Стихове

Стореното-сторено

Луната завъртя се на пета
и просто ме погледна ококорено.
Навярно искаше да каже с тишина:
„Какво пък? Нищо. Стореното-сторено…”

Не беше нищо. И не бе какво пък.
Сърцето ми се срина отведнъж.
Небето се наведе отвисокото,
и цяла ме заля във звезден дъжд…

Не ми достигна въздух да издишам,
и карах само на една мечта.
Но всичките надежди са излишни,
там дето свършва края на нощта…

И почва неотложно всеки ден.
Какво направих, та света изгубих?
Не беше нищо. Всичко е за мен.
Но сторено е вече. В теб се влюбих.

Моят свят

Нито един миг не се повтаря.
Нито едно време не се завръща.
Врати преминати – се затварят.
Реки прекосени – не са същите.

Думи изказани – не се забравят.
Хвърлени камъни – тежат на място.
Дадена прошка всичко прощава.
Обич без сметка е равна на щастие.

Топла прегръдка – значи приятел.
Сълза  да  пророниш – ще се избърше.
Синьото винаги е простор за душата.
Всичко започва. И неизменно свършва.

После се ражда, така, отначало.
Пък самотата е вярна другарка.
Колко сме взели и колко сме дали?
Само сърцето ще ни е мярка.

Светло Синьо

Когато някой каза да те срещна,
светът се завъртя, но на обратно.
Любов да бъда – просто неизбежно е.
Родена съм от светла необятност…

Душата ми летя, но колко пъти,
се сриваше с пречупени криле.
Сега и мракът трябва да отстъпи
пред силата на влюбено сърце,

пред две ръце, протегнати насреща,
решили да обърнат този свят.
Когато някой каза да те срещна –
облече ме в най-синия ми цвят,

и кротко ме остави. Да ме има.
Душата си до болка да раздавам.
Просторите са точно светлосини,
защото нежността им побеждава,

защото нищо не е толкова далече,
че просто да го няма вътре в нас.
Една красива непозната вечност
прошепва тихо обичта.   На глас.

Зелено

Зелено ми е. Толкова зелено,
че сякаш няма други цветове.
Тревички и цветя покълват в мене 
дървета стават, после светове –

със корени във миналото впити,
и клони устремени към безкрая…
А времето ми спира да отлита,
когато във момента го мечтая…

Зелено ми е. Тихо. Като обич,
която в светлина ще израсте.
А ти ще я поливаш – да е мокра,
но не от сълзи, знам, а от небе,

в което ще протегна устремено
листа и клони, и ще вържа плод.
Зелено ми е. Толкова зелено,
че цяла заприличах на Живот.

Всяка приказка има си край…

Всеки ден ще рисувам любов.
От дъгата ще взема боички.
Тази приказка с име „Живот”
неизменно започва с обичане…

От небето събирам си синьото,
а от слънцето – жълтия цвят.
И червено – от залези минали,
неусетно през тихия свят…

А зеленото – скрито в тревата
ще се плисне на листите бели.
Виолетова литва душата ми…
Колко нощи така сме летели…

Ще си взема сребро от Луната
да ме пази от всяка беда.
От звездите ще сбирам позлата
да оставя в безкрая следа…

Ето, вече събрах цветовете,
и рисувам мечтите си пъстри.
Те докосват с любов световете
и ги учат да стъпват на пръсти.

Всяка приказка има си край,
и когато завърша картината
ще я хвърля пред себе си, знай,
и във нея ще вляза. Завинаги