Алеко Константинов

Алеко Константинов (1863-1897) – необикновен българин, недостижим творец, достойна личност. Добродетелите на Щастливеца са толкова много и така силно изразени, че лесно можем да ги открием във всеки момент от живота му. Независимо дали се захваща с обществена дейност, писане или пък туризъм, сякаш Алеко Константинов винаги е воден от най-висшите си ценности. Алеко е роден в Свищов.Учи в родния си град,завършва средно образование в Русия и право в Одеса.Работи в София като съдия, прокурор, юрисконсулт,адвокат на свободна практика. Двукратно уволняван по политически причини. Подготвя се за научна и преподавателска кариера в Софийския университет. Посещава международните изложения в Париж,Прага,Чикаго.

В творчеството си Алеко поставя наболели обществени проблеми,които са свързани с псевдопатриотизма,поведението на различни обществени личности като монарх,министри или депутати,властта като инструмент за лично облагодетелстване,отнемането на избирателните права на българския народ.Като писател Алеко Константинов си е извоювал етикета критик и моралист на обществените нрави. Прозвището Щастливеца,което си дава сам го оразличава от еснафска и парвенюшка среда на байганьовска България.

,,Разни хора,разни идеали”-цикъл от 4 фейлетона

-Първи фейлетон-типизира манталитета и житейската философия на чиновника. Исторически факт е,че след Освобождението голяма част от интелигенцията се разтваря в чиновническото съсловие,става зависима и подвластна. Държавните институции ,,развращават” своите служители. За голяма част от чиновниците заеманите длъжности се явяват не средства за изпълнение на граждански дълг,а възможности за лично забогатяване. Първият фейлетон иронично изобличава именно моралната деградация на чиновника. Обобщително значение има отсъствието на лично име-безличността на героя е означена чрез длъжностното му назоваване(,,помощник-регистратора”).   https://youtu.be/LaCiQZ9PQhM

-Втори фейлетон-създаден е по повод решението за всеобща амнистия на всички политически престъпници от периода 1883-1894година,взето от IX-то обикновено НС на 21 декември 1896година. Героят се представя чрез своето ,,изповедно” слово. Диалогичният му партньор присъства условно-само чрез репликата ,,ще прелее”. Ситуацията ,,пируване” е уместно избрана-тя е адекватен фон на циничната самоувереност на престъпника. Неговата реч е условно-реторична и се отличава от сказовите интонации на осаналите герои от цикъла,въпреки че формално е означена като устно слово,адресирано към конкретен слушател. Във,фактически,монолога на героя са вплетени и диалогични интенции-обръщения към неприсъстващ политически опонент. Чрез тях се разкрива образът на безкрупулния,лишен от нравствени принципи и съвест човек,за когото политиката и властта са само средства за лични облаги. Текстът акцентира върху циничната откровеност на героя и психическата му уродливост. https://youtu.be/SH1VxNV2hq8

Трети фейлетон-повод за неговото написване е пасивната политика на българското правителство през 1896-1897година по отношение на национално-освободителните борби в Македония. В текста конкретно е визиран един момент от българо-турските отношения- посещението на Фердинанд в Цариград през януари 1897година. Но творбата може пълноценно да се възприема и без детайлно познаване на нейната истореческа основа. Това е така,защото фейлетанът изгражда ярък и обобщен като тип образ на патриота-човека,за когото националните идеали и патриотичната кауза са само инструменти за лично облагодетелстване. Самопредставящият се герой мечтае за свободата на Македония,но докато неговата партия е на власт. Националният идеал е профаниран,изкористен,сведен до желанието да се ,,пипне” Солунската митница. Цялата световна политика от Сан-Стефанския договор насетне е поместена в тесните рамки на личната заинтересованост да се извлече полза от патриотичните въжделения на народа. Героят е смешен с възмущението си,че Русия не си е довършила работата. Ниският стил,с който се коментира голямата политика,откроява малокултурността на ,,патриота”:,,Па и Русия си няма хас бе,джанъм:ръг с българите,ръг със сърбите,ръг с гърците,е че туй политика ли е,моля ти се,а?” Без да престава да бъде смешен,той става жалък,насочвайки надеждите си за освобождение на Македония(т.e. за назначение в Солунската митница) към султана. https://youtu.be/3lIivxCLIKI

Четвърти фейлетон-той е публикуван след смъртта на автора и е изграден във формата на диалог между практичния чичо и племенника идеалист. Доминира словото на чичото,но кратките реплики на племенника,в когото Алеко Константинов алюзира себе си,нямат само формално присъствие. Те пряко иронизират психологията на еснафа приспособленец,перссонифицирана в образа на чичото. Неговото слово е изградено по модела на разговорната реч и носи нейните мимически и жестови характеристики. Житейската философия на ,,здравия разум”,съобразяването със силните на деня и политическото хамелеонство се самоизобличават в съветите на чичото чрез откровеното абстрахиране от принципите на честта и нравственото поведение. Словото на героя го идентифицира като лишен от съвест и духовни интереси,чужд от всякакви идеали и живеещ само с проблемите на собственото си материално благополучие. Фейлетонът представя една по същество асоциална нагласа-единствена ценност е личният интерес(и интересът на близките и роднините),личността няма морална отговорност към обществото,тя може само да се съобразява с него(от страх) и да го използва за лични облаги. Показателно е,че текстът избирателно активира в словото на практичния чичо фразеологични конструкции,които изразяват философията на оцеляването и приспособяването:,,На теб ли остана света да оправяш бре,чедо.”https://youtu.be/HuXlYVEDiwY