Добри Чинтулов- живот и творчество by Yanitsa Slavchova Ivanova - Illustrated by Яница Иванова - Ourboox.com
This free e-book is brought to you by
Ourboox.com

Ourboox is the world's simplest platform for creating and sharing amazing ebooks.

You too can become one of our 75,000 authors.

Join us now and start creating your own books right away.

Create your own free book

Добри Чинтулов- живот и творчество

by

Artwork: Яница Иванова

Member Since
Jun 2020
Published Books
1

Средно училище

“Бртая Петър и Иван Каназиреви”

 

1

Съдържание:

1.Биогрфия на Добри Чинтулов -ранни години /3-4стр/

2.Учителският период на твореца/5-6стр/

3.По-важни дати от живота на автора/7-8стр/

4.Творчество/9-14стр/

5.Стихотворения/15-19стр/

 

2

Добри Чинтулов е роден през 1822 година в град Сливен в семейството на занаятчия. Първите си шестнадесет години прекарва в родния си град, посещавайки гръцко училище. Баща му е бил много беден, затова през 1838 година Чинтулов сам заминава за Търново, където учи около шест месеца, като в същото време и слугувал. Оттам той заминава за Букурещ, където учи (отново на гръцки) около година и половина при учителите братя Христиди и след това отива в Одеса. Там той попада в средата на млади и родолюбиви българи, чиято основна цел е освобождаването на Отечеството. Учи духовна семинария (1843-1849) където взима уроци по музика и цигулка.

3

Къща-музей “Добри Чинтулов”

4

 През 1850 година се прибира в родния си град и става учител. Като педагог е новатор. Учителства от 1850-1858г. Сам съставя учебни помагала за своите часове, пише стихове, композира мелодиите към тях, а после ги изпълнява заедно с учениците си.Основава и читалище в родния си град. Пише и разпространява патриотично-революционни стихове. Някои от тях добиват голяма популярност, което предизвиква ненавистта на туркофилските и гъркоманските среди, които даже извършват покушение над него. Всичко това принуждава Чинтулов да се премести да учителства в Ямбол като главен учител до 1861 година. През 1861 г. Сливенската община повиква Чинтулов пак в Сливен, където той отново става главен учител и учителства непрекъснато до 1871 година, като през тази година е избран за делегат от Сливенска епархия на Първия български църковно-народен събор в Цариград при изработването на екзархийски устав. След завръщането си от Цариград, Чинтулов учителства още около 3 години, като сам напуска поради проблеми със зрението. От 1872 до 1877 е главен учител и надзирател на всички сливенски училища.

5

6

През 1871 е излъчен за представител на града в църковния събор в Цариград, резултат от който е основаването на независима българска екзархия. След Освобождението е член на временния градски съвет (1878). Само три от стихотворенията му са публикувани с неговите инициали през 1849, а другите са запазени в ръкописни сборници или са печатани анонимно в песнопойки и книги. През 1861 Л. Каравелов поставя откъси от “Стани, стани, юнак балкански” като епиграфи към  главите на повестта си “Неда”.

След завръщането си от Цариград, Чинтулов учителства още около 3 години, като сам напуска поради проблеми със зрението. Макар и полусляп и болен, той е един от хората, които посрещат руските войски при идването им в Сливен на 17 януари 1878 г., където изнася пламенна реч на руски. Умира в Сливен на 27 март 1886 г.

7

8

Поетическото наследство на Чинтулов не е голямо – доказано е авторството му на около 20 стихотворения:

1. “Стани, стани, юнак балкански”

2. “Вятър ечи, балкан стене”

3. “Къде си вярна, ти любов народна?”

4. “Българи юнаци”

5. “Богдане, мой мили сине”

6. “Китка от Балкана”

7. “Изяснило се небето” 

8. “Изпроводяк на едного българина из Одеса” 

9. “За срам на чуждите езици”

10. “Двама приятели”

11. “Възпоменание”

12. ” Българийо, мила майко!”

13. “Патриот”

14. “Прахът на…”

15. “Пълната луна ясно грей”

16. “Стара майка се прощава със сина си”

17. “Ти, вечно пътниче”

9

10

Поетическото наследство на Чинтулов не е голямо – доказано е авторството му на около 20 стихотворения, сред които “Къде си, вярна ти любов народна?”, “Стани, стани, юнак балкански”, “Вятър ечи, Балкан стене”. Приживе е публикувал само три свои стихотворения – в „Цариградски вестник“ през 1849 година: „Стара майка се прощава със сина си“, „Китка от Балкана“, „Изпроводяк на едного българина из Одеса“.

Останалите са достигнали до нас чрез ръкописни преписи, често променяни и включвани в песнопойки от други хора без съвременниците му да знаят кой е оригиналният им автор. Въздействието на тези песни било огромно за революционизирането на българската младеж и за общия патриотичен и борчески подем на народа.

11

Когато прочетете този текст докрай, ще осъзнаете, че доста хора са ...

12

Никола Табаков казва:

”Когато трябва да се установи сигурното литературно наследство на Чинтулов, ние се намираме пред особени затруднения, поради факта, че той, като автор на пламенни бунтовни песни, живял в робска България, трябваше да отказва авторството на своите собствени рожби и да изплаква над горящия огън сълзите на своята чиста поезия, която потайно беше овладяла вече душата на българина и кръстосваше като “народна песен” нашата земя надлъж и нашир.”

13

Майсторът на лампи Николай Табаков: Искам да издигна паметник на ...  Добри Чинтулов

Никола Табаков

                                           Добри Чинтулов - Антикварна книжарница Бай Ганчо

14

“Вятър ечи, Балкан стене”

 

Вятър ечи, Балкан стене,

сам юнак на коня

с тръба зове свойте братя:

всички на оръжие!

 

Дойде време, ставайте,

от сън се събуждайте,

доста робство и тиранство,

всички на оръжие!

 

Който носи мъжко сърце

и българско име,

да препаше тънка сабя,

знаме да развие!

15

“Китка от Балкана”

 

Със позволение от Зевеса

прочул се беше глас в Одеса,

че красна китка от Балкана,

от хубави цветя събрана,

ще да се скоро появи.

 

Зарадвари се българите,

със радост смятали те дните,

кога по-скоро да я видят,

замислили да я поливат,

на много време да цъфти.

 

Но на току речи една година

и още повече се мина,

откакто тя не се явява;

какво горката е станала?

Дали потънала в морето?

 

Но на — надникна от небето

и тихом мен пришепна днес

на дясното ухо Зевес:

че мишката я уж грабнала,

а нея котката изяла.

16

“Българи юнаци”

 

Българи юнаци,

ще ли още спим?

Дигайте байраци,

да се освободим!

 

О лъв, събуди се

от дълбокий сън,

силно провикни се

от Балкана вън.

 

Сбирай си децата

в гъстите гори,

силен им в сърцата

огън разпали!

 

Те като в гората

ще да се сберат,

после в градищата

ще да пропълзят.

 

Олеле горкана!

Нашият народ

вика по Балкана

да го избави бог.

 

Пушки и топове

като загърмят,

саби и ножове

ще да зазвънчат.

 

Левски глас

вика нас,

турски глас

бяга от нас.

17

“Двама приятели”

 

— Поклонниче на Аполона,

къде е писано в закона,

та толкоз рано излезна,

без да ме чакаш, в път тръгна?

 

Защо под облака небесен

стоиш ти тъй като унесен?

Кажи, приятелю, как си?

Що се замисли пак сам си?

 

— Сам си? О, аз не бях самичък,

когато дойде ти едничък

и ме попита: ти как си?

Тогаз останах аз сам си.

 

Ела, седни и ти при мене,

прилично то е сега време,

да видиш в този сгоден час

къде със ум се носех аз.

 

Я погледни наоколо си

как всичко мами и ум носи,

припомня стари времена,

народната ни старина!

 

Аз минах селото Преслава,

достигнах и до таз морава

и като гледам тез места,

макар да нямат те уста,

 

кръвта ми силно те вълнуват

и на душата ми хортуват:

„Запри се, та си почини

при тез свещени старини!“

 

Като от коня си отседнах,

спокойно тука се облегнах,

обърнах поглед аз навред,

изгледах всичкото наред.

 

Отде се мисли появиха,

та в мене всичко съживиха,

преминалото се яви

и ми душата съживи!

 

Аз видях древната столица,

на наште градове царица,

Преслав със свойте старини

във Хемуските планини!

 

Във бащините си палати

цар Крум от мислове крилати

разхождал се обиколен,

душевно много нажален.

 

За мир два пъти се обаждал,

нарочно пратеник проваждал

до Никофора гордий цар,

на византийци господар.

 

Но никак гордий цар не слуша,

но повече уши запуша

и се присмива в веселба

на царска Крумова молба.

 

Крум трети път му изпроводи

от свои верни скороходи,

дано Никифор се склони

да пощади деца, жени.

 

Но всичко пусто и напразно!

Никифор казва гръмогласно,

че нищо той не ще да чуй,

и Круму във лицето плюй.

 

Сърце се Круму наранява,

душата му се разярява

и като някой гладен лев

провиква се със стрешен рев:

 

„О, вишний боже безпределний,

и ти, Перуне огнестрелний,

кои от горния ефир

боравите над долний мир;

 

кои със правдата в ръката

въртите по света делата,

по нея всички да вървят,

кои живеят по светът!

 

Насам, насам се обърнете,

насам си погледа втренчете,

та вижте с ваший верен глед

врага, Никифора проклет!

 

За милост той не ще да знае,

да тъпче правдата дерзае;

като разбойник нападна

на бащината ни страна!

 

Ако да имам аз погрешка

и тъпча правдата човешка,

на всички богове гневът

да ми увисне на вратът!

 

Ако ли ази съм невинен,

то нека огънят ваш силен

врага в глава да устрели,

рода му долу да свали!

 

О, скоро, скоро, воеводи,

навред пратете скороходи,

народът да се призове

и тука да се събере.

 

Оттука да го наредите

места да хване по горите;

да чака, да не влиза в бой,

приказ догде не вземе мой.“

 

Веднага в всичката Преслава

голямо-мало се разшава:

кой ножа носи да кали,

кой чанта пълни със стрели,

 

кой тетиви на лък обтяга,

кой вранен коня чеше, стяга

и клето му сърце трепти,

кога да тръгне, не търпи.

 

По българското всичко царство,

под Крумовото господарство,

зад тебе или пред очи

навред за бой сал глас ечи:

 

война, война непримирима

за бащината ни любима,

война противу лютий враг,

нечакан гостенин недраг!

 

Но на! Никифор наближава,

нахлува в Крумова държава,

наред той коли и плени,

не ще да знай деца, жени.

 

В Хемуски планини наскочи

и право към Преслава сочи

и нея той да изгори,

народа й да измори!

 

Но бог набесни не допусна

врагът със жадността си гнусна

народ невинен тъй да трий,

докрай кръвта му да изпий.

 

Крум вече се добре приготви,

премина друмища и локви,

войската му се настани

зад тез високи планини.

 

Във старо време планините

със дърва били все покрити,

с дъбрави и със гъсталак,

обвиснали с зебен шумак.

 

Там всеки българин, достоен

на бой да иде като воин,

захванал място във леса

и чакал сал за бой гласа.

 

Крум строга заповед проводи,

за да завземат вси проходи

и да оставят сал един

за византийски исполин,

 

да чакат свободно да мине

със зверските си той дружини

и щом пристигне във градът,

прохода да заобиколят.

 

Току-що Крум това изрече,

ей че Никифор се изпречи,

нахлува право във градът

и повелява да пленят.

 

На туй пример сам той подаде,

като каза на войни млади,

хазната царска във градът

за него те да задържат.

 

Таквози кесарево щене

на всички даде дързновене,

захващат всички да пленят,

наред без милост да сечат.

 

И вред в столищата Преслава

плач и ридане се раздава;

ни стар, ни млад не пощаден

от врага люто разярен.

 

Когато вече се насити

на страстите си зверовити

да гледа как да угоди

и радва се, че победи,

 

донасят му хабер веднага,

по-скоро казват му, да бяга,

че е отвред обиколен,

на българи ще падне в плен.

 

Никифор се на коня мята,

на него като птица лята,

насам-нататък криволи,

местата да обиколи.

 

Когато вече вред обиде

и със очите си сам виде,

че няма где да се спаси,

на войните си разгласи:

 

„Човек, макар да би бил птица,

да хвърка като гълъбица,

не може никак отърва

злочестата си тук глава.

 

Но щита няма ний да сложим,

ще да се бием колко можем,

догде ръцете ни държат,

кръв ще проливат, ще сечат.“

 

Никифор тъй като издума,

зелената във леса шума

веднага силно зашумтя

и тропот конски затуптя.

 

С войската си се Крум затече,

на всяко място се препречи,

захванал се е страшен бой

между двете войски безброй.

 

Бръмчат унило тетивите,

пищят във въздуха стрелите,

ножовете навред лъщят,

тела човешки те сечат.

 

Пръхтението на конете

и трясъкът на щитовете

разнасят се далеч в леса

и си възвръщат пак гласа.

 

Въздишания се тежки дигат,

до сини небеса достигат,

земята силно се люлей,

кръвта човешка все се лей.

 

Най-сетне падна на земята

на византийците войската

и клюмна вирнатият нос

като трева по сенокос.

 

Сам си Никифор тук загина

с въртоглавата си дружина,

със всичките си големци

и със придворните скопци.

 

С сърдечна радост Крум погледна

на тази кървава победа;

хвала въздаде с викове

на българските богове.

 

А на Никифора главата

като улови за косата,

погледа и се причерви,

душата му се разгневи.

 

„Когато, рече, не щеш мира,

за тебе острата секира,

о, враже гордий, опознай,

небето отреди за пай!

 

Вий, мои предани другари,

достойни, верни главатари,

България се отърва,

вземете сега таз глава,

 

вземете, та я отрежете

и черепа й очистете

от всякаква нечистота,

щото докарва гнусота.

 

На огъня я изварете,

със чисто злато обковете,

писецът със кистцата си

да я опише, украси.

 

Да бъде тя за спомен чаша

на славната победа наша,

със нея ний ще да пием,

кога на сбор се съберем.

 

Когато българин пирува

и в радостта си тържествува,

със пълна чаша във ръце,

наздраве, братя, да рече.“

 

— Кажи ми сега ти, наздраво,

не ти ли отговорих право,

когато тука преди час

не бях сам си, ти казах аз?

 

Ха, качвай се сега на конят,

мъглите виж, на дъжд се гонят;

доволно, стига да стоим,

път дълъг ний ще да вървим.

18

19
This free e-book is brought to you by
Ourboox.com

Ourboox is the world's simplest platform for creating and sharing amazing ebooks.

You too can become one of our 75,000 authors.

Join us now and start creating your own books right away.

Create your own free book

COMMENTS 0

Leave a Reply