Бурканче звезден конфитюр by Denitsa Nikolova - Illustrated by мои картини - Ourboox.com
This free e-book is brought to you by
Ourboox.com

Ourboox is the world's simplest platform for creating and sharing amazing ebooks.

You too can become one of our 75,000 authors.

Join us now and start creating your own books right away.

Create your own free book

Бурканче звезден конфитюр

by

Artwork: мои картини

Member Since
Aug 2020
Published Books
1

Вечно твоя – Свобода!

Със изгрева се вплитам в сънената ти коса,
докосвам миглите ти с утринното слънце,
с кристален звън на чистата роса,
отронвам думи нежни като зрънце…

Добре дошъл отново тук в реалността,
пропита с толкоз страх и тръпнещи надежди,
почина си блажено във съня,
но дойде време за усмивки и премеждия…

Не се потапяй твърде във гнева
и на тревогите не давай сила,
присъствай смело ТУК и СЕГА
и свободата на душата ти ще те закриля!

Макар от личен опит аз да знам,
че сигурна изглежда на оковите прегръдката,
повярвай ти, пусни се и опитай сам
на свободата и летежа тръпката.

Бъди спокоен, не боли,
тъй както болка има от хомота,
тя свободата порив е нали,
а не разпятието на Голгота

Дълбоко вкоренен във същността,
присъствай нежно всеки следващ миг
и този миг разтегляй до безкрайността
и слей се със Космическия вечен вик…

Бъди безкрайност ти, събрана в точка,
бъди и нулата дори,
бъди начало на живота без отсрочка
и най-великата реалност сътвори!

Тогава без да ме зовеш, ще се довея,
върху клепачите ти като полъх тих,
във всяка твоя клетка ще се влея,
та никога от нищо да не се боиш!

Нестихотворение за нелюбов…

Обичам те!
И не знам дали е защото,
да те имам е почти невъзможно,
но те обичам сега!
В този миг,
в тази секунда
и в следващата,
и в тази след нея.
А казах ли ти, че те обичах
и в предишния ден,
и час,
и месец,
и секунда.
Какво всъщност е времето,
бездна просната между телата ни,
които жадуват за сливане.
Обичам те!
Дори това да е Егото ми,
което крещи неистово,
че иска да те притежава,
не ме вълнува,
защото в момента
Ти ме вълнуваш!
И всичко друго се стапя,
в безсмислено сиво ежедневие
и гръмко тиха суета.
Къде си сега?
И чуваш ли ми зова,
и чувстваш ли във кръвта,
повика на моята душа,
която те вика отчаяно в нощта?
Чуваш ли ме?
Виждаш ли ме такава,
каквото се старах да бъда в очите ти,
нереално реална,
с всички мои грешки,
като красиво колие
и всички недостатъци,
като ефектни дефекти!
Чувстваш ли ме?
Как горя
и се раздирам на парчета,
от невъзможно противоположни чувства?
Знаеш ли ме?
От преди,
от животи, минали несъществуващи?
Помниш ли ме?
От моментите, преди да ме срещнеш?
Искаш ли ме?
Да горя вечно в теб,
като огъня на Олимп,
за началото на нашето състезание
по любов и нелюбов?
Вярваш ли ми?
Че този отпечатък
в мене ще остане
и ще те дишам,
в най-студените си дни?
Заслужаваш ли ме?
Заслужавам ли те?
И с какво заслужихме
всички недоразумения
и болка и тъга?
Обичай ме!
Каквато съм, помни ме!
Олтар в сърцето направи ми
и свещи тихичко пали ми
там в нощта!
Обичай ме!
Обичам те!
Амин!

 

***
Плаче душата ми с хладния ден
и цялото лято заедно с мен,
и сълзите изплаках си,
и изпуснах влака си,
със следваща гара:
Нас!
Брули ме вятъра,
разрошва съдбата ми,
стоя на перона сама.
Студена земята е,
като душата ми,
като желязото
на коловозите,
успоредни в безкрая,
без точка пресечна
или пък в заедност вечна…

***
Издълбах си тунел през скалата,
в която бях скрила сърцето си.
А през Ада от взривни емоции
изградих мост със ръцете си.
И люлях се на люлка във бездната
от неосъществени надежди.
Станах си близка със себе си
и със частите най-далечните.
От тук та чак до отвъдното
направих си мека пътека.
Портал си прокарах накрая
от микро космоса в мене
до точка във макро безкрая.
И се събудих за нови вълнения,
във друга Вселенска октава!

***

Тъга по бъдещето чувствал ли си някога човече?
А носталгия по още не пристигнали мечти?
А по време минало неосъществено?
По животи за които, че ги има знаеш само ти?
И реалността завъртал ли си някога нагоре със краката?
А времето във кръг оставял ли си го да се върти?
Към бездна непозната прекрачвал ли си прага на вратата?
И пространство изкривено чак до други светове,
Напасвал ли някога със твоето пространство?

06.02.2020

 

Тук съм!

Сега!

Току що пристигам!

До себе си стоя!

Стискам здраво своята ръка,

не мисля вече да я пускам

от Рая бавничко се спускам,

през Ада магистрала построих,

живях, копнях, умирах,

от адски болки аз се преродих,

накрая страха си превъзмогнах.

Сега съм цяла

и не ме е страх,

защото всичко свърши

и тая вечна битка победих,

на гняв, ненавист, отмъщение

и нужда от жадуваното изкупление.

Но тук съм вече,

цяла, жива

и себе си накрая победих,

и себе си прегърнах,

и обикнах,

както никога преди,

на пук на всичките злини,

които сама си причиних.

Сега разбрах,

от Ада върнах се

и не ме е страх,

и непростимото простих

най-после Себе си видях,

събрах и най-далечните си части,

изгубени в безкрайна тъмнина,

преминали през всички черни дупки,

на тази и съседните Вселени,

облях ги в светлина

и от непрогледен мрак и пустота,

превърнах се в безкрай от непрогледна Светлина,

в която ослепяват

закърнелите от страх очи,

но сега не ме боли,

до себе си стоя!

Тук съм!

Сега!

И повече не се боя!

 

 

 

29.03.2020

Преди да съдиш – приемай,
Преди да мразиш – обичай,
Преди да се гневиш, можеш ли да си простиш,
Преди да се виниш, можеш ли да се освободиш?
От болката, която те превзема
И съзнанието ти до край заема,
За да изкрещи
В твоите уши:
Това си Ти
На себе си ела,
Ела се прегърни,
В Любов се превърни!

Всяка еднаквост ни сближава.
Всяко различие – обогатява,
Всяка немощ
е зов за помощ,
а болестта не е само в телата,
Тя е първо в Душата.
А кога боледува душата?
Когато й отнемем свободата,
Себе си да изразява и твори,
Когато спре да следва лекотата
И по криви пътища се отклони.
Когато забрави за светлината,
Която вечно от нея струи.

 

Ако на себе си простиш,

че като човешко същество

е тъй нормално да грешиш,

в едно несъвършено общество,

тогава може би

сърцето ти по-малко ще тежи…

Ако на себе си дадеш

подкрепата със цялата любов

ще имаш онзи свят летеж

на свобода и вечен благослов…

Ако във себе си повярваш

без капка укор или колебание

без никакви условия и оправдания,

страха до край ще победиш,

с подарък – твоето внимание…

 

 

 

 

Очите никога не остаряват,

макар и с бръчици закичени,

с хлапашки пламък си остават

и спомена за дните ни обичани…

 

Очите никога не се променят,

във тях оглежда се жаравата,

на страсти и борби в безвремие

и на любовта забравата…

 

Очите винаги ще си останат

огледалата на душата

и само с поглед ще обхванат

най-пазения трепет на сърцата…

 

 

 

 

Не е срамно да плачеш човече,

даже изисква твоята сила,

слаб е онзи, който в сърцето си

стиска и мачка сълзите.

Плачат най-вече онези, които

не бягат от своята уязвимост,

не се страхуват да бъдат раними

и са готови да простят непростимото.

Не е срамно да плачеш човече,

плачейки закаляваш меча си,

с който разрязваш дебели окови,

от нечисти илюзии и заблуди,

плачейки стигаш дълбоката истина

и прокарваш тунел през скалата,

зад която натъпка огромната болка

за да скриеш от себе си пустотата.

 

 

 

 

 

 

 

 

Искам да помня лицето ти,
огряно от вътрешна светлина,
искам да помня ръцете ти,
в които се завръщам у дома.
Искам да помня очите ти,
блестящи в непрогледна тъмнина,
когато изгубила пътя си,
ги следвам тихо в нощта.
Искам да помня усмивката ти,
която прогонва страха
и забравям за миг коя съм,
но помня само смеха,
изпълващ до горе душата ми,
с вълшебства и чудеса.
Искам да помня нежността ти,
която свали с лекота
най-висоите ми огради,
най-гръмката суета
и разряза на фини парченца
най-смазващата вина.
Искам да помня душата ти,
и как моята те позна,
там в края на лятото,
без нищо да заподозра.
И не знам ще те видя ли някога,
във този изгубен свят,
но искам да помня мъжът,
със деликатност богат,
с усмивка на малко момче,
с две силни от нежност ръце,
с блестящи от радост очи,
с огромно любящо сърце,
дочуващ във тишината,
как ритъм на салса звучи…

 

 

 

 

 

 

 

Искам да ти гледам на очи,

бъдещето твое да предскажа,

колкото банално да звучи,

за любов да ти разкажа…

 

Искам устните ти да чета

и гласа ти бавно да отпивам,

а когато пръсти във душата ти вплета,

същността ти с трепет да откривам…

 

Искам с мислите ти да танцувам

най-изящен танц на радостта,

сънищата твои да вълнувам,

да те храна бавно със страстта…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Нося в косите си спомени,
от сезони отронени,
от онези природните
и от другите,
на несресани мисли,
между ноти увиснали,
на емоции недокоснати…
Нося целувки,
мечти недогонени,
и ветрове за разпалки на чувства…
Нося полéта

от шепот любовен,
тихо галещ ме зад ушетата…
Нося и Тебе и себе си!
Нося Те в себе си!
После в Тебе се нося,
като лодчица мъничка,
като точица,
като цунами заливам се,
и пак във безкрайност преливам се!
Нося…
но…с Я
с Я започва “Яростта”,
с Я завършвам в Яснота.
С Я приижда краЯ
или нови невидяни Началá…
Нося Я,
в себе си,
Любовта!!!

1
This free e-book is brought to you by
Ourboox.com

Ourboox is the world's simplest platform for creating and sharing amazing ebooks.

You too can become one of our 75,000 authors.

Join us now and start creating your own books right away.

Create your own free book