ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА

Елисавета Багряна

Живот и творчески път

1893 Ражда се в София. Истинското име на Багряна е Елисавета Белчева.

1910 Завършва гимназия в София.

1910-1911 Учителства в с. Афтане (дн. Недялско).

1911-1915 Учи славянска филология в Софийския университет, където се запознава с Боян Пенев. Влиза в кръга на писателите Г. Райчев, К. Константинов, Д. Дебелянов, Д. Подвързачов, Хр. Ясенов, Й. Йовков.

1915 Дебютира със стихотворенията “Вечерна песен” и “Защо” (в сп. “Съвременна мисъл”).

1915-1919 Работи като учителка във Враца и Кюстендил.

От 1921 редовно участва в литературния живот. Публикува във “Вестник за жената”, в. “Лик”, сп. “Съвременник”, сп. “Златорог”.

1927 Излиза първата й стихосбирка – “Вечната и святата”. Следват книгите: “Звезда на моряка” (1932), “Сърце човешко” (1936), “Пет звезди” (1953), “Самолет за Москва” (1953). Успоредно с това пише и книги за деца.

От 1952 е член на редколегията на сп. “Септември”.

1969 Получава златен медал на Международната асоциация на поетите в Рим.

1956-1983 Излизат стихосбирките: “От бряг до бряг”(1963), “Контрапункти. Стихотворения” (1972), “Светлосенки” (1977), “На брега на времето” (1983).

1988 Излизат “Избрани стихотворения в 3 т.”.

23.03.1991 Умира в София.

Творчество:

-през очите на жената;

-предметност, сетивност, промяна на стереотипите, внимание към родното, към връзката на човека със земята;

-обожествява телесните форми, но не пренебрегва духовното;

-духовно и социално разкрепостяване на жената;

-утвърждаване на жената творец;

-утвърждава модерните обичаи и традиции като ги осъвременява;

-една от първите, които въвеждат: стихията на морето, интериора, стайно-предметния свят;

-множество български пейзажи, но и многообразие от чуждестранни предели;

-широка емоционална гама – от радостта до скръбта, и пълен човешко-биологичен цикъл – от младостта до старостта;

Творби

Стихии

Потомка

Кукувица

Вечната

”Вечната”

Стихотворението “Вечната” е написано през 1925г. след тежко боледуване. и включено в стихосбирката ”Вечната и святата”27 год. като първо стихотворение в цикъла “Вечната и святата”;който гради различни превъплъщения на женствеността, като най-силни са майчинските ликове.

Творбата разкрива диалектиката на живота и смъртта, на смъртното и безсмъртното, връзката между материя и дух , между тленно и нетленно Лирическият текст осмисля човека като парадокс – той е тленен и вечен, победен от смъртта, но и олицетворение на вечния живот. Творбата е апотеоз на безсмъртното битие на женската същност, чиято вечна същност е о божествена.
Композицията на текста е циклична, съпоставяща настояще “сега” и бъдеще “ще минат години”, съставена от две симетрични строфи- първата разкрива смъртта, а втората изразява отрицанието й. Теза и антитеза, свързани със съюза “но, изразяват опозицията смърт-безсмъртие. Първата строфа изобразява мъртвото тяло, тя акцентира върху смъртта като състояние на тленната плът. Родилката е “безкръвна”, “безгласна”, “безплътна”, “бездиханна”. Реторичният въпрос, с който започва втората строфа предизвиква смислов обрат. Оказва се, че смъртта все пак не е окончателна, че животът побеждава.

Търсената статичност в първа строфа подчертава образа на спрелия живот, на смъртта /”безгласна, неподвижна, бездиханна”/. Анафорите и “и все едно, “не ще помръднат” изразяват мъртвостта на материята Мотивът за изтлялата плът е внушен от образа на пръстена “широк и чужд”. Във втората строфа той добива символиката на Живота – колело без начало и край. На мъртвилото в първа строфа е противопоставено тайнството на “пролетни благоухания”. Вечното начало на живота, символ на което е жената, е отрицание на застиналите форми на смъртта и у твърждение на пролетните рождества.
Грешна и свята, жената е неумираща и вечна, тя е изворът на живота; даряваща живот, тя е обречена вечно битие и безсмъртие. Обожествена – “все едно Мария или Ана е “ /двете майки на Бога/ изравнена е с Божията майка по жертвената си майчина отдаденост. “Нейната безсмъртна кръв е минала” в новородената рожба”, “нейната душа” е “отседнала на тоя свят”. Прераждането на женското начало е утвърдено чрез изящен преход от божественото към земното – “и устните на двама млади слети ще шепнат пак Мария или Ана в нощта на пролетни благоухания”. Магията на любовта и целувката на зачатието са част от преродената вечност на жената.

Стихотворението “Вечната” отразява вечното противоречие между живота и смъртта, чийто кръговрат е осъзнат чрез безименното и вечно битие на жената.

”Стихии”

Публикувано в стихосбирката “Вечната и святата” 27г., стихотворението “Стихии” отразява характерното за нея езическо светоусещане, култ към първообразите на света/земя, огън, въздух/, несъвместими с човешките граници и условности. Значението на заглавието отвежда към първичната необузданост и непридвидимост на природните стихии.
Творбата изгражда образа на модерния чувствен човек, който е воден от жаждата за преживявания. Героинята на Багряна живее с вярата, че космосът неизбежно надмогва хаоса. Уверена е, че не покоят на реда, а бунтарското безредие е самата същност на живота.
Композицията е диалогична, отворена към другия. Първите три строфи описват трите стихии, а четвъртата изгражда личностната идентификация на героинята с тях.
Водещ в творбата е проблемът за житейския избор, утвърждаване на необузданото, стихийно начало, осмислящо живота като откривателство на далечното и непознатото на “непостижното”и “просторното”. Текстът изразява ренесансова отвореност към живота с неговото пълнокръвие и динамика, внушена от глаголните форми ”иде”, “профучава”, “грабва”, “сваля”, “завлича”, налагащи значение на енергия , жизнена, сила , агресивно, непокорно присъствие.
Пътят на себепостигането е преоткрит в бунта срещу традиционните представи за закрепостената към дома жена. Устремът към пътя не игнорира родолюбието – епифората “в родния ми град” изрича дълбоката привързаност на лирическата героиня към родовия корен. Тя е”родната сестра на вятъра”, на водата и на виното” има своите свещени основания в здравите основи, “завещани от дедите ни”. Съпоставката със стихиите изразява стремежа към личностно себепостигане извън затвореното постранство на духа, очертава посоката на пътя /”дето все сънува пътища недостигнати, неминати”. Свободата и просторът са символи на духовно израстване на ”волната” личност, която сънува “пътища”, на непокорство пред установените окови на мисълта. Бунтът срещу задръжките на обществото е отразен в градацията от реторични въпроси /”как ще спреш” , “можеш ли да спреш”, “мене как ще спреш”.
Традицията присъства като духовна основа -”изби…завещани от дедите ни”. Лирическата героиня търси в традицията корена на непокорната си огнена духовност, съизмерва я с природната първичност. Вятърът е символ на енергия, промяна, стихийност на чувствата, водата, “разтрошила ледовете”, е символ на пролетната сила на възкресението, на ново начало, на нравствено прочистване, на животворност. Виното олицетворява цялостност и пълнота на изживяването, а пиянството е метафора на извисяване на духа.

Домът и пътят са традиционни символи в българската литература, които намират ново осмисляне в поезията на Багряна. Оградите пред духа, са изразени метафорично чрез оковите на бита- “стрехите на къщите”, “портите”, “оградите”. Умалителните форми “къщиците”, “градинките” изразяват омаловажената стойност на еснафската отеснялост на затворения домашен свят. Възкресен и пролетно обновен, волният дух на лирическата героиня пътува мислено към “непостижното”, “просторното”, чуждо й е примирението с делничните грижи в бита; Не домът , а пътят е мястото, където героинята се чувства истинска, не съзерцаваща, а изживяваща живота си.

Стихотворението “Стихии”е апотеоз на неспокойствието на човека, на дързостта му да следва въображението си. Открила в стихиите своето второ Аз, героинята на Багряна е олицетворение на способността да се изживее живота пълноценно и чувствено.

”Потомка”

Стихотворението “Потомка” е поместено в стихосбирката “Вечната и святата” 27г., белязано от преосмисляне на традиционни норми и преодоляване на канона, свързан с родовото съзнание.
Лирическият текст утвърждава идеята за родовата памет, постигната чрез вживяване в наследената духовност. На културните механизми на паметта творбата противопоставя други – първични, ирационални, основаващи се на способността на фантазията да преобразява всичко.
Връзката с изконно българското и извечно битие на българския космос е изведена още в заглавието, което насочва към родовата принадлежност, но емблемите на фамилната памет /книга, портрети, завети/. Основните опори на потомствеността са отречени. като непритежавани. Антитезата утвърждава присъщите на лирическата героиня белези и усетената неформална родова принадлежност /”древна скитническа неспокойна кръв”/. На традиционната родова история се противопоставя личностното родово съзнание.
Отречена е наложената от канона родова приемственост, полученото наготово и населедено родово съзнание в опозиция на преживяното от героинята родство с прабабата, нарушила общоприетитие норми. Лирическата героиня сама избира представата си за рода – романтична, греховна, скиталческа.Противно на очакванията, зададени в заглавието, героинята е лишена от родова памет в традиционния смисъл.
Образът на пожеланите родственици е извън канона. Закриляни от вятъра, следващи гласа на сърцето си, те са извън патриархалните представи за родова статичност, отхвърлят ограниченията на патриархалния канон. Потомствеността е отречена на формално равнище и е възкресена на надвремево и надродово ниво – като дух и кръвна връзка. Унаследената духовност, извираща от глъбините на подсъзнателното /”усещам” / активира библейски препратки /”греха ни пръв”/ към онзи пръв грях по пътя на познанието, преодоляната забрана. Стихотворението утвърждава като същност на историческата потомственост унаследения духовен облик , символ на проява на волността, непокорството, огнения темперамент, жаждата за приключения. Важни са не чертите, имената на предходниците, а страстите, волята и неустрашимостта на душите им – романтичната история между бабата и светлоокия хан осмисля тази душевност.
Финалните строфи на творбата ознаменуват връзката с женското начало , с майката земя. Вярна на историческата памет на битието, лирическата героиня припознава своята прародителка в “моя кръвна майчица земя”. Преоткрила първичната връзка със земята, с нейния корен на който е съдбовно обречена, героинята става символ на възроденото женско начало в един мъжки патриархален свят.
Сродена с романтиката на страстта, с природното начало, земя, поля, равнини, вятър, пясък, героинята на Багряна е символ на волния дух, на любовта към простор, волност, безграничност . В душата й ехти наравно с конския тропот, бунтът срещу догмите и предразсъдъците. Героинята осъзнава себе си извън канона /”може би съм грешна и коварна”/, предчувства възмездие за греха си да изневери на родовата си принадлежност /”може сред път ще се сломя”/, но отстоява своята убеденост, че над родовия дълг стои повелята за вярност към природния закон и естествения дух.
Стихотворението “Потомка” изгражда внушението, че родовата памет не може да бъде наложена като формално усещане, тя е дълбинно носена в кръвта като унаследена духовност и изконна родова връзка.

”Кукувица”

Едно от най-характерните стихотворения в това отношение е „Кукувица” – творба, предизвикала истински шок с появата си. „Самодивската” свобода се осмисля от лирическата героиня като по-ценна и значима от децата, съпруга, близките, уюта на домашното огнище.
Като птицата кукувица и героинята на Багряна застава срещу природните закони (майчинското) и социума, защитавайки правото си на избор – скиталчеството, което не знае насита. Отхвърляйки идеята за майчинството, героинята се опълчва не само срещу един от най-древните женски инстинкти, но и срещу един от основните закони на патриархално-битовия свят – за рожбата продължение на рода.Това е творба не толкова на осъзнатата свобода, колкото на осъзнатите граници. Нарушавайки установените норми, излизайки от изконно „своето”, лирическата героиня трябва да понесе някаква санкция, възстановявайки природното и социално единство на друго равнище. Така самотата и бродничеството се възприемат едновременно и като избор, и като изкупление. Именно затова творбата излъчва една умъдрена болка, но и непреклонност по отношение на направения избор.
В този осъзнат трагизъм се чувства и женският глас, опълчил се срещу семейните радости и тегоби, но в по-широк смисъл най-вече тук е изведена идеята за творчеството като състояние, принципно различно от битовите нагласи. Неслучайно образът на душата-птица в литературната традиция се свързва с идеята за безсмъртието и победата на творческото. Това тълкуване се подкрепя и от образа на самодивата, един от символите на свободата и жизнетворчеството в народната поезия.
И кукувицата, и самодивата в митологичен план имат общи излъчвания – те са гранични образи, образи-посредници, между живота и смъртта, свързани и с добро, и със заплаха. И двата образа в народното творчество асоциативно отвеждат към идеята за самотата. Човекът, намиращ се на „граничната линия с безграничното”, както ще каже Аполинер, противопоставен на битовото, вечен самотник, ненаситният и вечно търсещ дух – не е ли това една описателна характеристика на твореца изобщо?
Във финала на „Кукувица” митологемата за граничните същества поражда нови асоциации, свързани с идеята за граничност на момента, за драматично-трагичните прозрения на самата лирическа героиня. Смисловите внушения между двата образа очертават проблема за осъзнатите граници на човешкия живот, впримчен в драмата на избора между бит и битие.

Въпроси и отговори

Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната –
родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
за която е примамица непостижното, просторното,
дето все сънува пътища – недостигнати, неминати, –
мене как ще спреш?

Риторичният въпрос доказва, че жената дух е неовладяна стихия, търсене на нови пътища, опознаване на света, вярност на родното. Изповедно и искрено звучи тази поезия, в която женският порив е открит в най-дълбоката му същност.

Понятието път има символичния смисъл на движение – напред и нагоре, въплътено в стихотворението “Кукувица”. Лирическата героиня отрича общоприетото, традиционното. Покорството не е нейна същност. Бунтарството я води по неизбродени пътища:
Моите очи се ненаглеждат,
моите уши се ненаслушват.
Не допридам свилената прежда,
недогаснал огъня потушвам…

Ненаситна да живее е лирическата героиня на Багряна. Неумираща е жаждата й да преоткрива образа на бродницата с неспокойния търсещ дух:
А кога умра, сама, в чужбина,
кукувица-бродница ще стана.

Митичният символ на кукувицата е обречеността да свие не свое гнездо, а да търси чуждите. Лирическата героиня на Багряна носи своето бродничество, скиталчество като гордост, защото познава света по-богато. Нейният дух е изначален, той има своите корени в народността и това е най-добре изразено в стихотворението “Потомка”:
Няма прародителски портрети,
ни фамилна книга в моя род
и не знам аз техните завети,
техните лица, души, живот.

Лирическата героиня унаследява качествата на прадедите си, нейният витален дух е продължение на родовата непримиримост с робството, свободолюбието й. Това дава представа за вечност. Родовата памет е нещо специфично вътрешно, което се “пази” в кръвта на човека. Човекът е осмислен като тайнство, което може да бъде разгадано чрез мистериите на паметта и кръвта. Бунтарството и гневът са в същността на духа на лирическата героиня, но това тя е съхранила от предците. И с коварството, и с греховете тя преминава през света, оставайки вярна на родината, народа, земята:
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице-земя.

Спонтанно и изповедно звучат тези стихове, в които се открива, че всяка индивидуалност става част от вечността на живота.

Основни теми

Темата за родината:

 -усещането за връзка с фолклорната традиция носи цикълът от „Вечната и святата“. „Старонародни образи“ – това са гласовете на традицията;

– отделните творби в цикъла са изградени върху остроконфликтни ситуации, изправящи героинята на границата между живота и смъртта;

-за разлика от фолклорните текстове стиховете на Багряна се отличават със своя психологизъм;

– родината в поезията на Багряна се разбира като родово време, родова памет, родова кръв, които никой не може да заличи или да ти отнеме;

Основни мотиви в лириката ѝ:

-стремеж към свобода и готовност тя да се отстоява;

-любовта в поезията на Багряна има различни лица: страдание, възторг, тъга, очакване, екстаз. Любовта в лириката ѝ е синоним на свободата;

– сливане на човека с природата, което универсализира човешкото изживяване;

– мотивът за откривателството, за пътешествието;

– мотивът за родовата принадлежност;

-мотивът за порива на жената към свободна изява

Домът и пътят в поезията на Багряна:

-Домът в качеството си на съкровено човешко пространство е поставен на изпитание. Той е символ на недостиг, липса.

-Пътят е образ алтернатива на затворените пространства – символ не само на любопитството към света, но и на пътуването към себе си.

.Лирическата героиня:

-волна и смела; пътешественица, търсеща чудесата на непознати земи; отсотяваща себе си; бунтуваща се срещу ограниченията на патриархалния бит и традиция; женствена; своето осъществяване намира в любовта; свободолюбива; непокорна; вечната и святата;

Образи