Национална седмица на четенето- 2020година .

ДГ “Знаме на мира” за поредна година се включи в Националната седмица на четенето, която е част от Националната стратегия за насърчаване и повишаване на грамотността 2014 – 2020 г.

„Прочети ми приказка“.

В една приказка героите имат малък вътрешен живот;  двуполюсен модел – добро и зло.

Родителите могат  да им прочетат книжки за принцеси, принцове, феи …

Приказките са толкова много, различни и интересни, че малко дете е като Алиса в страната на чудесата.

Име: Цветомир

Любима книжка: “Франклин се извинява”

Костенурчето Франклин е познато на децата от цял ​​свят. От книгите за него са продадени стотици милиони екземпляри и е заснет телевизионен сериал. Сюжетите на историята с почерпани от живота на децата, поради което всяко дете се идентифицира с героите и ситуациите в книгите. Съпреживявайки историята на Франклин, децата се учат да стават добри и да се справят с проблеми, като това им помага да се самостоятелно.

Име: Никол

Прочетената приказка: “Врабчо и лиса”

Лиса срещнала врабеца и му рекла:

– Слушай, Врабчо! Хайде братски да живеем. Ще си засеем пшеница. Ще пожънем, ще вършеем. Ще я поделим по равно.

– Добре – отговорил Врабчо, – ала няма да хитруваш и да чакаш наготово. Не обичам да ме мамят. Недей никога забравя: кой каквото си посее, това ще пожъне.

– Ти не ме познаваш, братко. Поради тази представаш. Като работим задръжно, ще ме разбереш каква съм.

– Дано е така, Лисано!

Дружно отишли ​​в полето. Взели да сеят пшеница.

– Сега, Врабчо – рекла Лиса, – ти ще ореш и ще сееш. Аз най-трудно ще се върша. Хе на оня хълм ще ида. Ще подпирам там небето – да не падне, та пшеницата да смаже.

И измамницата Лиса цял ден седяла на хълма. Разбрал Врабчо хитрината.Но престорил се на глупав. Разорал. Засял пшеница.

Дошло време да пожънат.

– Братко Врабчо – рекла Лиса, – облачно е днес небето. Ти пшеницата ще жънеш. Аз също мъжко ще се върша. Облаците ще подпирам. Продължавайте да поддържате дъждовете, да не мокрите класовете.

Изправила се Лисана. Лапи дигнала нагоре, секаш облаците спирала.

Врабчо житото пожънал. Вързал снопите самичък.

По вършитба Лиса рекла:

– Врабчо, братко, вършей тука. Аз на хълма ще отида. Там вятъра ще поддържа, а не да се разпилява златозърнестото жито …

Припнала нагоре Лиса. Врабчо рекъл си усмихнат:

— Нека мисли, че й вярвам. После за всичко ще плаща.

Той си овършал самичък.

Дошло време за подялба.

— Казвай, Лисо — рекъл Врабчо, — как ще разделим храната?

— Много лесно, братко Врабчо. Ти видя какво извърших. Мойта работа пред твойта сто пъти по-трудна беше. На мен сто зърна се падат. А на теб едничко стига.

Като рекламата Кума Лиса, тъй като зърното поддели.

Като прибрала храната, тя записала врабеца:

– Разбра ли сега каква съм? Работлива, справедлива …

– Разбрах, разбрах, Кума Лисо. Но ти не си разбрала. Не си пожънала всичко, каквото се пося самичка.

Врабчо си прибрал зърната, намерил познато куче. Разказал му за Лисана. Сговорили се набързо. Решили как да й върнат.

Кучето в прихода се скрило. Врабчо долетял при Лиса.

– Бягай от прихода, сестрице! Куче отгоре пристига.Къс по къс ще те раздърпа! Аз храната ти ще пазя.

Хуква към пристигането на Лисана. Там на кучето попада.Скочило то върху нея. Сграбчило я.

– Ау-ау! Ау-ау! Сметка, злосторнице, давай за лъжа и за измама!

Отплатило й богато, па се върнало при Врабча.

Всичкичката храна прибрали.

Кълвал цяла зима Врабчо. Гладните врабци гощавал. Сладка пшеничена каша и на кучето поднасял.

Име: Рая

Любимата книжка: “Маша и Мечока”

В къщичката до железопътната линия живее малко палаво момиченца  Маша . Те обичат игри, но всички домашни животни се крият от нея и нейните пакости. Маша  скучае пред къщичката и тогава вижда пъстра пеперуда. Тръгва след пеперудата и отива в гората. Попада пред къщичката на  Мечока  и се блъска в един пчелен кошер в градината. Пчелите погват  Маша  и по времето на гонената е разрушена и изпотъпкана цялата градина. Маша  успява да се скрие от пчелите в къщичката и разбиранията, че това е дома на цирков мечок.

Име: Владислав

Прочетена приказка: “Принцът и просякът”

Две момчета – принц и просяк – толкова си приличат, че случайността разменя местата им. Опознавайки живота на скитниците, краля се учи на справедливост. Просякът в кралския двор разбира истинската цена на волността.

Име: Рени

Любима книжка: “Камбанка и изгубеното съкровище”

Какво е общото между феята Камбанка, Спящата красавица, рибата клоун Немо, момчето от дърво Пинокио ​​и количката Светкавицата Маккуин? Да, точно така, всички те са герои от любими анимационни филми на ДИСНИ. Приключенията им се връщат отново от страницата на поредицата миникнижки „Приказка за сладък сън”. Отделете десет минути и се присъединете към детето си в света на мечтите с помощта на тези кратки и красиво илюстрирани истории.

Име : Елица

НАЙ-ХУБАВИТЕ БЪЛГАРСКИ ПРИКАЗКИ

Болен здрав носи

Отишъл един старец с колата си за риба. Хвърлил няколко пъти мрежата, наловил много риба, натоварил я на колата и си тръгнал радостен към дома.

Видяла го една лисица, че кара риба в колата и намислила да му я открадне. Изтичала напред, легнала насред пътя и се направила на умряла.

Старецът карал колата, пухкал с луличката си и изведнъж що да види — насред пътя лежи лисица. Слязъл от колата, ритнал я веднъж-дваж, а тя не помръдвала. Взел я старецът, хвърлил я в колата върху рибата и си рекъл:

— Ето ти риба за децата, ето ти и кожух за бабата.

Когато продължил по пътя, лисицата се размърдала и започнала да изхвърля рибите от колата. Хвърляла, докато не останала нито една риба. После лисана се изхлузила тихичко, събрала рибките и ги отнесла в къщичката си. Накачила ги покрай огнището, за да се изсушат.

В това време старецът стигнал в къщи и още от вратата викнал на бабичката си:

— Бабо, скоро хвърли вехтия кожух, че ти нося нов от лисица.

Зарадвала се бабата, грабнала стария си кожух и го хвърлила в огнището. Когато изтичала навън и надникнала в колата, нам нямало нито риба, нито вехт, нито нов кожух.

Минало, що се минало, на гости на лисицата дошъл вълкът. Седнали край огнището и лисицата му казала:

— Куме, не поглеждай нагоре към комина, защото ще ти падне сажда в окото.

Отначало вълкът не поглеждал, но по едно време вдигнал очи нагоре и какво да види — целият комин бил накачен с риба. Попитал кумицата откъде е тази риба, а тя му отвърнала хитро:

— Налових си я в реката, куме! Хей там, под воденицата.

Тогава вълкът поискал да заведе и него, да си налови и той. Завела го лисицата край воденицата, вързала му един кош за опашката, пробили дупка в леда и вълкът пуснал коша във водата.

Лисицата почакала, докато вълчата опашка замръзнала добре в леда, изтичала при воденичаря и отдалече извикала:

— Воденичарко, воденичарко, край воденицата ти има вълк!

Изскочил воденичарят, грабнал една тояга и започнал да налага вълчо по гърбината. Удрял той, а вълкът се дърпал, докато си откъснал опашката.

В това време лисицата влязла във воденицата, излапала кашата на воденичаря, отъркаляла се в брашното и побягнала. Изтичала в гората, намерила вълка и отдалече започнала да охка, уж че я боляло, дето я набил воденичарят.

На другия ден двамата тръгнали пак да търсят нещо за ядене. Както си вървели по пътя, изведнъж лисицата се плеснала по челото и извикала:

— Ей, куме, нали съм си заплес, та забравих да ти кажа! Мене ме пратиха да те поканя на сватба, а пък аз, пуста да ми остане главата, не се сетих да ти кажа веднага. Да видиш, куме, какви агънца са ти опекли — пръстите да си оближеш!

— Че да идем, кумице, — облизал се вълкът, — и без това червата ми свирят от глад.

Вдигнали се двамата побратими и хайде, хайде, та чак в селото на сватба. Когато наближили, лисицата казала на вълка:

— Куме, ти чакай тук, а аз ще ида да викна сватбарите да те посрещнат.

Клекнал глупавият вълк под един храст, а лисицата изтичала в селото, мушнала се сред сватбарите и извикала:

— Ей, хора, вълк ви иде на сватбата! Бягайте и се спасявайте, че от три дни нищо не е ял.

Тогава сватбарите грабнали кой мотика, кой лопата, кой дърво и погнали вълка. Настигнали го накрай селото, че като го захванали — кой където сварил, там го отпрал по гърбината.

А в това време лисицата влязла в къщата. Намерила гърне с кисело мляко и залапала. Накрая гребнала с шепата, сипала малко мляко на главата си и побягнала към гората. Тичала, тичала, докато стигнала вълка, който едвам се влачел по пътя. Изгледал той лисицата с накървавени очи, а тя се хванала за главата и започнала да нарежда:

— Олеле, главица! Олеле, краченце!

Вълкът седнал на опашката си насред пътя, зяпнал кумицата и попитал:

— Какво ти е мари, кума лисо?

— Ох, ох, олеле, утрепаха ме! Ох, ох, ще умра!

И се търколила на земята. Търкаляла се, търкаляла се, после посочила главата си и рекла на вълка: — Я виж, кумчо вълчо, какъв бой ме биха сватбарите, че чак мозъка ми изтече!

— Е, ами щом е така, кума лисо, да взема да те понося малко?

— Ох, куме, ако направиш това, няма да ти забравя добрината. Поноси ме, спаси ме, че ако ме стигнат сватбарите, ще ме доутрепят.

Метнал я вълкът на гърба си и се заклатушкал към лисината къщурка. А лисана захванала да си приказва:

— Болен здрав носи, болен здрав носи!

— Какво си приказваш, кумице? — ослушал се по едно време вълкът.

— Бая си на главицата, куме, че ми се вие свят. Продължили напред, а след малко лисицата пак започнала:

— Болен здрав носи, болен здрав носи!

— Какво си приказваш, кумице? — недочул вълкът.

— Бая си на краченцето.

Така вървели и си приказвали, докато стигнали до лисината къщурка. Тогава тя скочила от гърба на вълка и извикала:

— Болен здрав носи, глупако!

Изпусна се след нея вълна, ала лисицата бързо се скрива в коренището на една върба. Вълкът започва да се бърза от корените, уловил я за крака и захванал да я дърпа навън.

– Корен теглиш, корен теглиш! – викнала лисицата.

Вълкът пуснал крака й, бръкнал още по-дълбоко, сграбчил един дебел корен и задърпал колкото сила има. Лисицата се развива отвътре:

– Олеле, краченцето ми, олеле, краченцето ми!

Чул я вълкът и затеглил още по-силно. Теглил, докато коренът се откъснал, а вълкът се претърколил в прихода и си изпотрошил кокалите.

Име: Християн

Любима книжка: “Пипи Дългото чорапче”

Астрид Линдгрен (1907-2002) е написал три романа за червенокосата Пипи: “Пипи Дългото чорапче” (1945), “Пипи се качва на кораба” (1946) и “Пипи в южното морета” (1948). През 1968 г. на български език се появява книга със заглавие “Пипи Дългото чорапче”. В нея, както и в следващото издание, са включени част от разказите за Пипи от тримата романа. И по-точно – 24 от общо 32 глави. Така близо една трета от историите за червенокосото момичета остават непознати за нашия читател. В настоящото издание е събрана цялата трилогия за Пипи. За първи път на български език се публикува главите: – Пипи се бори с огнена стихия – Пипи още живее във Вила Вилекула – Пипи пише писмо и пак тръгва в училище – но за малко …

Име: Иванина

Любима книжка: Приказки от Братя Грим

Белоснежка и Червенорозка

Име : Теодор

Прочетена книжка: ” Грозното патенце”

Хубаво беше извън града. Беше чудно лято. Ръждата жълтееше по полетата, овесът зеленееше. Сеното бе събрано на копи по ливадите, а щъркелът се разхождаше на дългите си червени нозе и говореше по египетски — тоя език той беше научил от майка си. Край полетата и ливадите се простираха големи гори, а в горите имаше дълбоки езера. Да, чудно хубаво беше извън града!

На едно открито място, цял залян от слънчева светлина, се издигаше стар чифликчийски дом, обграден с дълбоки канали. От неговите стени до самата вода растяха репеи, и то толковависоко, че под някои от тях децата можеха да стоят прави, без да се навеждат. Там беше също така пусто, както и в най-дълбокия горски гъсталак. Там именно лежеше в гнездото си младата патица и мътеше патенца. Тя лежеше вече толкова отдавна, че просто й бе дотегнало да чака. Освен туй в тоя пущинак рядко й идваше някой на гости. Другите патици предпочитаха да плуват в каналите, вместо да седят под репея и да крякат с нея.

Най-сетне яйцата започнаха да се чупят едно по едно.

— Пий! Пий! — изпискваше нещо отвътре и от всяко яйце се показваше по една главичка.

— Кряк! Кряк! — каза патицата и всички патенца се събраха около нея под зелените листа и започнаха да се оглеждат на вси страни. Тяхната майка им позволяваше да гледат, колкото си искат, защото зеленият цвят действува добре на очите.

— Ах, колко голям е светът! — извикаха всички патенца. Наистина сега те се чувствуваха много по-нашироко, отколкото по-преди в яйцата.

— Да не мислите, че това е целият свят? — рече майката. — Охо, той се простира много по-надалеч, отвъд градината, чак до бостана с дините. Ала там аз никога не съм ходила. Да, а я да видим сега всички ли сте тук — продължи тя и стана. — Не, не сте всички, най-голямото яйце е още цяло-целеничко; че кога най-сетне ще се свърши това? Още малко и аз съвсем ще изгубя търпение! — И тя легна отново в гнездото.

— Е, какво има? Как отива работата? — попита я една стара патица, която беше дошла да я навести.

— Ето на, замъчила съм се с едно яйце, просто не мога да изляза наглава с него! — каза патицата. — Още не се счупва… Ала я погледни останалите, виждала ли си някога такива милички патенца? Те всички приличат досущ на баща си, а той, проклетникът, не дойде поне веднъж да ме навести.

— Я да видя яйцето, което не ще да се излюпи — рече старата патица. — Повярвай ми, това е яйце от пуйка. И мене ме излъгаха веднъж така. Напатих се от грижи и тегла с тия малки: та те всички се плашат от водата! Просто не можах да ги примамя да влязат във водата. Кряках, вряках — нищо не помага. Я ми покажи яйцето! Да, от пуйка е. Зарежи го, по-добре научи другите деца да плуват.

— Не, ще полежа още малко — отвърна младата патица. — Толкова съм лежала, ще полежа още няколко дни.

— Както искаш! — каза старата патица и си отиде. Най-сетне се счупи и голямото яйце.

— Пип! Пип! — изписка патенцето и изскочи из яйцето. Ала колко голямо и грозно беше то! Патицата го погледна и каза:

— Какво голямо пате! Никак не прилича на другите! Да не би пък да е пиле? Чакай, ще разбера това! Ще ми влезе то във водата, аз сама ще го натикам вътре.

На другия ден времето беше чудно хубаво, слънцето осветяваше всички репеи. Патицата се спусна с цялото си семейство към канала. „Пляс!“ — и тя скочи във водата.

— Кряк! Кряк! — извика тя и патенцата наскачаха едно по едно след нея. Водата ги заля презглава, ала в същата минута те изскочиха отгоре и заплуваха отлично напред; крачката им сами работеха; дори грозното сиво патенце заплува ведно с другите.

— Не, това не е пуйче — каза майката, — я колко хубаво работи с крачката си! И как право стои! Не, това е мое собствено детенце… Всъщност то дори е хубаво, ако се вгледаш в него… Кряк! Кряк! Вървете след мен, деца, аз ще ви покажа колко голям е светът, ще ви представя в птичия двор. Само стойте по-близо до мен, за да не ви настъпи някой, пък и от котки се пазете!

И те отидоха в птичия двор. Оттам се чуваше страшен шум: две семейства се биеха заради една глава от змиорка, която в края на краищата се падна на котката.

— Гледайте, тъй е винаги по света — рече майката и почеса клюна си, защото и на нея самата й се дощя глава от змиорка. — Излезте сега напред и се поклонете хубаво хей на оная стара патица: тук тя е най-главната — от испански род, затова е и толкова дебела. Вижте, тя има на крака си червено парцалче — туй е чудно красиво и е най-голямото отличие, с което може да бъде удостоена една патица. Това значи, че стопаните не искат да я изгубят и че хората и животните трябва да я различават от другите патици. Хайде, вървете и не си свивайте пръстите; възпитаното патенце ги държи разперени, както баща си и майка си. Ето тъй — вижте! А сега наведете глави и кажете „кряк“!

Патенцата наведоха глави и казаха:

— Кряк!

Ала другите патици из двора ги поглеждаха и приказваха високо:

— Ха, само те липсваха още, сякаш без тях ние сме малко тук! А на туй отгоре и едно такова отвратително патенце — ух, не можем да го търпим!

И в същия миг една патица се спусна към него и го клъвна за шията.

— Не го закачай! — рече майка му. — То никому зло не прави.

— Да, но то е много голямо и никак не прилича на другите — отвърна патицата, която го беше клъвнала, — затова трябва да го поощипем.

— Какви милички деца имате — каза старата патица с парцалчето на крака. — Само онова там е малко грозничко. Добре ще бъде, ако бихте могли да го преработите!

— Туй е невъзможно, ваша милост! — каза майката. — Наистина то не е хубаво, ала има добър характер и плува също тъй добре, както другите — дори, смея да кажа, малко по-добре от тях. Аз мисля, че след време то ще израсте както трябва и ще стане по-малко. — И тя го почеса по гърба и му оглади перцата. — При това — добави тя — то е мъжко и може да мине и без хубост. Аз мисля, че то ще бъде много силно и ще си пробие път в живота.

— Другите дечица са много милички — каза старата патица, — чувствувайте се, моля, като у дома си и ако намерите някъде глава от змиорка, можете да ми я донесете.

И патенцата наистина се чувствуваха като у дома си. Ала върху бедното патенце, което се беше излюпило последно и беше толкова грозно, се сипеха удари и подигравки от всички страни; биеха го и го хапеха не само патиците, но и кокошките… „Много е голямо“ — говореха всички, а един пуяк, който се беше родил с шпори и поради тая причина си въобразяваше, че е цар на всички птици, се наду като кораб с изпънати платна, връхлетя право към патенцето, закурлюка и от злина почервеня като рак. Бедното патенце не знаеше какво да прави и къде да отиде; беше му много мъчно, че е тъй грозно и че целият птичи двор му се присмива.

Тъй измина първият ден, ала следният беше още по-лош за него. Всички гонеха бедното патенце. Дори сестрите му се сърдеха и постоянно го навикваха:

— Дано те котка изяде, проклетнико! А майката казваше:

— Да може да се запилее нанякъде!

Патиците го хапеха, кокошките го биеха, момичето, което носеше храна на патиците, го риташе с крак.

Най-сетне патенцето не можа да издържи и прехвръкна през стобора. Малките птички пръхнаха уплашено из храстите.

„Те бягат само защото аз съм толкова грозно“ — помисли си патенцето и затвори очи, ала все пак побягна напред и стигна до едно голямо блато, гдето живееха диви патици. Там то прекара цялата нощ. Беше уморено и сърцето му щеше да се пръсне от мъка.

На сутринта дивите патици се извиха във въздуха и съгледаха новия си другар.

— Що за птица е това? — попитаха се.

А патенцето се обръщаше на всички страни и поздравяваше, доколкото умееше.

— Ти си много грозно! — казаха дивите патици. — Ала туй не ни влиза в работа, стига само да не ти хрумне да се ожениш за някоя от нашето семейство.

Горкото! То съвсем не мислеше за женитба. То искаше само едно: да му позволят да лежи в тръстиката и да пие блатна вода.

Тъй прекара патенцето цели два дена. Тогава дойдоха два диви гъсока. Те се бяха излюпили наскоро и затова бяха твърде смели.

— Слушай, приятелю! — казаха те. — Ти си толкова грозен, че не можеш да ни пречиш. Искаш ли да хвръкнеш с нас и да станеш прелетна птица? Тук наблизо има друго блато, гдето живеят няколко мили, прекрасни гъски. Те всички са госпожици и умеят да казват „кряк“. Там ти можеш да си намериш щастието, макар и да си толкова грозен.

— Бум! Бум! — разнесе се в същата минута гърмеж и двата диви гъсока паднаха мъртви в тръстиката; водата се обагри от кръвта им. — Бум! Бум! — чу се отново и цяло ято диви гъски изхвръкнаха из тръстиката.

Гърмежите зачестиха. Имаше голям лов. Ловците бяха обградили блатото. Синкав дим пълзеше като облак между тъмните дървета и се губеше далеч зад водата. При блатото дотичаха ловджийски кучета: прас, прас! — тръстиката и храстите се навеждаха на всички страни и бедното патенце едва дишаше от страх. То изви глава, за да я скрие под крилцето си, ала в същия миг пред него изскочи едно грамадно страшно куче; езикът му беше цял изплезен, очите му светеха грозно; то протегна муцуна право към патенцето, озъби острите си зъби и — прас! прас! — побягна назад, без да го докосне.

— Слава богу! — каза патенцето и въздъхна свободно. — Аз съм толкова грозно, че дори и кучето не иска да ме изяде.

То се сгуши и остана така през цялото време, докато сачмите свистяха из тръстиката и из въздуха ехтеше гърмеж след гърмеж.

Едва привечер всичко утихна. Ала бедното патенце все още не смееше да стане: то почака още няколко часа, сетне се огледа предпазливо наоколо и побягна с всичка сила. Патенцето бягаше през полета и ливади, а наоколо беснееше такава буря, че то с мъка можеше да върви напред.

Когато нощта настъпи, патенцето стигна до една сиромашка селска колиба. Тя беше толкова стара, че сама не знаеше на коя страна да падне, затова продължаваше да си стои на мястото. Бурята беснееше с такава сила, че бедното патенце трябваше да седне, за да се задържи на земята. Времето ставаше все по-лошо и по-лошо. Най-сетне патенцето забеляза, че вратата на колибата се откачи от едната си халка и увисна настрана — така че през дупката можеше да се влезе в стаята. И то влезе в стаята.

В колибата живееше една жена с котарака си и с една кокошчица. Котарака тя наричаше „синче“; той умееше да мърка, да извива гръб и дори да изпуща искри, когато го помилваш на тъмно по космите. Кокошчицата имаше съвсем мънички, къси крачка и затова я наричаха кокошчица късокрачица. Тя носеше хубави яйца и домакинята я обичаше като свое дете.

На сутринта чуждото патенце веднага привлече вниманието на другите: котаракът замърка, а кокошчицата закудкудяка.

— Какво има? — попита домакинята и се огледа наоколо: ала тя недовиждаше и затова помисли, че патенцето е някаква загубена тлъста патица. — Гледай ти какво щастие! — каза тя. — Сега ще си имам пачи яйца. Само да не е паток! Чакай да видим.

И патенцето прекара три седмици на проверка; ала яйца не снесе.

Котаракът беше господар в къщата, а кокошката — господарка. Те винаги казваха: „Ние и целият свят!“, защото си въобразяваха, че са половината свят и при туй — по-добрата половина. Патенцето мислеше, че може да бъде на друго мнение, ала кокошката не можеше да търпи това.

— Можеш ли да снасяш яйца? — питаше тя.

— Не.

— Тогава имай добрината да мълчиш! А котаракът питаше:

— Можеш ли да си извиваш гръбнака като обръч, да мъркаш и да изпускаш искри?

— Не.

— Тогава не си тикай гагата, когато говорят умници като нас!

И патенцето седеше в ъгъла и беше в лошо настроение. Ала изведнъж в стаята нахлу струя чист въздух и слънчицето надникна вътре; на патенцето страшно се поиска да по-плува; то не можа да се сдържи и каза това на кокошката.

— Това пък какво е? — питаше тя. — Нямаш си работа, затуй ти идват такива глупави мисли в главата. Снасяй яйца или мъркай — тогава ще поумнееш.

— Ах, колко приятно е да плуваш по водата! — каза патенцето. — Каква наслада е да се гмурнеш на дъното и да чувствуваш как водата се разлива над главата ти!

— Да, чудесна наслада! — каза кокошката. — Ти, както се вижда, си полудял. Я попитай котарака — най-умното същество, което съм срещала досега, — попитай го обича ли той да плува и да се гмурка във водата? За себе си не искам да говоря. Попитай дори бабата. Тя ще ти каже приятно ли й е да плува и да чувствува как водата се разлива над главата й.

— Вие не ме разбирате — рече патенцето.

— Ние ли не те разбираме? И таз хубава! Тогава, според теб, кой може да те разбере? Да не мислиш, че си по-умен от котарака или от нашата господарка? За себе си не искам да говоря!… Я не си въобразявай много, дете, и благодари за доброто, което ти направиха тук! Нима ти не попадна в топла стая и не се намираш между особи, от които можеш да научиш нещо? Но ти си бърборко, неприятно е да има човек работа с теб. Повярвай ми, аз ти желая само доброто. Аз ти говоря неприятни неща, ала по туй се познават истинските приятели. По-добре помъчи се да снасяш яйца или пък се научи да мъркаш и да изпущаш искри!

— Аз мисля, че най-добре ще бъде да си отида — каза патенцето.

— На добър ти час! — рече кокошката.

И патенцето си отиде. То плуваше по водата, гмуркаше се, ала всички животни го гледаха с презрение заради грозотата му.

Настъпи есен, листата в гората пожълтяха и изсъхнаха; вятърът ги подхващаше и ги въртеше из въздуха; стана студено, снежни облаци надвиснаха тежко над земята, а върху стобора стоеше гарван и от студ грачеше:

— Гра! Гра!

Само при мисълта за всичко туй те побиваха студени тръпки. Бедното патенце се чувствуваше много зле.

Една вечер, тъкмо когато слънцето беше залязло, из гората изхвръкна цяло ято прекрасни бели птици; толкова хубави птици патенцето никога не бе виждало. Те се отличаваха с ослепителна белота и имаха дълги, стройни шии: това бяха лебеди. Птиците издадоха някакъв чуден звук и като разпериха великолепните си бели криле, отлетяха от студената страна към топлите земи отвъд морето. Те се издигнаха високо-високо и бедното грозно патенце изпитваше едно особено чувство, като ги гледаше. То се завъртя във водата като колело, изпъна високо шията си след тях и изведнъж нададе такъв висок и странен вик, че само се изплаши. Ах, то не можеше да забрави тия прекрасни, щастливи птици и когато те се скриха от очите му, то се гмурна чак до дъното, изскочи отново над водата и дълго време не можа да дойде на себе си от вълнение. То не знаеше как се казват тия птици, не знаеше и накъде отлитат те, ала изпитваше към тях такава обич, каквато не бе изпитвало към никого на света. То никак не им завиждаше; пък и можеше ли дори през ум да му мине да пожелае на себе си такава хубост! Бедното грозно патенце щеше да бъде много радостно, ако поне патиците го търпяха помежду си.

А зимата беше люта, страшно люта! Патенцето трябваше постоянно да плува, за да не замръзне водата; ала всяка нощ мястото, по което то плуваше, ставаше все по-малко. Студът беше толкова голям, че дори самата ледена кора пращеше; патенцето трябваше да работи непрекъснато с крачката си, за да не се затвори съвсем дупката. Най-сетне то изгуби и последните си сили, протегна се и замръзна в леда.

Рано сутринта дойде един селянин. Щом съгледа патенцето, той разчупи леда с дървените си обуща и занесе нещастното същество на жена си. Там патенцето се съживи отново.

Децата искаха да си поиграят с него. Ала на патенцето се стори, че те се тъкмят да му направят нещо лошо и от страх то се хвърли право във ведрото с млякото. Млякото се разплиска по стаята; домакинята плесна с ръце, а патенцето, съвсем забъркано, попадна в бурето с маслото, после в нощвите с брашното, а оттам изхвръкна в такъв ужасен вид, че не приличаше на себе си. Господи, каква бъркотия настана! Домакинята крещеше и гонеше патенцето с машата, децата тичаха с викове и смях след него и падаха едно връз друго. За щастие вратата беше отворена, патенцето се промъкна през съчките; натрупани в коридорчето, и се изтегна върху току-що навалелия сняг. Там то остана да лежи, съвсем отмаляло.

Би било твърде тъжно да се разправят всички патила и приключения, които бедното патенце трябваше да преживее през тая люта зима. Когато слънцето започна да топли пак земята, то лежеше в блатото между тръстиката. Чучулигите пееха, пролетта се беше върнала отново.

Изведнъж патенцето почувствува как крилете му се разперват, как зашумяват по-силно отпреди и го понасят бързо напред. Преди да се опомни, то се намери в една голяма градина, гдето ябълковите дървета бяха вече покрити с цвят, а бъзовината ухаеше и свеждаше зелените си клони над лъкатушещите канали. Тук беше много хубаво, миришеше на пролет. И ето, из гъсталака на дърветата се показаха три великолепни бели лебеда. Те шумяха с криле и плуваха гиздаво по водата. Патенцето познаваше тия чудни птици. Обхвана го някакво странно, тъжно чувство.

„Аз ще отлетя при тях, при тия прекрасни птици. Те ще ме убият за туй, че съм толкова грозно, а пък се осмелявам да се приближа до тях. Но нека тъй да бъде! По-добре да бъда убит от тях, отколкото да понасям щипането на патиците, боя на кокошките и да търпя всякакви лишения през зимата.“

И патенцето полетя, спусна се във водата и заплува срещу великолепните лебеди. Те го забелязаха, размахаха криле и тръгнаха право към него.

— Убийте ме! — прошепна патенцето и като наведе глава към водата, зачака смъртта. Ала какво видя то в прозрачната вода? Своето собствено отражение, но не някаква тъмносива птица, безобразна и неподвижна, а бял, строен лебед.

Не е нещастие да се родиш сред патици, стига само да се излюпиш от лебедово яйце.

Сега младият лебед мислеше с радост за патилата, които беше преживял. Благодарение на тях той можеше да оцени още по-добре своето сегашно щастие и всичкото великолепие, което го окръжаваше. А големите лебеди плуваха около него и го милваха с клюновете си.

В тоя миг в градината влязоха няколко деца: те започнаха да хвърлят във водата хляб и зърна, а най-малкото от тях извика:

— Вижте, нов лебед!

— Да, дошъл е нов лебед! — ликуваха другите и като пляскаха с ръце, започнаха да скачат от радост; сетне те изтичаха при баща си и майка си, върнаха се отново с хляб и сладки, които хвърлиха във водата, и закрещяха в един глас:

— Новият е най-хубав от всички! Толкова млад и толкова хубав! И старите лебеди наведоха глави пред него.

Тогава той се засрами и скри главата под крилото си. Той сам не знае какво да прави; беше много щастлив, ала не можеше да се гордее, защото доброто сърце не познава гордостта. Той си мислеше като гонеха и му се присмива, а сега всички го нарисуваха най-прекрасната от всички прекрасни птици. Дори бъзовия храм свеж клони си право към него, а слънцето свете, тъй топло и приятно! Тогава той размаха криле, изпъна стройната си шия и извика, замаян от радост:

– Да, така щастието не съм сънувал, когато бях още по-грозно патенце!

Име: Симеон 

Любима книжка: Животните

“Животните “залагат на сигурно” по отношение на човека. Хората могат и да мислят, че не оставят следа, когато просто се разхождат в горите, но дори беглото им присъствие има трайни последствия за обитателите им”

Име: Борислав

Любима книжка: ” Котаракът в чизми”

След смъртта си един воденичар оставил на тримата си сина всичко на всичко: една воденица, едно магаре и един котарак. Подялбата направили бързо. Не викали нито нотариус, нито съдия, защото и без това скоро щели да изядат бедната бащиния. Най-големият получил воденицата, вторият — магарето, а за най-малкия останал само котаракът. Той не можел да се помири, че му се паднал такъв нищожен дял.

— Братята ми, като се сдружат, ще могат честно и почтено да изкарват хляба си — казал той, — а пък аз, като изям котарака и си направя ръкавици от кожата му, ще трябва да умра от глад.

Котаракът, като чул тези думи, вместо да се засегне, му казал с важен и сериозен глас:

— Не съжалявай, господарю, дай ми само една торба и ми направи чизми, за да мога да ходя из храсталаците, и ще видиш, че не си получил толкова лош дял.

Господарят на котарака не повярвал много на думите му, но понеже го бил виждал да прибягва до какви ли не хитрини, когато ловял плъхове и мишки — да увисва на лапите си, да се крие в брашното, преструвайки се на умрял, — все пак се надявал, че котаракът и на него ще помогне в неволята.

Като получил това, което искал, котаракът се обул чевръсто, преметнал торбата през рамо, хванал вървите й с двете си предни лапи и отишъл в онази част на гората, където имало най-много зайци. Заложил торбата с трици и трева, прострял се на земята като умрял и зачакал някой млад заек, който не познавал още хитрините на този свят, да дойде и да се пъхне, в нея.

Едва легнал, и трепнал от радост: един млад, глупав заек влязъл в торбата му. Котаракът дръпнал бързо вървите, хванал заека и го убил без жал.

Много доволен от лова си, той отишъл в двореца и поискал да говори с царя. Въвели го в покоите на негово величество. Като влязъл, той се поклонил ниско и казал:

— Ваше величество, господин маркиз дьо Караба — така котаракът намислил да нарича господаря си — ме натовари да ви поднеса от негово име този заек.

— Кажи на господаря си — отговорил царят, — че съм много доволен от подаръка и му благодаря.

Друг път котаракът се скрил в една нива, като пак оставил торбата си отворена и когато в нея влезли две яребици, дръпнал вървите и ги хванал и двете. След това отишъл и ги поднесъл на царя, както направил със заека.

И този път царят приел с удоволствие двете яребици и наредил да почерпят котарака.

Два-три месеца наред котаракът носел от време на време на царя дивеч от лова на своя господар.

Един ден котаракът научил, че царят щял да излезе на разходка по брега на реката с дъщеря си, която била най-хубавата принцеса на света, и казал на господаря си:

— Ако се вслушаш в моя съвет, ще бъдеш щастлив през целия си живот! Трябва само да отидеш да се окъпеш в реката на онова място, което аз ще ти покажа, и след това да не ми се бъркаш в работата.

Маркиз дьо Караба направил всичко, което го посъветвал котаракът му.

— Помощ, помощ! Маркиз дьо Караба се дави!

При този вик царят подал глава от вратичката на каляската и като познал котарака, който толкова пъти му бил носил дивеч, заповядал на слугите си веднага да се притекат на помощ на господин маркиз дьо Караба.

Слугите се заели да извадят нещастния маркиз от реката, а котаракът се приближил до каляската и казал на царя, че крадци задигнали дрехите на господаря му, докато се къпел. Викали те по тях с все сила, но напразно. А той, хитрецът, бил скрил дрехите под един голям камък.

Царят веднага заповядал на слугите си да отидат и донесат от най-хубавите царски дрехи за господин маркиз дьо Караба. Когато го облекли, царят любезно заговорил с маркиза, който с хубавите дрехи изглеждал още по-красив, защото той и без това си бил красив и строен. Царската дъщеря го харесала много. Маркиз дьо Караба я погледнал само два-три пъти почтително и тя се влюбила в него.

Царят го поканил да се качи в каляската и да се разходи с тях.

Котаракът бил във възторг, понеже всичко се нареждало тъй, както го бил намислил. Тръгнал той напред и като видял селяни, които косели една ливада, им казал:

— Ей, добри косачи, ако не кажете на царя, че ливадата, която косите, принадлежи на господин маркиз дьо Караба, ще ви накълцам на кайма.

Царят не пропуснал да попита чия е ливадата, която косят.

— На господин маркиз дьо Караба — отвърнали всички в един глас, изплашени от заканата на котарака.

— Хубав имот имате — казал царят на маркиз дьо Караба.

— Да, ваше величество — отговорил маркизът, — всяка година тая ливада дава богат сенокос.

Котаракът, който избързал напред, видял жетвари и им казал:

— Ей, добри жетвари, ако не кажете, на царя, че тези ниви са на маркиз дьо Караба, ще ви накълцам на кайма.

След малко царят минал и поискал да узнае кому принадлежат нивите.

— На господин маркиз дьо Караба — отговорили жетварите.

Царят се възхитил и от нивите.

Котаракът вървял все пред каляската и казвал на всички хора, които срещал, същото нещо. Негово величество бил смаян от големите владения на маркиз дьо Караба.

Най-после котаракът пристигнал в хубав замък, който принадлежал на един човекоядец. Човекоядецът бил най-богатият човек на света, защото всичките земи, през които минал царят, били негови. Котаракът първо се погрижил да разбере какъв е този човекоядец и какво може да прави. След това поискал да поговори с него, като казал, че не би желал да мине край замъка му, без да има честта да го поздрави.

Човекоядецът го посрещнал толкова учтиво, колкото можел да бъде учтив един човекоядец, и му предложил да си почине.

— Разправяха ми — казал котаракът, — че имате способността да се превръщате във всякакъв вид животни, че можете да се превърнете например в лъв или в слон.

— Това е вярно — отговорил грубо човекоядецът — и за да ти докажа, ей сега ще се превърна в лъв.

Като видял пред себе си лъв, котаракът толкова се изплашил, че веднага се озовал на покрива, макар че с чизмите се вървяло доста трудно по керемидите.

След малко, като видял, че човекоядецът се превърнал пак в човек, котаракът слязъл и си признал, че много се изплашил.

— Разправяха ми също — казал той, — но аз не мога да повярвам, че можете да се превърнете и в най-малкото животинче — например да станете плъх или мишка. Казвам ви, че смятам това за съвършено невъзможно.

— Невъзможно ли? — отвърнал човекоядецът. — Ей сега ще видиш! — и в същия миг се превърнал в мишка, която почнала да тича по пода.

Щом видял мишката, котаракът се хвърлил върху нея и я изял.

А в това време царят стигнал до замъка на човекоядеца и поискал да влезе вътре. Като чул шума на каляската по подвижния мост, котаракът изтичал напред и казал на царя:

— Добре дошъл, ваше величество, в замъка на маркиз дьо Караба!

— Как, господин маркизе — извикал царят, — и този замък ли е ваш? Не съм виждал втори като този двор и като постройките, които го заобикалят! Моля ви, да ги видим отвътре.

Маркизът подал ръка на младата принцеса. Те последвали царя, който се качвал пръв по стълбата, и влезли в една голяма зала. Там ги чакала великолепна трапеза. Човекоядецът я бил приготвил за приятелите си, които него ден щели да му гостуват, но като узнали, че царят бил вътре, не посмели да влязат.

Очарован от добрите обноски на господин маркиз дьо Караба също като дъщеря си, която вече била безумно влюбена в маркиза, и възхитен от големите му богатства, след шестата чаша царят казал:

— Господин маркизе, от вас зависи да станете мой зет.

Маркизът се поклонил ниско, дойде честта, която може да направи царят и още повече на други ден се оженил за принцесата. Котаракът станал благородник и вечерта тичал след мишките само за развлечение.

Име: Никола

Любима книжка: “Слънцеликия стрелец”

Някога българските земи бяха обитавани от траките. Силни и неустрашими в битките, мъжете и уменията в изкуствата, нашите далечни предци са прочели много герои и богове. Сред страниците на “Тракийски показалки” ще се запознаете със славните дела и включването на най-известните от тях.