МАЙЦЕ СИ

Ти ли си, мале, тъй жално пела,

ти ли си мене три годин клела,

та скитник ходя злочестен ази

и срещам това, що душа мрази?

Бащино ли съм пропил имане,

тебе ли покрих с дълбоки рани,

та мойта младост, мале, зелена

съхне и вехне люто язвена?!

Весел ме гледат мили другари,

че с тях наедно и аз се смея,

но те не знаят, че аз веч тлея,

че мойта младост слана попари!

Отде да знаят? Приятел нямам

да му разкрия що в душа тая;

кого аз любя и в какво вярвам –

мечти и мисли – от що страдая.

Освен теб, мале, никого нямам,

ти си за мене любов и вяра;

но тука вече не се надявам

тебе да любя: сърце догаря!

Много аз, мале, много мечтаях

щастие, слава да видим двама,

сила усещах – що не желаях?

Но за вси желби приготви яма!

Една сал клета, една остана:

в прегръдки твои мили да падна,

та туй сърце младо, таз душа страдна

да се оплачат тебе горкана…

Баща и сестра и братя мили

аз да прегърна искам без злоба,

пък тогаз нека измръзнат жили,

пък тогаз нека изгния в гроба!

КЪМ БРАТА СИ

Тежко, брате, се живее

между глупци неразбрани;

душата ми в огън тлее,

сърцето ми в люти рани.

Отечество мило любя,

неговият завет пазя;

но себе си, брате, губя,

тия глупци като мразя.

Мечти мрачни, мисли бурни

са разпалили душа млада;

ах, ръка си кой ще турне

на туй сърце, дето страда?

Никой, никой! То не знае

нито радост, ни свобода;

а безумно как играе

в отзив на плач из народа!

Често, брате, скришом плача

над народен гроб печален;

но, кажи ми, що да тача

в тоя мъртъв свят коварен?

Нищо, нищо! Отзив няма

на глас искрен, благороден,

пък и твойта й душа няма

на глас божий – плач народен!

ДЕЛБА

По чуства сме братя ний с тебе

и мисли еднакви ний таим,

и вярвам, че в светът за нищо

ний няма с теб да се разкаем.

Добро ли сме, зло ли правили,

потомството назе ще съди;

а сега – дай ръка за ръка

и напред със стъпки по-твърди!

Спътник ни са били в животът

страдания, бедност в чужбина,

но тях сме ний братски делили

и пак ще ги делим двамина…

Ще делим ний хорски укори,

ще търпим и присмех глупешки,

ще търпим, но няма да охнем

под никакви мъки човешки.

И глава ний няма да сложим

пред страсти и светски кумири:

сърцето си вече казахме

с печалните наши две лири…

Напред сега с чуства и мисли

последната делба да делим:

да изпълним дума заветна –

на смърт братко, на смърт да вървим!