Elisaveta Bagryana

В продължение на повече от шестдесет години Багряна неотклонно твори, запазвайки своята творческа индивидуалност и жизненост в многобройните си произведения, събрани в поредица от взискателно подготвени стихосбирки – „Вечната и святата“, „Звезда на моряка“, „Сърце човешко“, „Пет звезди“, „От бряг до бряг“. Нейният ярък поетически талант й дава възможност да изрази искрено и непосредствено богатия емоционален и духовен свят на страстна, търсеща и горда личност, на всеотдайна и бореща се за щастието си жена, неприемаща ограниченията на традиционните патриархални ценности. В образа на своята героиня тя въплъщава вълненията, поривите и мечтите на волната и дръзка жена, която въпреки своята слабост и уязвимост воюва за собствената истина, за правото да се отдаде изцяло на земната и пълнокръвна любов. Основните характеристики, станали емблематични за поетесата, произтичат от смелостта, с която тя интерпретира образа на жената и нейната любов

“Вечната и святата”

Стиховете от първата й книга – „Вечната и святата“ – 1927 г., са един от най-ярките показатели на художествения прелом в нашата литература, отразяват големите психологически и естетически промени в европейската поезия от началото на миналия век. Те са част от процеса на духовно разкрепостяване и освобождаване на човешката личност, на вътрешното й сродяване със земята, с простора, с движението, със смелите емоционални обрати като контрапункт на символистичната естетика. У Багряна връзката с поетическия изказ на символизма би могла да се открие в първите й стихове единствено в класическата организация на строфата и в някои фигури, но в същността си поезията й е нетрадиционна, спонтанно емоционална, с ударни интонации и езическа екстазност, неприсъщи за поетиката на символистите.

“Кукувица”

Анализ на “Кукувица”

Първата стихосбирка на младата Багряна, „Вечната и святата”, 1927 г., веднага е възприета от критиката като книга-провокация – както по отношение на поетическата традиция, така и по отношение на мотивите и битовите нагласи. Това е лирика, която оттогава до днес емблематично се осмисля като символ на виталността, жаждата за промяна, порива за волност и свобода. Въпреки излъчваната виталност на творбите й обаче в последните години в критиката все повече се пише за екзистенциалните търсения и философските акценти в стиховете на поетесата. Философската сърцевина на нейния свят не е толкова в поставянето и разрешаването на определени проблеми, колкото в начина, по който са подредени и осмислени основните елементи на този свят.
Година след излизането на първата стихосбирка на Багряна, в малката си студия „Греховната и свята песен на Багряна”, Иван Мешеков дава една от най-точните оценки на духа на тази задъхана и устремна поезия: „В цялата си лирика Багряна е непосреден поет на тоя трагически конфликт между бит и битие, ирационална природа и житейски условия на жената”. Георги Константинов през 1933 г. откроява Багряна като „най-трагичният между новите ни поети”, като творец с „…оригинално, значително душевно богатство”.
Един от централните философски проблеми в лириката на Багряна, който е своеобразен акцент на цялата й първа книга, е проблемът за свободата. Тази свобода в много критически трактовки се възприема в един по-социален аспект – като освободеност от условностите на патриархалния бит, като поезия на разбунтувалото се женско начало и отърсване от наслояваните психологически и социални роли. Но както в първата, така и в следващите си стихосбирки, Багряна надхвърля тези тясно социални внушения, поставяйки проблема за свободата върху много по-широка плоскост.
Едно от най-характерните стихотворения в това отношение е „Кукувица” – творба, предизвикала истински шок с появата си. „Самодивската” свобода се осмисля от лирическата героиня като по-ценна и значима от децата, съпруга, близките, уюта на домашното огнище.
Като птицата кукувица и героинята на Багряна застава срещу природните закони (майчинското) и социума, защитавайки правото си на избор – скиталчеството, което не знае насита. Отхвърляйки идеята за майчинството, героинята се опълчва не само срещу един от най-древните женски инстинкти, но и срещу един от основните закони на патриархално-битовия свят – за рожбата продължение на рода. В друга своя творба по подобен начин, защитавайки правото си на обич, отново почти кощунствено поетесата заявява:
                  Ти искаш ли? – Аз ще забравя
                  И мъж, и майка, и родина,
                  И рожбата си ще оставя
                  И с теб в чужбина ще замина.
Тези мотиви отвеждат към сходни мотиви в творби на Ахматова, в които руската поетеса по подобен начин провокативно и кощунствено „заменя” в молитвите си дете и съпруг за свободата на Русия.
„Кукувица” е творба, в която баладичната атмосфера, богата на различни внушения, първа насочва читателя към възможната трагична развръзка. Това е творба не толкова на осъзнатата свобода, колкото на осъзнатите граници. Нарушавайки установените норми, излизайки от изконно „своето”, лирическата героиня трябва да понесе някаква санкция, възстановявайки природното и социално единство на друго равнище. Така самотата и бродничеството се възприемат едновременно и като избор, и като изкупление. Именно затова творбата излъчва една умъдрена болка, но и непреклонност по отношение на направения избор.
В този осъзнат трагизъм се чувства и женският глас, опълчил се срещу семейните радости и тегоби, но в по-широк смисъл най-вече тук е изведена идеята за творчеството като състояние, принципно различно от битовите нагласи. Неслучайно образът на душата-птица в литературната традиция се свързва с идеята за безсмъртието и победата на творческото. Това тълкуване се подкрепя и от образа на самодивата, един от символите на свободата и жизнетворчеството в народната поезия.
И кукувицата, и самодивата в митологичен план имат общи излъчвания – те са гранични образи, образи-посредници, между живота и смъртта, свързани и с добро, и със заплаха. И двата образа в народното творчество асоциативно отвеждат към идеята за самотата. Човекът, намиращ се на „граничната линия с безграничното”, както ще каже Аполинер, противопоставен на битовото, вечен самотник, ненаситният и вечно търсещ дух – не е ли това една описателна характеристика на твореца изобщо?
Във финала на „Кукувица” митологемата за граничните същества поражда нови асоциации, свързани с идеята за граничност на момента, за драматично-трагичните прозрения на самата лирическа героиня. Смисловите внушения между двата образа очертават проблема за осъзнатите граници на човешкия живот, впримчен в драмата на избора между бит и битие.

“Стихии”

Анализ на “Стихии”

Още в първата си стихосбирка, „Вечната и святата”, най-видната българска поетеса Елисавета Багряна дава живот на нов тип чувствителност в българската поезия. Докато в любовната лирика на Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов и др. жената е видяна през погледа на мъжа, моделирана е по неговия вкус и е представена най-често покровителствено, с преувеличение на положителното или отрицателното в нея, в поезията на Багряна тя е изобразена с женственост, която сама говори за себе си и сама оценява стойностите, които притежава и към които се стреми.
В художествената реалност на Багрянината поезия нещата добиват нови ореолни значения и едно от емблематичните за първата стихосбирка, а и за цялото творчество стихотворение с показателното заглавие Стихии напълно доказва тази особеност. Стихиите в природата увличат и възхищават лирическата героиня, защото дават представа за абсолютна свобода, за космически размах и за неустоима сила, за рушене и съзиждане. В тях вижда природни еквиваленти на своята неподвластност на морални и битови прегради и на закостенели условности. Те я вдъхновяват да разпери ръце за полет, да даде власт на волята си, на копнежа за пълно опиянение от живота, радостта и любовта.
Композицията на стихотворението: четири строфи от по четири дълги разказвателни и описващи стихове и един кратък, който акцентира върху реализма и разкрива обичта към града, приет като роден, обединени в един синтактически период, оформен като реторичен въпрос, дава простор за разгръщане на мисълта и за изчерпване на завладелите героинята чувство или образ. Стиховата архитектоника напълно съответства на творческата интенция на поетесата да утвърди порива, устрема напред и нагоре, смелостта и непреклонността пред неизвестното. Сцеплението между отделните куплети, всеки от които представлява една емоционална и смислова цялост и изгражда самостоятелен образ, е постигнато от възторга на лирическата героиня и от вярата, че ще постигне и осъществи себе си.
Стихотворението има формата на диалогизиран монолог, в който лирическата героиня защитава своята теза, че никой и нищо не е в състояние да спре порива, силен като стихия, към нови простори и нови пътища, „недостигнати, неминати”. И тя опоетизира в последователност общото в природните стихии – на въздуха (вятъра) и на водата (реката), както и на кипенето на виното, родено от съюза между природата и човека – неудържимата им сила.
Събеседникът опонент присъства негласно, но осезателно, маркиран с личното местоимение ти, което се повтаря в началния стих на всяка строфа.
                  Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,
                  префучава през боазите, вдига облак над диканите,
                  грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,
                  сваля портите, оградите и децата по мегданите –
                  в родния ми град?
Текстът чертае реалистичен образ на стихиен вятър като неукротим немирник и пакостник и нахвърля щрихи от Сливен, роден град на баща , който поетесата също е приела за роден. Но вятърът присъства и с ореолни смислови значения, като въплъщение на сила и устремност напред и нагоре, на волност и непокорство, неудържимост и непредвидимост. Лирическата героиня е в захлас от неговата тотална освободеност, непризнаваща пречки и прегради. Строфата е освободена от словесно излишество, изградена е изцяло от думи, изразяващи движение или вещественост, от седем глагола и четиринадесет съществителни имена. В нея не са допуснати прилагателни имена – с изключение на едно крайно необходимо („родния”) – поради усета, че ще попречат на поривистия устрем на словото.
Поетесата е представила вятъра с неговата пластичност и неудържима динамика чрез пет глаголни форми с имитативен характер: „иде” – предпочетен пред идва заради по-силния интензитет на действието; „префучава” – като израз на динамика и неудържимост; „вдига” – за да създаде представа и за устрема му нагоре; „грабва” и „сваля” – едно внушение за разбойничество, за своеволие и сила. Техният подбор разкрива зрителната памет на художник и усета към езика. Предпочетеното сегашно време създава представа за повторителност, а с това и за вечност, и внушението, че лирическата героиня като че ли сама се носи на крилете на вятъра – светла, жизнерадостна, щастлива.
Със завидна творческа сила е изграден образът и на водната стихия, конкретизирана в река – географски обект със смислово понятно и красиво име Бистрица:
                  Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде напролет яростна,
                  разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите
                  и излиза от коритото и завлича, мътна, пакостна –
                  къщиците и градинките, и добитъка на хората –
                  в родния ми град?
Водата, но не напоителната и галещата тялото в тихите си разливи, не като символен образ на плодородието и на обновлението, а спускащата се устремно по своя път, набъбнала от сила, нехаеща за пакостите, които прави, самодоволна от надмощието си, от разрушаването на спокойствието и монотонността в битовото ежедневие на хората, е вдъхновила творческото съзнание на поетесата. В строфата ясно се усеща одухотворяването на водната стихия и успоредяването с преживяванията на лирическата героиня, която жадува за разтрошаване на ледовете, сковаващи патриархалния начин на живот, за излизане от тясното корито на битовото ежедневие, за отмиване на тинята на живота и завличане, унищожаване на всичко, което пречи на волността и устрема напред.
Макар че тук се долавя съчувствие към пострадалите от стихията, силен индикатор за което са умалителните съществителни „къщиците” и „градинките”, зрителният ъгъл на поетесата към природното бедствие отново не е трагически, както е например при Елин Пелин и Пейо Яворов. Лирическата героиня се увлича дори от яростта на реката като израз на бунта, защото сама е изпитала това чувство в борбата си за лично щастие и индивидуална свобода. Тя, вдъхновена от природата, възприема водната стихия и с очите („мътна, пакостна), и със слуха си („разтрошава”), радва се на непобедимата мощ и красотата на динамиката, която както и в първата строфа се подчертава и чрез предмети, които не могат да устоят на нейния напор. Все по-засилващото се сходство между лирическата героиня и природните стихии подготвя читателя за последната строфа, която се явява смислова и емоционална поанта на стихотворението.
За трета стихия (поетесата вероятно съзнателно е въвела свещеното за християнската религия число три), която да отговаря на личностния порив към волност, Багрянината лирическа героиня не избира например огъня, а виното, в което се събира природната сила на гроздето, плод на сакрализираната от Библията лоза и човешкия труд, вложен в добиването на виното. Причината е може би в буйните тласъци на кръвта, които то предизвиква при освобождаването на невидимата сила, криеща се в него. Но докато вятърът и водата нямат дом, виното е ревниво пазено в изби, бъчви и бутилки, без обаче да загуби веднъж закипялата своя стихийна сила:
                  Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то
                  в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени,
                  на които с букви кирилски пише „черното” и „бялото” –
                  в избите студен, каменни, завещани от дедите ни –
                  в родния ми град?
Строфата подчертава своята свързаност с предходните чрез анафоричните повторения в началото на първия и петия стих на всяка от тях с изключение на последната. Идеята за неудържимо движение тук се свързва с кипенето на виното, което ще предизвика и кипене на човешката кръв, и усещане за прилив на жизнена енергия.
Акцентът върху родното се постига чрез краестрофното повторение „родния ми град”, като в третата строфа то е силно разширено и е обогатено с внушение за дълбока старинност и вечност на българските традиции в бита и труда и с любов към далечните предци. Връзката с тях е осъществена именно чрез виното. Дълбоките каменни изби сполучливо кореспондират с дълбоката древност и с вечността, чийто символ се явява камъкът със своята твърдост, устойчивост и неподатливост на времето. Той пази спомена за стъпките и гласа на дедите и за техните буйни веселия. Все в духа на събудения спомен за миналото и за дълбокия български корен са и надписите с „букви кирилски”: „черното” и „бялото”, и като конкретика, но и като припомняне за двойствения образ на виното – питие на вечността, но и стихия, която превръща и човека в стихия – добра или зла. Сила, която покорява човека, доставя му наслада от живота – едно отърсване от баналността на ежедневието макар и чрез кратко опиянение.
Последната строфа не запазва анафоричните повторения на предходните, но също е оформена като риторичен въпрос. Щом на първите три въпроса отговорът може да бъде само: „Не, не мога. Невъзможно е”, по силата на логическото следствие и умозаключение и на четвъртия може да се отговори само по същия начин. Затова тук интонацията е тържествуваща:
                  Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната –
                  родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
                  за която е примамица непостижното, просторното,
                  дето все сънува пътища – недостигнати, неминати, –
                  мене как ще спреш?
Финалното повторение, но вече в инверсия – „мене как ще спреш?”, – привлича логическото ударение върху формата от личното местоимение за първо лице, с което се откроява индивидуалното в заетата неотстъпчива и волнолюбива житейска позиция.
Строфата гради духовно-нравствения образ на лирическата героиня чрез собствените самопреценки, изведени и като неин идеал за жена, разкъсала оковите на домашното пространство и потискащия, изостанал от живота морал. Първите самоопределения: „волната, скитницата, непокорната” – едно интересно съчетание на съществително и субстантивирани прилагателни, – припомнят (на базата на контраста) авторовите определения на Елин Пелин: „тихата, нежната, благата и мечтателна Елка”, за да се почувства голямата разлика в ценностната система за жената от повествователното време на повестта „Гераците” и за жената от стихотворението на Елисавета Багряна.
В сравнение с Кукувица и Потомка в тази строфа от Стихии епитетът скитница е щедро естетизиран. Стиховете хармонизират човешките устреми и към непознатото с природните стихии. Така лирическата героиня не е само „родната сестра на вятъра, на водата и на виното” – тя сама е и вятър, и вода, и вино, – една волна и горда стихия, устремена към непостижимото, сънуваща „пътища – недостигнати, неминати”.
Стихотворението Стихии е образец за възторжена поезия, изблик на млада сила, на щастие и волност. Неговата самобитна и ярко индивидуална героиня обича предизвикателствата на живота и изпитанията на волята за себеотстояване, не се страхува да бъде първа, да тръгне сама към непознатото и да проправя пътеки сред лес от еснафски предразсъдъци. С не по-малка сила тя е влюбена в родното и с наслада пие магически глътки от непресъхващите български извори на жизнелюбието и радостта, на непокорството и на опиянението от самия живот и от любовта.

“Вечната”

Анализ на “Вечната”

“Потомка”

Анализ на “Потомка”

1. ЖАНРОВА ОПРЕДЕЛЕНОСТ – Стихотворението е изградено като изповед, в която се долавят най-съкровените размисли, тревоги и мечти на лирическата героиня.

2. ЗАГЛАВИЕ – Заглавието „Потомка” ни потапя в атмосферата на темата на стихотворението. Потомството е унаследяване на характерни черти и качества от своите прадеди. Заглавието насочва към смисъла на авторовата творба, че верността и предаността към рода и своите предци са начин да разбереш собствените си стремежи и желания, да се утвърдиш като личност, която успява да осмисли живота си. Това е белег на човешката същност, защото чрез поглед в миналото индивидът се чувства по-сигурен и уверен в себе си и амбициите му се разпростират все по надалеч.

3. АВТОРСКИ ТЕКСТОВЕ
а) предговори – липсват
б) следговори – липсват
в) бележки – няма
г) автоинтерпретации – няма

4. ПАРАТЕКСТОВЕ
а) мото – стихотворението няма мото
б) посвещение – Елисавета Багряна посвещава поемата си на Маня Милетич, втората дъщеря на Любомир Милетич,нейна връстница и състудентка, много близка приятелка. То е изповед и начин за изразяване на нейните собствени мисли и непреодолимото й желание за волност, свобода и възможност за личностно развитие като човек, който би могъл сам да взема решения и да избере какво да прави с живота си – „Но усещам, в мене бие древна, / скитническа, непокорна кръв”, „ За това аз може би обичам / необхватните с око поля”, „Волен глас, по вятъра разлян”

5. КОНСТРУКТИВНИ ОСОБЕНОСТИ НА ТЕКСТА
а) части – композиционно творбата не е разделена, но при анализ на текста се обособяват 3 части:
Първа част – При нея е използвана антитезата, принципът  на отричането с желание за постигане на тъкмо обратното твърдение – „Няма прародителски портрети”, „И не знам аз техните завети” – чрез думите си лирическата героиня подсилва влиянието и значението на рода, неизменно свързан с отделния човек и стремежа му да се утвърди като личност и да бъде свободен.
Втора част – Поглед в миналото – „Може би прабаба тъмноока”, „ е избягала в среднощ дълбока”, „с някой чуждестранен светъл хан”, „ конски тропот може би кънтял е” – макар разглежданите минали събития да са просто вероятни и несигурни, чрез тях потомката се опитва да разкрие себе си, своите желания и копнежи.
Трета част – Това е част, в която тя пряко назовава и конкретизира себе си, собствените си чувства и мисли – „ За това аз може би обичам, необхватните с око поля”, „Може би съм грешна и коварна”, „Аз съм само щерка твоя вярна”, „моя кръвна майчице, земя.”
б) случки – случката представена в текста е нереална, тя е просто допусната – „Може би прабаба тъмноока”, „е избягала в среднощ дълбока, / с някой чуждестранен, светъл хан”, „конски тропот може би кънтял е”, „ и спасил е двама от кинжала”. Случката станала с прабабата на лирическата героиня има за цел да подсили нейния собствен стремеж за лична свобода.
в) пейзажи – Въображаемата случка с прабабата на героинята – „крайдунавските равнини”, „среднощ дълбока”, но основният акцент пада върху личните разсъждения на потомката – „ Необхватните с око поля”, „волен глас, по вятъра разлян” – имат за цел да утвърдят представата за нейната широка, жадуваща пространство душа.
г) диалог – липсва
д) описание – „Скитническа, непокорна кръв”, „прабаба тъмноока”, „среднощ дълбока”, „грешна и коварна”,”щерка вярна” – те най-точно обрисуват емоционалното състояние и страстите на отделния човек.
е) лирически и други отстъпления – не се срещат

6. МЕХАНИЗЪМ НА ДУБЛИРАНЕ НА ТЕКСТОВИТЕ СТРУКТУРИ:
а) повторения – в цялото стихотворение се повтаря „може би”, което насочва, че събитията и действията са хипотетични и има голяма вероятност да не се случат, както и ни отправят към необходимостта за вземане на правилни
решения и носене на тежките последствия от неправилни такива.
б) откъси, резюмиращи целия текст – „Но усещам в мене бие древна, /скитническа, непокорна кръв”, „Затова аз може би обичам, / необхватните с
око поля” – от цитатите се долавят мислите и разсъжденията, които героинята
иска да предаде чрез цялото стихотворение – с няколко думи тя изразява своето
непокорство и прескачане на законите на рода в името на жадуваната свобода.

7. ОБРАЗ НА СВЕТА:
а) модел – в стихотворението се откроява новия модел на света, изразен чрез бунта,въстанието на героинята срещу старите предразсъдъци и повели на рода; просперитета и развитието, волността на отделния човек – „скитническа, непокорна кръв”, „тя ме води към греха ни пръв”, „…аз може би обичам/необхватните с око поля”, „може би сред път ще се сломя”
б) време – в творбата не е конкретизирано точното време на развитие
в) пространство – „из крайдунавските равнини”, „необхватните с око поля”, „волен глас,по вятъра разлян”

8. ОБРАЗ НА ЧИТАТЕЛЯ – лирическата героиня сякаш се обръща към родната земя, споделяйки вълненията си с нея. Тя изповядва съкровенните си мисли и чувства, но през цялото стихотворение сякаш конкретния читател отсъства. Той съществува, но не е споменат в текста. Чак в края на произведението чрез споменаването на майката земя като че се обособява точен слушател, който е по-висш от самата героиня и може да я подкрепи и насочи.

9. ЛИНГВИСТИЧНИ ТЕХНИКИ:
а) стилистични средства – авторката използва:
– повторение – „може би”; епитети – „тъмноока”, „непокорна”, „светъл”, „необхватните”, „коварна”;
– отрицание – „няма прародителски портрети…не знам аз техните завети”;
– паузи, изразени чрез тирета – „Може би съм грешна и коварна,/може би сред път ще се сломя-/аз съм само щерка твоя вярна…” – засилва емоционалното внушение в момента на развръзката, посочва се любовта към родината;
– инверсия – „аз съм само щерка твоя вярна”
б) включване на различни видове езици – липсва
в) чужд оттенък в българските имена – няма
г) лексикални особености – използване на съответните думи – „усещам”, „в мене бие”, „обичам”; не са използвани оценъчни думи, междуметия.
д) синтактични особености – тире, което изразява пауза, не се срещат реторични въпроси, безглаголни изречения

10.КУЛТУРНИ УНИВЕРСАЛИИ
а) сюжетни схеми, мотиви и образи – В стихотворението се откроява мотива за устойчивостта на рода, съхранена чрез потомството и наследените от него черти и характеристики. Долавя се и мотива за непокорството, неподчинението пред остарелите схващания и разбирания и ограниченията, които те налагат на свободолюбивата личност – „древна, /скитническа, непокорна кръв”; мотив за разпростиране, волност, неограничение и нужда от индивидуалност – „… обичам необхватните с око поля”, „волен глас по вятъра разлян”. Този мотив се долавя чрез въображаемата представа на героинята, свързана с прабаба й, чрез която тя изразява собствения си бунт и потъпкване на несправедливи, задушаващи родови закони. Основният сюжетен образ в стихотворението е този на героинята, която се въплъщава в своята прабаба, виждайки съдбата си сродна с нейната. Прародителката въстава срещу установените правила в името на щастието, сега нейната потомка, в чиито вени тече кръвта й, години по-късно тръгва по същия път – този на непримиримостта, бунта, развитието и откриването на самия себе си.
б) символи:
– родът е символ на силата, устойчивостта, развитието, чрез всяко изминало поколение;
– кинжала символизира саможертвата и високата цена, която трябва да бъде платена в името на любовта и свободата, поради загърбване на семейните ценности и стари традиции;
– необхватните поля и волният глас – свободолюбието и независимостта на лирическата героиня.
в) смислово-емоционални опозиции – Смислово-емоционална опозиция се долавя в противопоставянето на героинята на утвърдените норми и правила;от друга страна тя е силно привързана към родината ,земята на предците си – „аз съм само щерка твоя вярна, /моя кръвна майчице-земя.” Лирическата героиня е в опозиция сама със себе си, чувствата и желанията й се преплитат.
г) темпорални модели – „може би прабаба тъмноока”, „е избягала в среднощ дълбока, /с някой чуждестранен,светъл хан”, „конски тропот може би кънтял е”, „и спасил е двама от кинжала” – използвана е ретроспекцията, макар връщането назад във времето да е нереално, въображаемо, представа на героинята.

11.ФОРМИ НА МЕЖДУТЕКСТОВИ ВРЪЗКИ:
а) цитат – няма
б) перифраза – не се среща
в) пародия – липсва
г) полемика – няма
д) алюзия – въображаемата представа за прабабата, пристъпила родовите повели. Потомката открива в този нереален образ собствения си живот и стремежи.

12.ТЕХНИКИ НА ВЪТРЕШНОТЕКСТОВОТО ДЕКОДИРАНЕ:
Основната тема на стихотворението е свързана със силата на родовата кръв, наследствените черти и характеристики, които крепят човека, непокорството, наследено от предците ни. „Ключовете” за осъзнаване смисъла на творбата са „скитническа, непокорна кръв”, „волен глас”, „кръвна майчице-земя” – те насочват към целия замисъл на авторката за сюжетното развитие на творбата. Условността „може би” също насочва към възможния провал на бунта срещу родовите, вече остарели закони, както и към необходимостта от вземане на решения, както и носене на техните последици.

*****************************************************************

      ПОТОМКА
Стихотворението на Елисавета Багряна „Потомка” (1925) е включено в първата стихосбирка на поетесата – „Вечната и святата” – книга, с която тя заявява едно ново присъствие в българската литература.
Двайсетте години на ХХ в. са период, характерен именно с появата на нови гласове в литературния ни живот. Скъсването с традицията, креативната реакция срещу миналото, освобождаването от рутината на образно, стилово и поетическо равнище – това са все типични отлики на онези текстове на 20-те години, които се самоосъзнават и самозаявяват като „нови”. Най-общо тези тенденции биват формулирани от литературните историци като постсимволистична модерност. В тази последователност се открояват експресионизмът на Гео Милев, самобитният автентизъм на Никола Фурнаджиев, често определян по посока на имажинизма (което обаче не е особено правомерно), акмеистичните признаци в поезията на Атанас Далчев, някои препратки към футуризма (в текстовете на Г. Милев, Ламар и др.).
Тъй като в българската литература е трудно да бъде учленен следсимволистичен авангардизъм с яснотата, с която това става в някои други европейски литератури, ще се огранича само с този общ фон.
„Потомка” на Елисавета Багряна е творба-образец именно за вътрешно противоречивата приемственост на „новите” гласове спрямо едно духовно наследство, мислено като традиция. Стихотворението е изградено по схемата: теза-антитеза-синтез – композиционна метафора на неспокойната-в-себе-си традиция, на излизащата отвъд себе си приемственост.
Още заглавието – „Потомка” – обещава една история за родовата връзка. И наистина, в стилистично и образно отношение творбата е издържана в духа на родовото сказание: прародителските портрети, фамилната книга, родът, заветите, древната кръв, прабабата – това са все реалии, характерни за родоописанието. Но как са подредени те? Точно емблемите на родовата памет са представени като не-свои:
                  Няма прародителски портрети,
                  ни фамилна книга в моя род
                  и не знам аз техните завети,
                  техните лица, души, живот.
Или: това е и смислово, и композиционно отчленената теза на стихотворението.
Следва антитезата, представяща всичко онова, което е свое, присъщо за лирическата героиня на Багряна:
                  Но усещам, в мене бие древна,
                  скитническа, непокорна кръв.
                  Тя от сън ме буди нощем гневно,
                  тя ме води към греха ни пръв.

                  Може би прабаба тъмноока,
                  в свилени шалвари и тюрбан,
                  е избягала в среднощ дълбока
                  с някой чуждестранен, светъл хан.

                  Конски тропот може би кънтял е
                  из крайдунавските равнини
                  и спасил е двама от кинжала
                  вятърът, следите изравнил.
На официозната, неусетена, неусвоена родова история от първа строфа е противопоставена истинската, усещаната от героинята като насъщна, генеалогия на нейната душевност. В случая, очевидно е, не става дума просто за зачеркване на миналото, а за противопоставяне на два вида минало – на своето, почувстваното минало срещу очакваното според каноните на традицията.
Така духът на скитничеството, на личния бунт, на битийната свобода става новата родова история на лирическия субект, противопоставена на обичайно статично мисленото „фамилно наследство”. Нещо повече, героинята на Багряна преобръща модела на наследяване – тя се оказва потомка именно на прабабата, изключение от традиционния ред – на прародителката, излязла извън представите за правилно, редно, добродетелно. Тоест лирическата героиня не се вписва в общоприетия образец, а парадоксално сама избира представата за рода си, идентифицирайки се именно с отклонението от нормата. Или – тя построява своя „неканоничен канон”.
„Неканоничният канон” на Багряна (един безспорен оксиморон) е изграден чрез представи, типични за романтическото светоусещане. Този похват впрочем напомня за връзката между модернизма от първите десетилетия на ХХ в. с някои характеристики на романтизма.
Прояви на тази тенденция са мотивите за скитничеството („скитническа, непокорна кръв”); за греха; за среднощното бягство (нощта в патриархалния космос е времето, в което праведните спят, а „бесните” будуват). В тази последователност място има и контрастът: „прабаба тъмноока” – „чуждестранен, светъл хан”. Съответно в своето пространство тук са „крайдунавските равнини”, а праотците са закриляни от вятъра, наместо да живеят в дом, закриляни от стряхата например.
Така закономерно следва синтезът на творбата:
                  Затова аз може би обичам
                  необхватните с око поля,
                  конски бяг под плясъка на бича,
                  волен глас, по вятъра разлян.

                  Може би съм грешна и коварна,
                  може би средпът ще се сломя –
                  аз съм само щерка твоя вярна,
                  моя кръвна майчице-земя.
Тук историчното и интимното битие на героинята се сливат в лирическия изказ, в който емоционалното преживяване и фактологията на личността добиват органичен синхрон в една изповед. Така се стига до крайното обобщение на творбата: „аз съм само щерка твоя вярна,/ моя кръвна майчице-земя”. Героинята най-сетне назовава истинската си прародителка – земята. Именно хтоничното, първичната свързаност със земята, изначално женското е нейният корен, в името на който тя отхвърля едно по едно ограниченията на патриархалния канон.
Мислено в един по-широк план, това стихотворение е представително именно за типа модерност на Багряна, за начина, по който тя се откроява като „нов глас” – възраждайки земното, автентичното, живото, човешки преживяемото в бунта си срещу прекалената „литературност” на поезията.

Образи

КУКУВИЦА

символ на бунта и самотата; богоборческия дух, застанал срещу социума, рода (огнището) и срещу волята на природата – майчинския инстинкт (гнездото). Образът на енигматичната кукувица се преплита с образа на душата във вид на птица, което в контекста на творбата се конкретизира като безсмъртие и победа на творческото начало – още повече, че именно тук става въпрос за “ведата”, свързана с жизнетворчеството. Асоциативно този финал отвежда и към Пенчо-Славейковия “Псалом на поета”: И там отнесете ме, и там ме оставете // во росен утрен час, когато чучулига – // символ на моя дух, – понесла на крилете //химн жизнерадостен, се в небеса издига. Идеята “живот в смъртта”, позната от фолклора и със свои традиции в българската поезия, тук добива индивидуална художествена уплътненост

Образи

ВЕДА
фолклорно-митологично женско същество, символ на мистично, предопределено; функционира” в отделните варианти – свързани са с “правенето” на добро и зло и имат посредническа роля между живота и смъртта. Така че и ведата, и кукувицата намират обща точка в дълбинните пластове на митологичното съзнание. А пренесена в художествения текст (във финала на “Кукувица”) на “ръба” между “този” и “отвъдния” свят, митологемата буди нови асоциации, свързани преди всичко с екстрена ситуация, върхов момент в преживяванията на лирическия Аз – момент, наситен с драматично-трагични прозрения. Тази “граничност” на двата образа акумулира яворовски драматизъм в творбата

Образи

Огъня

символ на дома, но и на пречистващата сила

Преждата

символ на ограниченията

Кръв

единството на тленното и духовно начало в живота на човека, чрез което се осъществява съществуването му

Път

символ на всички възможности, от които човек трябва да избере, за да постигне целта си

Образи

Виното

Във виното има някаква древност, някаква тайнственост, някакво начало. Виното сякаш представлява кармичното присъствие на човека и му дава възможност да изяви себе си и отключва в него онези тъмни сили, които той някога прикрива. Виното отключва тайнствата на човешката душа. Същевременно то е една стихия, която се равнопоставя на вятъра и на водата, но виното носи своята изначална древност “ин вино веритас”. Бихме казали, че виното е кръвта на живота

Образи

Водата

сътворение, наказание и пречистване.Образът на водата като стихия – тя измива, тя пречиства, тя носи символа на обновлението, тя се свързва с пролетта, с възобновяващото ново начало и с това ново начало разрушава устоите на традицията.Така се налага изводът, че човешките градежи са разрушими и преходни. Това което човек е сътворил в традиционното, в битовото рухва под напора на времето и идването на пролетта, на вятъра на новите промени в живота. Онзи уют, който си е създал човек в своя патриархален свят е много илюзорен и твърде често той рухва под напора на времето

Образи

Вятъра

символ на духовното начало. Образът на вятъра е символен образ, който води един диалог, един спор със събитията и с патриархалния ред. Той ще дойде, ще “префучи”, ще “грабне”, ще “свали”, т.е. той ще преобърне всичко в родния град. Това символно представя в нейното въображение онзи обрат, онова преобразяване, което настъпва в нейната душевност. Т.е. тя променя като вятъра своето отношение към онези традиционни установени норми в нейния град

https://webstage.bg/li-ri-chni-otkloneniya/4200-lebedovata-shiyka-koyato-obichala-risuvaneto-astronomiyata-i-modata-lyubopitno-za-elisaveta-bagryana.html

Интересни факти за Елисавета Багряна, които си заслужава да прочетем!