Петко славейков

Виден общественик, поет, просветен деец, публицист, издател на едни от най-важните и четени вестници за възрожденския български народ, след възстановяването на българската държава към тези си дейности той прибавя и политическа кариера.

Произход

Петко Славейков е роден във Велико Търново на 17 ноември 1827 година. Син е на занаятчията Рачо Казанджията, като носи фамилията Казанджиев до 1842 година, когато според една от версиите си избира името Славейков, впечатлен от среща със сладкопойната птица. Същата година заминава да учи за монах, но прави това без съгласието на баща си, поради което този период не продължава дълго. Важният ефект от него е, че тогава младият Славейков прочита „История славянобългарска”, която го запалва по народното дело. Израз на това „запалване” е участието му в заговора за неуспешното въстание на дядо Никола в родния му град през 1856 година.

Литературна дейност

През 1843 г. Славейков става учител във Велико Търново, но за написаното „Прославило се Търново със славни гръцки владици” е изгонен. От 1844 до 1864 г. последователно става учител в други села и градове – Трявна, Видин, Враца, Плевен, Берковица, Лясковец, Бяла, Елена и др. Преподава по взаимоучителния метод. Работи като учител в първото класно училище в Елена и го нарича Даскалоливницата (подобно на „свещоливница“ – място, където се леят даскали).

От 1852 г. отпечатва първите си книги – „Смесена китка“, „Песнопойка“, „Басненик“.  Участва в заговора за неуспешното въстание на дядо Никола в Търново (1856).

След като работи известно време във Варна, заминава за Цариград, поканен през 1864 г. да редактира българския превод на Библията (на източнобългарско наречие) от Българското библейско дружество^[2], наред с Албърт Лонг, Илайъс Ригс и Христодул Сичан-Николов.

Стихотворения

Гори

На нощта си ясен месец…       

Стара планина    

Нощ    

Чужбина    

Връбница    

Спомняне

Татковина

Малък Пенчо

Голям Пенчо    

Майка      

Прославило се Търново

Епилог

Градът на липите е и мястото, където Славейков посреща Руско-турската освободителна война. Военните действия не остават без последствие за него. При това те са много тежки. „Никое нещастие в живота ми не е било тъй пагубно и не е падало тъй тежко на мене, както това, което се случи в Стара Загора”, пише сам той. При опожаряването на града от османците изгарят много ценни „Славейкови” вещи, сред които битови и фолклорни изследвания и сборници, както и негово лично творчество, което остава безвъзвратно изгубено. Като вече свободен българин, общественикът се връща в родния си град, за да вземе участие в изработването на Търновската конституция и в Учредителното събрание.

Смъртта спохожда този голям българин на 1 юли 1895 година в дома му в София на площада, носещ днес неговото име. Освен изключителните си заслуги приживе, дядо Славейков оставя на България още нещо – неговия син Пенчо Славейков – не по-малко забележителен творец и човек.