и светските нрави в столицата. Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 г., малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е жената, чиято любов се оказва фатална за него. Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелствува за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти. Трагичният край идва на 29 ноември 1913 г., когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие. Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 г. поетът взема голяма доза отрова и се застрелва. Така приключва равносметката си с живота, но не и с литературата големият български поет — Пейо Яворов.

               “Арменци”

1.История на произведението

  Стихотворението „Арменци“ е написано от Яворов на 7 декември 1899 г. Първата му публикация е в сп. „Мисъл“ през 1900 г., а след това, с някои поправки, поетът го включва в двете издания на стихосбирката си „Стихотворения“ и в автоантологията „Подир сенките на облаците“.

В основата на стихотворението стои споменът на поета за арменските бежанци, принудени да напуснат родината си след кланетата в средата на 90-те години на ХIХ в. (По онова време Армения е част от Османската империя). Конкретните исторически препратки обаче са ограничени само в заглавието, а стихотворението изгражда обобщен образ на страдалците, прокудени от родината си.

2. Жанр – стихотворение

3. Композицията и художествената структура на „Арменци“

-В първата строфа се осъществява плавно преливане между   историческата рамка и конкретната ситуация.

-Стихотворението се състои от шест осемстишни строфи.

-В стихотворението „Арменци“ симетрията, повторенията и     рамкирането играят важна роля в изграждането на             смисловите внушения.

-Последните два стиха на първата строфа въвеждат двата ключови за творбата мотива – „те пият…“ и „пеят…“.

-Финалното двустишие частично повтаря последните
стиха на първата строфа.

        “Две хубави очи”

1.За произведението

Стихотворението „Две хубави очи“ е публикувано за първи път в сп. „Мисъл“ през 1906 г., а след това е включено в стихосбирките „Безсъници“ и „Подир сенките на облаците“. Творбата е пряко свързана с любовта на Яворов към Мина Тодорова. В своя „Философско-поетическки дневник“ от 1910 г., вече след смъртта на Мина, Яворов споделя: „Когато я гледах – аз гледах само нейните очи, които ме обливаха с топлината на майското слънце. Когато затворех очи, аз чувствувах само ръце в ръцете си, които трепереха с трепета на всички радости. И нищо повече.

2. Композиционни особености

4. Анализ на творбата

В любовното изживяване се проявява трагичната раздуваемост на Яворов лирически герой. Неговото желание да бъде обичан и разбран от любимата се заблъсква със съмненията и неверията. Несъбудена още за страстите, душата на жената детето очарова лирическия герой, но предизвиква у него страданието и страх от бъдещето. Текстът е изграден върху огледалния принцип. Следван е лирическия модул, характерен за ренесансовата любовна поезия. Тази огледала форма се нарича „Форма – Рак“ или „антиметабола“.

От портрета на любимата са избрани очите,защото те са прозореца към човешката душа. Лирическия герой на Яворов неиска любовта му да бъде несподелена. Но в същото време се страхува, че ако девойката откликне на чувствата му ще изгуби своята извисеност. Стихотворението прозвучава като една молитва – заклинанието, която трябва да спаси любимата от маскарада на живота.

   “В часа на синята мъгла”

1.За произведението

Първата публикация на стихотворението „В часа на синята мъгла“ е в сп. „Художник“ през 1909 г., по-късно е включено в цикъла „Прозрения“ от стихосбирката „Подир сенките на облаците“.

Творбата е представителен образец на зрялата лирика на Яворов, своеобразен синтез на ключовите проблеми и теми от неговото творчество.

2.Композиционни особености

В символистичната лирика на Яворов трайно присъства опозиционната двойка ден и нощ, както и свързаните с нея смислови внушения за мрак/светлина, слепота/зримост, скръб/радост, небитие/битие, загадка/прозрение, мираж/реалност. В стихотворението „В часа на синята мъгла“ тази двойка е разчленена на три времеви сегмента от денонощния кръговрат: утро, пладне и вечер, на които съответстват трите графично обособени 12-стишни строфи.

Всяка от тях носи метафорични послания. Утрото, което скрито съдържа идеята за връзка с предходното, е натежало от задушаващи спомени („спомени придават гръд“). Настоящето, представено чрез образа на „припламналия небосвод“ и бурята посред пладне, се осмисля като драматичен, но изплъзващ се миг. А приближаващата вечер – символен намек за бъдещето, е наситена с болезнена тревожност (челата са „морно меланхолни“, а „тишината стене“).

В композицията на цялото трите времеви етапа (трите строфи) означават от една страна идеята за минало, настояще и бъдеще в исторически план, а от друга – идеята за младост, зрялост и старост в плана на индивидуалното човешко битие. Но и в двата тълкувателни аспекта те акцентират върху основното послание за безнадеждност, която сякаш се е разпростряла над вечността: няма сила, която да ú противостои.

Същата идея се подчертава и чрез образното сравнение на спомена със стрела, която асоциативно символизира времевия ход и неговата необратимост. Така художественото внушение за непреходност на страданието („душите болни“) придобива почти физическа осезаемост („пáри като въглен“), защото е непреходно във времето, и именно то оправдава пророческото възклицание „Деца, боя се зарад вас“.

3. Жанр– стихотворение,философска лирика

https://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=130&WorkID=3407&Level=3