По-Късно

Винаги съм се чудела защо никога нищо не ми е достатъчно. От малка очаквам нещо интересно да се случи, но то така и не става. Чета фентъзи романи и се пренасям в светове на елфи, магьосници, вампири или всякакви други нереални същества и се надявам нещо подобно да се случи и на мен някой ден. Но пак, всеки ден е един и същ в този забравен от Бога град в западна България. Да, България е красива страна, с невероятни планини и кътчета, където много хора биха затаили дъх от гледката, но за мен е скучно и еднакво навсякъде и искам да се махна на часа. От малка изучавам различни езици само и само при първа възможност да мога да се спася в друга държава, континент, планета ако щете. Но съм все още тук, в малката къща, в този малък и пуст град, помагайки на бедната ми майка да отглежда сама три деца. Аз съм най-голямата. Името ми е Кармен, да нищо общо с нормално българско име, но явно майка ми е четяла други романи докато е била млада и влюбена. Баща ни почина преди две години и оттогава всичко съвсем се разпадна. Мама работи на две места, а аз гледам двете ми по-малки сестри. Едната водя на детска градина, а другата е в първи клас в моето училище, което е естествено, защото е единственото училище в този град. Аз съм на 16 години и съм в единствения гимназиален клас в това училище, понеже всички с малко повече възможности и акъл отиват в гимназия в по-голям град.

Въпреки постоянните ми надежди и копнежи нещо да се случи, изобщо не бях подготвена за това, което наистина щеше да се случи в днешния ден.

След като изпълних стандартните си задължения, като всяка сутрин, да помогна на малката ми сестра да се измие и облече, да направя закуска и да погледна дали средната ми сестра е сложила всичко в чантата си, сме готови да тръгваме. Мама спи, както винаги по това време, защото е била нощна смяна. Имаме 10 минути пеша до училището и детската градина, които разбира се се намират едно до друго. Оставям сестрите ми и се отправям към класната стая. Когато влизам се заковавам на място, защото на чина пред моя има непознато момче. Не стига, че е странно да има някой нов в този гаден, малък град, ами и той е точно все едно излязал от някой от моите романи. Черната му гъста коса е небрежно разрошена и малки кичури падат над очите му. Облечен е изцяло в черни дрехи, а под коженото му яке се очертават добре оформените му мускули на ръцете. Тогава прави нещо, от което вече ми се вие свят, поглежда директно в очите ми и съм тотално омагьосана от зелените му очи и плътни устни. Слава Богу след мен влиза учителя и се насилвам да помръдна краката си и да седна зад този индивид.

Часът се точи все едно времето е спряло, а аз не чувам и виждам нищо освен черното яке пред мен и гласовете в главата ми. Всичко ми говори за опасност, за страст, за нещо свръхестествено и нямам идея защо, само че искам да разбера за всичко.

Звънецът ме изкарва от бурните мисли в главата ми и тогава той се обръща към мен и аз отново се заковавам на място.

• Аз съм Стефан.  – Господи и гласът му е точно такъв какъвто трябва. Нисък, плътен и с лек акцент, все едно е живял в друга страна доста дълго. – Имаш ли против да ми покажеш училището?
• Моля? – Дори не мога да повярвам, че казах това, като някаква глупачка, поне успях да си отворя устата. – Да разбира се, ще ти покажа.

Тръгваме по коридора и усещам всички погледи вперени в нас. Стигаме до столовата, където няколко деца си взимат закуска или напитка.

• Искаш ли да изпием по едно кафе – ме пита той и аз успявам да кимна.

На опашката заставам зад него и усещам аромата на парфюма му. Не е честно да е толкова перфектен, мускусен аромат с леки нотки на море, направо ми се подкосяват краката, какво ми става?

• С или без захар? Кафето? Как го пиеш?
• Без, благодаря – пак ме измъква от бурните ми мисли.

Сядаме на една масичка до прозореца и аз бързо впервам поглед навън, само и само да не поглеждам към тези магнетични, зелени очи. Знам, че трябва да кажа нещо, но не мога да измисля нищо, което няма да ме изкара пълна загубенячка и заекваща тинейджърка.

• Харесва ли ти този град? – пак въпросът му ме изкарва от обърканата ми глава.
• Абсолютно не – отговарям бързо и усещам, че в мига в който среща погледа му се изчервявам. Стига бе, какво ми става, все едно за първи път говоря с момче. – А на теб?

Той се усмихва загадъчно и не ми отговаря.

• Представяла ли си си да го напуснеш?
• Всеки ден – казвам толкова бързо, че чак става смешно.
• Къде би искала да отидеш? – странни въпроси от човек, който виждам за първи път и дори не е попитал аз как се казвам.
• Не мисля, че има значение, тъй като скоро няма да мога да напусна това скапано място – казвам и отново поглеждам през прозореца.

• Обичаш ли да четеш? – пита и отново приковава погледа ми.
• Това е единственото, което ме прави щастлива. – признавам си съвсем тихо.
• Чела ли си “Стъкленият трон”? – този базика ли ме, това е любимата ми книга, все едно ми чете мислите.
• Изненадва ме, че ти си я чел.
• Вярваш ли, че съществуват такива създания и места? – пита ме съвсем спокойно, все едно ме пита за времето.
• Естествено, че не. Затова е фантастика, защото е нещо нереално, нещо което те кара да мечтаеш, да се пренесеш в друг магичен и далечен свят. – казвам толкова отнесено, все едно точно се пренесох там.
• Защо си толкова сигурна? – абе този сигурно е по-луд и от мен, да ме пита такива въпроси.
• Трябва да влизаме в час – отговарям бързо и става от стола.

Той хваща ръката ми съвсем леко, за да ме накара да се обърна към него и през цялото ми тяло минава ток. Усещам бузите си отново червени, божичко вярно, че съм ученичка, но никога не съм се изчервявала толкова много и често.

• Може ли след часовете отново да поговорим?
• Съжалявам, но имам ангажименти. – казвам и бързо издърпвам ръката си от неговата.

Имах чувството, че този ден няма да свърши. Всеки час се точеше бавно и мъчително, а ароматът му пред мен ме пренасяше във всички фантастични светове, където ме отнасяха книгите ми.

След края на часовете отивам да взема сестрите ми и се прибираме към къщи. Майка ни, тъкмо се е прибрала от дневната смяна и прави вечеря, преди да излезне за нощната смяна. Всеки ден е така от две години насам и се виждаме само за около половин час, в който да и разкажем как е минал денят ни. Разбира се до мен не се стига, защото малките ми сестри бъбрят и я заливат от информация, но всичко е наред, свикнала съм да не споделям нищо с никой.

Майка ми излиза, а аз оправям след вечерята и слагам сестрите си по леглата. Сега идва и моето време, времето за моите книги. Преди да почине, татко ми купи електронен четец за рождения ми ден и улесни всичко с това да намирам всякакви книги безплатно. Отварям последните заглавия и се спирам на една тинейджърска мистерия с демони и ангели и се пренасям в сюжета. Към полунощ телефонът ми изцъква. Какво….никой не ми пише в толкова часа, да не би да е майка ми, но не тя щеше да звънне ако има нещо. Поглеждам дисплея и виждам непознат номер. Отварям съобщението и се вцепенявам.

• Какво четеш?

Божичко! Ставам и поглеждам през прозореца. Срещу нас има само една къща, улицата е съвсем пуста и ме полазват тръпки. Ослушвам се, да не би да има някой в къщата. Телефонът пак изцъква. Подскачам….вече наистина изтръпвам от ужас.

• Погледни напред!

Поглеждам към къщата срещу нас и виждам на втория етаж лека светлина и тъмна фигура, която ме гледа. Вече треперя, но любопитството ми надделява и се вглеждам в нея. Различавам тъмната коса и хубаво тяло на….Боже това е новото момче, Стефан. Различавам лека усмивка на лицето му и вече съм по-спокойна, е поне знам, че не е някой психопат убиец.

Отварям телефона си и отговарям:

• Град от кости!

Телефонът изцъква отново:

• Не ми отговори днес. Защо мислиш, че подобни неща не съществуват?
• Ти вярваш ли, че съществуват? – отговарям аз и поглеждам отново през прозореца към него.
• Можем ли да поговорим лично, не чрез смс-си? Да излезнеш пред вас?
• Категорично не! Часът е 00:15 и не мисля, че е подходящо време за какъвто и да е разговор. Лека вечер! – ненормалник. Този за какъв се мисли и за каква ме мисли мен, да излизам в полунощ да си говоря с непознат. Изключвам звука на телефона, изгасям си лампата и се завивам през глава.

Добре че съм свикнала да ставам рано и се събуждам без алармата, която съм забравила да навия, точно навреме. Рутината от всеки ден ме завърта и не ми позволява да мисля за снощните смс-си. Е поне не много. Излизаме от вкъщи и го виждам отпред. Не е истина просто, изглежда като някой паднал ангел, само крилата му липсват. Перфектната му мургава кожа, тези невероятни зелени очи и тези палави кичури, които падат отпред. Заковавам се стандартно на място. В негово присъствие се чувствам като безлично дете, въпреки че всички ми казват, че съм се превърнала в красива млада дама. Замислям се дали сресах дългата си руса коса, чудя се какво точно облекох днес, защото честно казано, не ми е пукало до този момент. Поглеждам надолу, виждам, че съм с дънки и бели кецове, отдъхвам си, защото знам, че тези дънки очертавам приятно извивките ми и …стига бе какво ми става, полудявам явно да ме интересува как изглеждам, заради този.

• Добро утро Кармен! Момичета! – казва с този тембър, който подкосява краката ми и се усмихва нежно. От къде знае името ми, така и не ме попита?
• Добро утро Стефан! Това са сестрите ми: Мира и Рая.

Малката Рая отива към него и протяга ръчички да го гушне, а другата Мира го гледа изпод вежди, както винаги прави с всеки непознат.

• А ти какъв си? – пита го Мира с недоверие.

Той я поглежда с любопитство, усмихва се леко и отговаря:

• Съученик на Кармен. От един клас сме.
• Не приличаш на ученик – настоява Мира.
• Време е да тръгваме – казвам аз, възстановила способността си да говоря.

Стигаме почти безмълвно до училище и влизаме в стаята заедно с Стефан. Всички ни гледат, все едно се е случило нещо ужасно и нередно.

• Какво се е случило – питам Драго, момче, с което сме от 1ви клас заедно.
• Не си ли чула? Учителят по химия е намерен убит в дома си снощи.
• Моля? Как, защо, кой ви каза? – изтрелвам, защото съм в шок и ужас.

Никога не съм го харесвала, защото винаги ме е гледал на криво, независимо дали си знам урока, а и миришеше доста неприятно – все едно на нещо застояло и старо.

• Никой не знае – казва Драго – само, че гърлото му е било прерязано.

Настръхвам и поглеждам към Стефан. Погледът му е напрегнат, но не и уплашен.

• Трябва да поговорим след часовете – казва ми той и сяда на чина пред мен.

Учителката влиза, пребледняла и ни съобщава, че часовете за днес се отменят, поради случилото се с господина по химия. Разбирам, че часовете на Мира не са отменени, защото тяхните учители нямат общо с нашите и аз оставам свободна за следващите 5 часа. Стефан изниква с две чаши кафе и ми показва една пейка в задния двор на училището.

• Виж наистина трябва да поговорим за нещо много важно – казва той и ме приковава с този магнетичен поглед.
• Добре, слушам те – казвам и отпивам от кафето.
• Не знам как да започна. Има неща, които колкото и странни да ти изглеждат и звучат, наистина ги има. Има неща от книгите, които четеш, които са истина. – казва той без и веднъж да мигне.
• Какво искаш да кажеш, не те разбирам – този е напълно луд, ако не беше толкова красив, отдавна да ме няма, но просто не мога да му устоя.
• Учителят по химия беше много лош човек, е човек не е правилната дума за него, по-скоро демон.

Край. Колкото и да е неустоим не мога да слушам ненормалните му глупости.

• Ти си луд. Съжалявам, но нямам време за глупости. Ако знаеш нещо за смъртта на учителя, мисля, че трябва да кажеш на полицията.
• По-голямата част от полицията също не може да им се има доверие.
• Какво? Абе ти в какъв свят живееш? Май си се пренесал в някоя книга и не си излезнал от там. Трябва да тръгвам. – Божичко, защо не можеше да е нормален, толкова, колкото и красив.

Ставам и се обръщам да си ходя, но той отново хваща ръката ми и аз отново се изчервявам. Не е истина, много съм задръстена.

• Кармен, трябва да ми повярваш. Искам да ти покажа нещо.
• Виж наистина нямам време за игрички – отговарям и издърпвам ръката си, която направо пари от допира му.
• Моля те! Ако след това, което ти покажа, не ми повярваш, ще те оставя на мира.
• Ох добре. Имам още 3 часа свободни, преди да взема сестрите ми. – някак си колкото и да е луд искам да погледам още малко това перфектно лице и тяло.

Тръгваме към планинския хълм, който се извисява над нашата къща. Разхождала съм се там, в малкото време, което съм имала за себе си, но не съм стигала до местността, до която той ме заведе. Катерихме се по тесни пътеки сигурно около половин час и излезнахме на едно плато с езеро по средата. Не знам защо му имам доверие, въпреки нещата, които ми каза, та да се катеря по затънтени планиски местности с него. Езерото беше по-скоро блато, с крякащи жаби и много папури и водорасли, но все пак имаше нещо красиво и мистично в това място.

От другата страна на езерото се вижда голяма, гладка скала, към която той ме повежда. Сядаме върху камъка и той започва да ми показва съвсем неразличими рисунки по нея. Ако не ми ги беше показал, никога нямаше и да си помисля, че може да има нещо нарисувано. Започнах да различавам фигури, крила, опашки и всевъзможни сцени от битки между доброто и злото. Но как е възможно, никога не бих го видяла това, ако не беше той.

• Кой е рисувал това? – питам невярваща на очите си.
• Такива като нас. Необикновенни!
• Чакай, чакай. Аз съм си съвсем обикновенна, 16-годишна тинейджърка, която не е излизала от това затънтено място.
• Напротив Кармен! Постоянно излизаш. С всяка книга която прочиташ се доближаваш все повече до истинската си същност и до това, че определено не си обикновенна.
• Престани да ми говориш с недомлъвки, ами казвай каквото имаш да казваш, защото тези неща ми идват в повечко.
• Ти си четец Кармен.
• Ха-Ха-Ха да това го знам, кажи ми нещо, което не знам.
• Имам предвид, че можеш да разчиташ древни текстове, които водят до разгадаване на различни загадки и в момента видя точно един такъв текст, който обикновен човек не би видял. Всички тези сънища, които имаш, те не са само плод на въображението ти, а случки в света на книгите, които са напълно реални, Светът на книгите е реален.

Сънищата ми, какво по дяволите, от къде знае за тях, никой не знае, а и те, те са само защото чета толкова книги и се пренасям там, въображението ми просто е твърде развинтено.

• Виж Стефан, явно твоето въображение е по-цветно и от моето и си по-луд и от мен. Да имам сънища, но кой няма. Сигурно и твойте са толкова абсурдни като моите, като те слушам какви ми ги говириш, но хайде да се връщаме, че вече ми става студено и трябва да взимам сестрите ми.
• Тихо! Ела тук! – дърпа ме рязко за ръката към него, за да се скрием зад скалата.
• Какво По дяволите…..- запушва с ръка устата ми и ме кара да надникна зад скалата.

Виждам две фигури да се приближават към блатото.

Единият от мъжете протяга ръце и водата в блатото почва да бълбука и се отваря пред очите ми нещо като врата, портал, нещо, което не е възможно и двете фигури влизат през него. Водата става спокойна и мътна, каквато беше преди случилото се, само секунди след като двамата мъже изчезнаха. Не е истина! Хем го видях, хем не мога да повярвам на очите си. Обръщам се към Стефан, който все още държи ръката си върху устата ми и бавно я отпуска.

• Какво по Дяволите беше това? – питам с пресипнал и тих глас.
• Това беше един от порталите към страната на книгите. Тези бяха демони. Помниш ли, че те питах за книгата “Стъкления трон”? Това са точно такива демони, които обладават хората, само че не им трябват пръстени или нашийници, за да ги контролират. Всеки, който решат, че трябва да е демон, той просто е обречен. Малцина са хората, които просто са имунизирани да не се поддават на тяхното внушение. Ако попаднат на такъв, те просто го убиват. Ти също си имунизирана, защото си четец и си от необикновенните.
• А ти какъв си? – замислих се, че Мира му беше задала точно същия въпрос. Не кой си или как се казваш, а какъв си. Не знаех, дали искам да чувам отговора му, но някак се чувствах изключително сигурна, когато съм около него и предположих, че е от добрите.
• Аз съм нещо като пазител. Демоните и Пазителите са във война от древни времена и често тази война се пренася и в човешкия свят. На всеки 99 години Демоните трябва да обсебяд 99 човека и да ги заведат в света на книгите. Учителят по Химия беше една от жертвите. Те набелязват хора, които по принцип са лоши и доста по-лесно се поддават на внушението, след което – ами убийството е по-скоро за пред човешкия свят, за да не го търсят повече този човек. Учителят ти по Химия е съвсем добре в света на книгите – е добре е силно казано, като се има предвид, че сигурно има опашка и нокти.

Гледах като попарена, като ударена с мокър парцал. Опитвах се да асимилирам цялата информация, всичко което видях и чух.