Подготовка за матура

 Биографични Данни

Елисавета Любомирова Белчева с псевдоним Елисавета Багряна е българска поетеса и автор на  детски книги ,  и преводач .

Започва творческата си кариера през 20те години на 20 век. Родена на 29 април 1893 г. в София и починала на 23 март 1991г.

 В периода 1907 – 1908 г. живее със семейството си в Търново, където пише първите си стихове. Завършва гимназиалното си образование в София през 1910 г., след което в продължение на една година работи като учителка в село Афтане (д.н. Недялско).

Там тя получава и своите преки впечатления от живота на българското село и селската жена.

Творчество

Стилът на Елисавета Багряна е съчетание между народнопесенната фолклорна лексика и модерно поетични средства – съчетание между традиция и модерност.  Тя е първата поетеса , която смело изповядва женската си идентичност и  така проправя път за равноправието на жените в културното и литературното пространство . Дългият творчески път на поетесата  преминава през различни идейно-художествени търсения и очертава няколко нейни преображения.

Стиховете на Елисавета Багряна са преведени на 30 езика и издадени във  Франция , Чехословакия, Югославия,  Италия, Швеция  и др.

Отличия

Тя е носителка на златен медал на Международната асоциация на поетите в Рим (1969).

Удостоена е със званието „Герой на Република България “ през 1983 г.

През 1943, 1944 и 1945 г. е предложена от Стефан  Младенов за Нобелова награда за литература .

Едни от основните теми в творчеството и са : човекът и бремето на орисията му , странникът и неговата съдба , любовта към мъжа , родния дом и загубената / намерената родина , вечното и святото  женско начало  и множество други .

Характерните черти за лирическата героиня биват : дръзка , жизнена , млада , смела , страстна , влюбена , свободна , неочаквана

Приносът и в литературата е фигурата на жената, разбунтувала се срещу патриархалните ограничения в името на свободата и на първичните пориви на сърцето .

Стихосбирки

• Вечната и святата (1927)
• Търкулната годинка (1931)
• Звезда на моряка (1931)
• Сърце човешко (1936)
• Пет звезди (1953)
• От бряг до бряг (1963)
• Контрапункти (1972)
• Светлосенки (1977)
• На брега на времето (1983)

,,Стихии”

Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,

префучава през боазите, вдига облак над диканите,

грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,

сваля портите, оградите и децата по мегданите –

в родния ми град?

Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде пролет яростна,

разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите

и излиза от коритото и завлича, мътна, пакостна –

къщиците и градинките, и добитъка на хората –

в родния ми град?

Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то

в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени,

на които с букви кирилски пише “черното” и “бялото” –

в избите студени, каменни, завещани от дедите ни –

в родния ми град?

Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната –

родната сестра на вятъра, на водата и на виното,

за която е примамица непостижното, просторното,

дето все сънува пътища – недостигнати, неминати, –

мене как ще спреш?

Стихотворението „Стихии” е един от емблематичните текстове от стихосбирката „Вечната и святата” (1927),  чрез която се манифестира новия образ на жената в българската литература. Заглавоето „Стихии” е знаково, защото задава предварителното значение, свързано с първичните и неукротими сили на природата.Тяхната мощ е подчертана и чрез формата за множествено число, чрез която стихииноста се абсолютизира. Непреодолимите стихии вятър, вода и вино, кодират виталната природа на жената, нейните пориви и страсти. В своята поезия Елисавета Багряна представя една нова визия за жената, която е известна от затвореното пространство на патриархалния дом. Нейните прояви вече не се определят от нормативността, а героинята осмисля своята мисия като разрушаване на ограниченията и докосване до свободата в нейните първични, природни измерения.

,,Потомка ”

Няма прародителски портрети,

ни фамилна книга в моя род

и не знам аз техните завети,

техните лица, души, живот.

Но усещам, в мене бие древна,

скитническа, непокорна кръв.

Тя от сън ме буди нощем гневно,

тя ме води към греха ни пръв.

Може би прабаба тъмноока,

в свилени шалвари и тюрбан,

е избягала в среднощ дълбока

с някой чуждестранен, светъл хан.

Конски тропот може би кънтял е

из крайдунавските равнини

и спасил е двама от кинжала

вятърът, следите изравнил.

Затова аз може би обичам

необхватните с око поля,

конски бяг под плясъка на бича,

волен глас, по вятъра разлян.

Може би съм грешна и коварна,

може би средпът ще се сломя –

аз съм само щерка твоя вярна,

моя кръвна майчице-земя.

” Потомка ” е неслучайно едно от най – значимите произведения на поетесата.

Чрез стихотворението тя разкрива силата на потомството , силата на родовите дух и кръв и ни призовава да опознаем своята идентичност по – добре , за да осмислим живота си. Творбата е изповед пред рода и неговите ценности. Заглавието на творбата ” Потомка ” поставя един от основните проблеми – потомството и наследяването на родовите белези и устойчиви черти. То ни насочва директно към проблематиката на текста. Чрез него наследницата на тези родови черти / потомката / се връща към важен мотив в битието – опознаване на рода , прадедите , техните черти и нрави . По този начин главната героиня осъзнава произхода си , осмисля живота си.

,,КУКУВИЦА”

Ходиш, гледаш, сякаш обезсвесен,

залудо пилееш дни и нощи,

божий свят ти станал, казваш, тесен.

Не видя ли, не разбра ли още?

Неведнъж те рекох и повторих:

не помагат билки и магии,

кой каквото иска да говори –

няма нивга аз гнездо да свия,

рожби румени да ти отгледам,

в къщи край огнището да шетам.

Мен ме е родила сякаш веда

и ми е прокобила несрета. –

Дай ми мене по света да скитам,

дай ми сборове, хора, задевки –

другите да слушам без насита

и сама да пея на припевки.

Моите очи се ненаглеждат,

моито уши се ненаслушват.

Не допридам свилената прежда,

недогаснал огъня потушвам…

И така живота ще премина

ненаситена, ненаживяна.

А кога умра, сама, в чужбина,

кукувица-бродница ще стана.

Чрез творбата ,, Кукувица ” поетесата има за цел да отрече традиционните представи за жената като свързана с дома, заявява един нов морал на свободния избор, на свободата да се следват поривите на сърцето.

Отхвърлен е патриархалният модел, очакващ от жената смирено подчинение. Творбата утвърждава свободата на избора, волята на личността да отстоява себе си срещу традицията, срещу „неписаните закони“, когато ограничават свободата.

,,Вечната”

Сега е тя безкръвна и почти безплътна,

безгласна, неподвижна, бездиханна.

Очите са притворени и хлътнали.

и все едно – дали Мария, или Анна е,

и все едно – да молите и плачене, –

не ще се вдигнат тънките клепачи,

не ще помръднат стиснатите устни –

последния въздъх и стон изпуснали.

И ето че широк и чужд е вече пръстенът

на нейните ръце, навеки скръстени.

Но чувате ли вие писъка невинен

на рожбата й в люлката съседна?

Там нейната безсмъртна кръв е минала

и нейната душа на тоя свят отседнала.

Ще минат дни, години и столетия

и устните на двама млади, слети,

ше шепнат пак “Мария” или “Анна”

в нощта сред пролетни благоухания.

А внучката ще носи всичко: името,

очите, устните, косите – на незримата.

Стихотворението “Вечната” е първо в цикъла “Вечната и святата”, с който се открива новогодишната книжка на “Златорог”(1925). Заедно с останалите седем стихотворения от този цикъл то показва как се сбъдва пророчеството на Константин Константинов: “Любовта и смъртта са сплели ръце в огнен обръч, из който тя никога няма да излезе”.

Соня Бисерова 12в