Елисавета Багряна

Коя е Елисавета Багряна? 

Обичаната, отричаната и вечната!

Елисавета Багряна, известна сред приятели като Лиза Багряна, е българска поетеса, автор на детски книги и преводач. Образът на Багряна е крайно противоречив, както и мнението за нея в българското общество.

Едно е сигурно обаче за грандамата на българската литература – тя никога няма да бъде забравена.

https://www.vbox7.com/play:8df44efdb7&start=29

Поезия на Багряна 

Поезията на Багряна е една нова среща между света и човека – в духа на цялостния авангарден процес на възвръщане на човека и сетивното начало и в духа на една разбунтувана женска психика, на разбунтувания човек на 20-те години и на една индивидуална съдба, която троши ключалките на дома – затвор и на затвореното духовно пространство.     Поезията на Багряна е светъл химн на живота, копнеж по екстазно преживяване на света – израз на опиянението от първичността.     Творчеството на поетесата пресъздава хармоничното единство между българската патриархалност и новия свят, които са парадоксално съчетани в светлоусещането на лирическата героиня. Волята й за свобода на избора не се отклонява от традиционните й роли на жена, майка и съпруга на лирическата героиня със своята позитивна, витална сила на духа, със своята жизнена енергия е завладяна от ненаситната си жажда от живота в цялата му многосклонност.

,,Стихии”

Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,

префучава през боазите, вдига облак над диканите,

грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,

сваля портите, оградите и децата по мегданите —

в родния ми град?

Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде напролет яростна,

разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите

и излиза от коритото и завлича, мътна, пакостна —

къщиците и градинките, и добитъка на хората —

в родния ми град?

Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то

в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени,

на които с букви кирилски пише „черното“ и „бялото“ —

в избите студен, каменни, завещани от дедите ни —

в родния ми град?

Как ще спраш ти мене — волната, скитницата, непокорната —

родната сестра на вятъра, на водата и на виното,

за която е примамица непостижното, просторното,

дето все сънува пътища — недостигнати, неминати, —

мене как ще спреш?

,,Стихии” – Анализ

1. Дефиниране на заглавието – Заглавоето „Стихии” е знаково, защото задава предварителното значение, свързано с първичните и неукротими сили на природата. Тяхната мощ е подчертана и чрез формата за множествено число, чрез която стихииноста се абсолютизира. Непреодолимите стихии вятър, вода и вино, кодират виталната природа на жената, нейните пориви и страсти.
2. Основна тема – Всяка една от четирите строфи на стихотворението започва с риторичен въпрос, който затвърждаав идеята че нито една от стихиите не може да бъде укротена и спряна. Анафоричното повторение „може ли ” подчертава страховитата мощ на вятъра и пороя на прииждащата вода, също както и мистичната сила на виното , „щом веднъж е закипяло то”. Трикратното разгръщане на мотива за приподните сили довежда до обобшение в четвъртата част на творбата. В последната строфа става ясно, че за стихиите е говорено не заради самите тях, а заради вътрешната им връзка сус самата героиня. По този начин се подчертава същността на женат, в чиято основа е заложен поривът към волното, „непостижимото, просторното”.
3. Художествени образи – Вятърът, жената, виното, пътят. 
4. Художествени изразни средства –
   Синтактичен паралелизъм и анафора в първите стихове на всяка строфа – Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите… … Можеш ли да спреш ти Бистрица ,дето иде напролет яростна… … Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то…

   • Епифора – В родния ми град.

   • Олицетворение – грабва стрехите на къщите.

   • Епитети – Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната.

   Реторични въпроси – мене как ще спреш ?

,,Кукувица”

Ходиш, гледаш, сякаш обезсвесен,

залудо пилееш дни и нощи,

божий свят ти станал, казваш, тесен.

Не видя ли, не разбра ли още?

Неведнъж те рекох и повторих:

не помагат билки и магии,

кой каквото иска да говори —

няма нивга аз гнездо да свия,

рожби румени да ти отгледам,

в къщи край огнището да шетам.

Мен ме е родила сякаш веда

и ми е прокобила несрета. —

Дай ми мене по света да скитам,

дай ми сборове, хора, задевки —

другите да слушам без насита

и сама да пея на припевки.

Моите очи се ненаглеждат,

моито уши се ненаслушват.

Не допридам свилената прежда,

недогаснал огъня потушвам…

И така живота ще премина

ненаситена, ненаживяна.

А кога умра, сама, в чужбина,

кукувица-бродница ще стана.

,,Кукувица” – Анализ

1. Дефиниране на заглавието – „Кукувица” – творба, предизвикала истински шок с появата си. „Самодивската” свобода се осмисля от лирическата героиня като по-ценна и значима от децата, съпруга, близките, уюта на домашното огнище.

2. Основна тема – „Кукувица” е творба, в която баладичната атмосфера, богата на различни внушения, първа насочва читателя към възможната трагична развръзка. Това е творба не толкова на осъзнатата свобода, колкото на осъзнатите граници. Нарушавайки установените норми, излизайки от изконно „своето”, лирическата героиня трябва да понесе някаква санкция, възстановявайки природното и социално единство на друго равнище. Така самотата и бродничеството се възприемат едновременно и като избор, и като изкупление. Именно затова творбата излъчва една умъдрена болка, но и непреклонност по отношение на направения избор.      В този осъзнат трагизъм се чувства и женският глас, опълчил се срещу семейните радости и тегоби, но в по-широк смисъл най-вече тук е изведена идеята за творчеството като състояние, принципно различно от битовите нагласи. Неслучайно образът на душата-птица в литературната традиция се свързва с идеята за безсмъртието и победата на творческото. Това тълкуване се подкрепя и от образа на самодивата, един от символите на свободата и жизнетворчеството в народната поезия.      И кукувицата, и самодивата в митологичен план имат общи излъчвания – те са гранични образи, образи-посредници, между живота и смъртта, свързани и с добро, и със заплаха. И двата образа в народното творчество асоциативно отвеждат към идеята за самотата. Човекът, намиращ се на „граничната линия с безграничното”, както ще каже Аполинер, противопоставен на битовото, вечен самотник, ненаситният и вечно търсещ дух – не е ли това една описателна характеристика на твореца изобщо?
3. Художествени образи – Скитницата, бродницата, кукувицата, гнездото, сборове, хора, седенки. 

4. Художествени изразни средства – 

     -Метафора-няма нивга аз гнездо да свия рожби румени да ти отгледам.

   -Анафора – Моите очи се ненаглеждат, моите уши се ненаслушват. … Дай ми мене по света да скитам, дай ми сборове, хора, задевки.

   -Апокопа – А кога умра, сама, в чужбина…

   -Реторичен въпрос-Не видя ли, не разбра ли още?

   -Символ – кукувица-бродница ще стана.

,,Вечната”

Сега е тя безкръвна и почти безплътна,

безгласна, неподвижна, бездиханна.

Очите са притворени и хлътнали.

и все едно — дали Мария, или Анна е,

и все едно — да молите и плачене, —

не ще се вдигнат тънките клепачи,

не ще помръднат стиснатите устни —

последния въздъх и стон изпуснали.

И ето че широк и чужд е вече пръстенът

на нейните ръце, навеки скръстени.

Но чувате ли вие писъка невинен

на рожбата й в люлката съседна?

Там нейната безсмъртна кръв е минала

и нейната душа на тоя свят отседнала.

Ще минат дни, години и столетия

и устните на двама млади, слети,

ше шепнат пак „Мария“ или „Анна“

в нощта сред пролетни благоухания.

А внучката ще носи всичко: името,

очите, устните, косите — на незримата.

,,Вечната” – Анализ

1. Дефиниране на заглавието – Идеята за безкрайността, за вечния живот е в основата и на стихотворението „Вечната”. Тук животът триумфира над смъртта. Образът на жената майка е увековечен чрез сътворяването, чрез прераждането. 
2. Основна тема – Първата част на творбата представя лицето на смъртта. Подходът при описанието на това лице напомня едно друго описание на лицето на жената – това на любимата в стихотворението „Аз искам да те помня все така” на Димчо Дебеля нов. И двата портрета естетизират трагичното. В стихотворение то на Багряна настойчиво се въвеждат прилагателни с представка „без-” и „не-”. Мъртвата жена е „безкръвна”, „безплътна”, „безгласна”, „неподвижна”, „бездиханна”.Човекът умира, но духът, носен от наследниците, триумфира над тленното и преходното. Внучката ще носи пак извечния копнеж за обич и романтика. Имената Мария и Анна не само обобщават, окрупняват образа на жената и го извеждат от частния случай, но със своята поетичност внушават вечната женственост, тази, която изкушава света.
3. Художествени образи – Смъртта, жената, майката, кръвта, душата. 
4. Художествени изразни средства – Реторичен въпрос – Но чувате ли вие писъка невинен / на рожбата и в люлката съседна? Епитети – Сега е тя безкръвна и почти безплътна, / безгласна, неподвижна, бездиханна. • Анафора –  все едно-дали Мария, или Анна е, и все едно-да молите и плачене. … не ще се вдигнат тънките клепачи, не ще помръднат стиснатите устни • Синекдоха – Там нейната безсмъртна кръв е минала/и нейната душа на тоя свят отседнала. • Градация – А внучката ще носи всичко: името, / очите, устните, косите, на незримата.

,,Потомка”

Няма прародителски портрети,

ни фамилна книга в моя род

и не знам аз техните завети,

техните лица, души, живот.

Но усещам, в мене бие древна,

скитническа, непокорна кръв.

Тя от сън ме буди нощем гневно,

тя ме води към греха ни пръв.

Може би прабаба тъмноока,

в свилени шалвари и тюрбан,

е избягала в среднощ дълбока

с някой чуждестранен, светъл хан.

Конски тропот може би кънтял е

из крайдунавските равнини

и спасил е двама от кинжала

вятърът, следите изравнил.

Затова аз може би обичам

необхватните с око поля,

конски бяг под плясъка на бича,

волен глас, по вятъра разлян.

Може би съм грешна и коварна,

може би средпът ще се сломя —

аз съм само щерка твоя вярна,

моя кръвна майчице-земя.

,,Потомка” – Анализ

1. Дефиниране на заглавието – Заглавието „Потомка” ни потапя в атмосферата на темата на стихотворението. Потомството е унаследяване на характерни черти и качества от своите прадеди. Заглавието насочва към смисъла на авторовата творба, че верността и предаността към рода и своите предци са начин да разбереш собствените си стремежи и желания, да се утвърдиш като личност, която успява да осмисли живота си. Това е белег на човешката същност, защото чрез поглед в миналото индивидът се чувства по-сигурен и уверен в себе си и амбициите му се разпростират все по надалеч.
2. Основна тема – пронизва цялата творба, е приемствеността между поколенията и силата на родовата кръв. Родът се превръща в символ на устойчивостта, родовата памет се наследява и съхранява през вековете. Човекът е способен да осмисли своята същност едва когато се вслуша в загадъчните гласове на паметта и кръвта. В творбата е изграден образът на жената, чийто порив е към свобода, а любовта е в основата на един нов род, който не се съобразява с прегради и забрани.
3. Художествени образи – Майката, вятърът, кръвта, земята, конският бяг, пътят и лирическата героиня. 
4. Художествени изразни средства – Метафорични епитети – древне, скитническа,непокорна кръв • Инверсия – прабаба тъмноока . Среднощ дълбока . Тя ме води към греха ни пръв. • Противопоставяне – светло, тъмно. тъмноока – светъл хан. • Анжамбман – и спасил е двама от кинжала / вятърът, следите изравнил. • Анафора – Може би съм грешна и коварна , може би сред път ще се сломя. • Синекдоха – скитническа, непокорна кръв.

Елисавета Багряна умира на 23 март 1991 г., на 98 години. Интересен е слухът, че поетесата крие истинските си години и може би е на повече от 100 години по времето на смъртта си. Последното ù пристанище се оказва старческият дом в Горна баня. 

Багряна е един от малкото ни творци, при който творчество и личност се припокриват изцяло и не могат да бъдат разглеждани или разбрани поединично. Творбите ù са огледало на живота ù, потвърждение и утвърждаване, но и прозорец към съвсем личния ù свят, отвъд догматичните присъди на обществото и сухите факти за постъпките ù.

Те ни разкриват мотивацията зад тях, движещата ги стихия и само чрез тях достигаме до пълнокръвния образ на една жена, която може би първа застава като творец срещу патриархалните порядки и условностите на обществото.