Робинзон Крузо by Kristian - Illustrated by Кристиан Ангелов - Ourboox.com
This free e-book is brought to you by
Ourboox.com

Ourboox is the world's simplest platform for creating and sharing amazing ebooks.

You too can become one of our 75,000 authors.

Join us now and start creating your own books right away.

Create your own free book

Робинзон Крузо

by

Artwork: Кристиан Ангелов

Member Since
Oct 2020
Published Books
2

Съдържание

 

  • I глава. Семейството на Робинзон. Неговото бягство от родния дом

  • II глава. Първи приключения по море. Навлизане в моряшкия живот. Пътуване до Гвинея

  • III глава. Робинзон — роб на маврите в Сале. Бягство заедно с Ксури. Пристигане в Бразилия

1

I глава
Семейството на Робинзон. Неговото бягство от родния дом.

Роден съм през 1632 година в град Йорк в почтено семейство, макар че не сме местни жители — баща ми е чужденец от Бремен и се заселва най-напред в град Хъл. Занимава се с търговия и след като натрупва състояние, отказва се от сделките и се установява в град Йорк, където се оженва за майка ми. Нейният род, известен като Робинзон, се ползува с много добро име в този край и аз бях кръстен на тях — Робинзон, по фамилия Кройцнер, но поради обичайното изопачаване на думите в английския език вече ни наричат Крузо — пък и самите ние се представяме така и така си пишем името; така ме наричат винаги и моите другари.

Имах двама по-големи братя, единият от които, подполковник в английския пехотен полк във Фландрия (тогава, под командването на известния полковник Локхарт), загина в битката с испанците край Дюнкерк. Що се отнася до другия ми брат, научих какво е станало с него не повече, отколкото баща ми и майка ми научиха какво стана с мен.

Тъй като бях трети син в семейството и не ме подготвяха за никакъв занаят, в главата ми отрано започнаха да се въртят мисли за пътешествия. Баща ми, вече на преклонни години, ми беше предал, както си му е редът, значителен обем от знания, доколкото това се постига чрез домашното възпитание и безплатното държавно училище, и се готвеше да ме прави адвокат, обаче аз не желаех да се задоволя с нищо, освен с живота на моряк и тази моя склонност ме противопостави толкова силно на бащината ми воля, пък и на заръките му, както и на молбите и увещанията на майка ми и на други приятели, че в този стремеж на моята душа, теглещ право към жалкото съществуване, което щеше да ме сполети, сякаш имаше нещо съдбовно.

Баща ми, мъдър и улегнал човек, ми даде сериозен и отличен съвет да не се заемам с онова, което предусещаше, че съм замислил. Една сутрин ме повика в стаята си, която се налагаше да пази, понеже беше болен от подагра, и много развълнувано се противопостави на моите намерения. Попита ме какви причини освен чисто случайното увлечение ме карат да напускам бащин дом и родина, където бих могъл да разчитам на добро начало и имам изгледи, посредством старание и усърдие, да увелича благосъстоянието си, като водя спокоен и приятен живот. Обясни ми, че, от една страна, само хора със злочеста орис, а от друга страна — само щастливи галеници на съдбата отиват в странство да търсят приключения и се прославят в начинания, чието естество е встрани от утъпкания път; че всички тези неща са или твърде недостижими, или твърде долни за човек като мене; че аз се намирам по средата, или, казано с други думи, в по-висшата група на едно по-нисше съсловие, което според неговия личен и дълъг опит е най-доброто положение в света, най-подхождащо за човешко щастие, тъй като не е изложено на несгодите и лишенията, на теглилата и страданията, падащи се на онази част от човечеството, която се мъчи за насъщния хляб, нито е обременено от гордостта, разкоша, амбицията и завистта, характерни за висшето съсловие. Каза ми, че мога да съдя колко честито е това положение дори по една причина, а именно, че всички хора извън него му завиждат, че кралете често оплакват злощастните последици от това, че са били родени за велики дела и биха предпочели да се намират между двете крайности, между ниското и великото; а сам мъдрецът Соломон потвърждава, че това е точното мерило за истинското блаженство, когато моли Бог да не му дава нито сиромашия, нито богатство.[1]

 

Баща ми ме приканваше да обърна внимание на нещо, което ще виждам винаги: че делът на житейските беди се пада на най-висшите и на най-нисшите представители на човечеството, докато средното съсловие е изложено на по-малко злополучия и в него няма толкова превратности, както при по-висшите и по-нисши люде; нещо повече — тези по средата не са застрашени от толкова много болезнени състояния и притеснения — както телесни, така и душевни, за разлика, от една страна, от онези, които посредством порочен живот, разкош и разточителство се поболяват като естествена последица от начина си на живот, или, от друга страна, от онези, които посредством изнурителен труд, лишения от най-необходимото или оскъдно препитание стигат до същото; че средното положение в живота е предназначено за всякакъв вид добродетели и всякакъв вид радости; че спокойствието и изобилието се превръщат в слуги на човека от средна ръка; че сдържаността, умереността, кротостта, доброто здраве, общественото положение, всичките допустими развлечения и всички желани удоволствия са благословия, съпровождаща хората от средна ръка; че по този път човек върви безшумно и гладко през света и го напуска с приятно чувство, без да е притесняван от тегобите на ръцете или на главата, без да робува цял живот за къшея хляб или да е измъчван от объркани обстоятелства, които лишават душата от покой, а тялото — от отдих; без да бъде обладаван от безумието на завистта или от потайната, изгаряща страст на стремежа към велики дела; вместо това човек извън всякакви затруднения леко и неусетно преминава през света и в разумна мяра опитва от сладостите на живота, като не се докосва до горчилките, с чувството, че е щастлив, и научава посредством всекидневния си опит все повече да цени това с разума си.

След като баща ми загрижено и с много любов ме увещаваше да се държа като зрял мъж, да не се хвърлям презглава в несгоди, спестени ми, както изглежда, и поради природата ми, и поради положението, което съм получил по рождение: не съм бил изправен пред нуждата да си изкарвам хляба, той щял да ме осигури и възнамерявал да ме въведе достойно в този среден път, който току-що ми бе препоръчал; а в случай че животът ми не върви много гладко и щастливо, значи така било писано, или пък някаква грешка ми е попречила, а той нямало да бъде виновен в нищо, понеже е изпълнил дълга си, като ме е предупредил да не предприемам стъпки, които знае, че ще бъдат в моя вреда. С една дума, остана ли да живея у дома, както ме съветва, той ще бъде много благоразположен към мене, но не иска да има никакъв пръст в злочестините ми, затова няма да ме насърчава да замина. В заключение ми каза, че по-големият ми брат може да ми послужи за поука — използувал същите убедителни доводи, за да го откаже от участие във войните в Нидерландия, но не успял да надделее — увлечен от младежки стремежи, брат ми избягал в армията, където загинал; и макар баща ми да твърдеше, че непрестанно ще се моли да бъда добре, осмелява се да ми заяви, че ако предприема тази глупава стъпка, няма да получа Божия благословия, а, впоследствие, когато може да няма кой да ми подаде ръка, ще имам достатъчно време да размишлявам върху това, че съм пренебрегнал съвета му.

Забелязах в последната част от разговора, която се оказа истински пророческа (макар да предполагам, че баща ми сам не знаеше, че ще излезе така), та, казвам, забелязах, че по лицето му обилно се стичат сълзи — особено когато говореше за моя загинал брат, — а щом стигна до думите, че ще разполагам с достатъчно време да се разкайвам и няма да има кой да ми подаде ръка, баща ми твърде много се разстрои, прекъсна разговора и ми каза, че сърцето му дотолкова е преизпълнено с мъка, че няма повече думи.

Искрено се развълнувах от този разговор — та кой ли би останал равнодушен? — затова реших да престана вече да мисля за заминаване в чужбина и да заживея у дома, както желаеше баща ми. Уви! Само няколко дни бяха достатъчни, за да избледнее изцяло това чувство. Накратко, за да спестя всякакви по-нататъшни увещания от страна на баща ми, направо реших да избягам от него. Все пак обаче не извърших нищо прибързано, нито постъпих както ми подсказваше мигновено обзелият ме силен порив. Напротив, обърнах се към майка си в момент, когато ми се видя по-благоразположена от обикновено, за да й съобщя, че след като мислите ми до такава степен са обсебени от желанието да видя света, никога не бих се примирил достатъчно, за да заживея другояче, и че е по-добре баща ми да даде съгласието си, отколкото да ме насилва да се откажа; че съм вече на осемнайсет години, а на тази възраст е твърде късно човек да учи занаят или да става писар при някой адвокат; при това съм сигурен, че ако го сторя, никога няма да изтърпя до края и още преди да изтече срокът на обучението ми, ще избягам от господаря си, за да стана моряк; и че ако тя е готова да говори с баща ми в смисъл той да ми разреши да предприема пътуване в чужбина един-единствен път, в случай че когато се завърна у дома стане ясно, че не ми е харесало, повече няма да заминавам и давам дума, че ще се старая двойно да наваксам времето, което съм изгубил.

Това силно разгневи майка ми. Тя ми обясни, че знае колко безполезно би било да приказва с баща ми по такъв въпрос, че той твърде добре знаел какво е добро за мене, за да дава съгласието си за нещо, което толкова много ще ми навреди и че тя недоумява как може да ми хрумне подобна мисъл след разговора, който съм имал с баща си и след грижовните и добронамерени думи, с които (както знае тя) той се е обърнал към мене; и че, накратко, ако възнамерявам да се съсипя, никой не може да ми помогне, но трябва да съм наясно, че те никога няма да дадат съгласието си; от своя страна тя няма да направи нищо, с което да ме подтикне към гибел, и аз никога няма да имам възможността да кажа, че майка ми, противно на баща ми, ме е подкрепила.

Въпреки че майка ми отказа да изложи въпроса пред баща ми, по-късно узнах, че му била предала целия ни разговор, а баща ми, след като много се обезпокоил, й казал с въздишка: „Това момче може да бъде щастливо, ако си остане у дома, ала ако замине за чужбина, ще се превърне в най-окаяния клетник на белия свят, затова не мога да дам съгласието си.“

2
Робинзон Крузо by Kristian - Illustrated by Кристиан Ангелов - Ourboox.com

II глава
Първи приключения по море. Навлизане в моряшкия живот. Пътуване до Гвинея.

Измина почти година от това време и чак тогава дадох воля на желанието си, макар че междувременно упорито оставах глух за всички предложения да се заема с някакъв занаят и често възразявах на баща си и майка си, задето силно се противопоставят да изпълня намеренията, които им бяха известни. Един ден обаче, когато бях в Хъл, където попаднах случайно, без нарочно да смятам да избягам тъкмо тогава — та, както казах, бях в Хъл и понеже един мой другар заминаваше по море за Лондон с кораба на баща си, той взе да ме придумва да замина с него, като ме съблазняваше според обичая на моряците, че пътуването ще ми излезе безплатно; и в този миг аз не се посъветвах повече нито с баща, нито с майка, не им се обадих дори, а като ги оставих да научат за това както дойде, без да потърся Божия или бащина благословия, без да се замисля върху обстоятелствата или последствията, в лош час — Бог ми е свидетел! — на първи септември 1651 година аз се качих на борда на кораба, заминаващ за Лондон. Сигурен съм, че няма млад пътешественик, чиито злополучия да са започнали по-бързо или да са продължили по-дълго, отколкото моите.

Преди корабът да напусне устието на река Хъмбър, задуха вятър, а вълните се надигнаха твърде застрашително; и тъй като това ми беше първото пътуване по море, почувствах се неизразимо зле телесно и обзет от ужас духом. Тогава започнах не на шега да размишлявам върху постъпката си и върху справедливостта да ме настигне небесното възмездие, задето неблагоразумно напуснах бащиния дом, пренебрегнал дълга си; добрите напътствия на моите родители — сълзите на баща ми и молбите на майка ми — всичко ясно изникна в моето съзнание, а съвестта ми, която тогава не беше закоравяла както по-късно, предизвика угризения, че не съм обърнал внимание на родителските наставления и съм изменил на дълга си към Бог и баща.

През цялото това време бурята се засилваше и морето, по което ми беше първица да плавам, се развълнува неимоверно, макар че много пъти оттогава насам съм го виждал още по-бурно (пък и го видях съвсем скоро, няколко дни по-късно); в този миг обаче и това стигаше, за да порази човека, който е новак в моряшкия живот и не е срещал подобно нещо. Мислех, че всяка следваща вълна непременно ще ни погълне и всеки миг, когато корабът потъваше (както аз смятах, когато попадаше в браздата между двете вълни или в морска яма), вече няма да се покаже оттам. Обзет от такива душевни терзания, аз дадох много обети и се заричах, че ако Господ прояви добрина и пощади живота ми в това първо пътешествие, стига да стъпя на сушата, аз ще се върна право у дома при баща си и до края на дните си няма да прекрача борда на кораб; че ще се вслушам в бащините съвети и никога вече няма да се излагам на подобни несгоди. Сега ясно разбирах колко верни бяха разсъжденията му за средния човек — в какво спокойствие и удобство прекарва баща ми своите дни, без някога да е бил изправян пред морски бури или сухоземни беди, и взех решението като един блуден син да се завърна у дома при баща си.

Тези мъдри и отрезвяващи мисли продължиха през цялото време, докато продължи и бурята, дори и малко по-късно, но на идния ден вятърът стихна, морето се успокои и аз донякъде свикнах с него. Все пак през цялото време бях доста угрижен и все още малко ме мъчеше морската болест. На здрачаване обаче времето се оправи, вятърът напълно стихна и последва омайна, прекрасна вечер. Слънцето залезе в съвършено ясно небе и изгря по същия начин на сутринта и тъй като нямаше вятър, или пък бризът бе съвсем лек, а гладкото море блестеше под слънчевите лъчи, това ми се видя най-красивата картина, която съм съзирал през живота си.

През нощта спах добре и се събудих много весел, без следа от морската болест. Гледах с почуда морето, което беше толкова бурно и страховито предишния ден, а съвсем скоро подир това стана толкова спокойно и приятно. И тогава, да не би добрите ми вричания да продължат, при мен дойде другарят ми — същият, който ме подлъга да замина.

— Е, Боб — каза той, като ме потупа по рамото, — как се чувстваш днес? Ловя се на бас, че снощи, когато лекичко подухна, ти се изплаши!

— Лекичко подухване ли го наричаш? — възкликнах аз. — Та това беше ужасна буря!

— Не говори глупости, каква ти буря?! — каза той в отговор. — Това ли наричаш буря? Та то беше нищо работа! Стига корабът да е добър и да сме в открито море, изобщо не обръщаме внимание на някакъв си шквал. Вярно, ти си плавал само по реки. Е, Боб, ела, ще си приготвим купа пунш и ще забравим станалото. Виждаш ли колко е прекрасно времето сега?

С две думи (за да посъкратя тази тъжна част от моя разказ), поехме изпитания път на всички моряци: приготвихме пунша, аз се напих и удавих цялото си разкаяние, всичките си размишления за прежното ми поведение и всичките си намерения относно бъдещето в тази едничка дяволска нощ. Накратко, така както морето си възвърна гладката повърхност, а бурята премина и настъпи затишие, така и моите мисли укротиха своя бяг: страховете и опасенията ми, че ще бъдем погълнати от морето, бяха забравени, отново нахлу потокът от доскорошните ми желания и аз напълно забравих обетите и обещанията, които бях дал в тежкия миг. Случиха ми се всъщност и периоди на вглъбяване и може да се каже, че понякога сериозните мисли се опитваха отново да ме завладеят, но аз ги прогонвах, съвземах се от тях като от болест и понеже се отдадох на пиене и приятни разговори, скоро се справих с повторната поява на тези пристъпи (така ги наричах) и след пет-шест дни отбелязах такава победа над съвестта си, каквато може да желае всеки младеж, който е решил да не страда от угризения. Ала ми предстоеше ново изпитание и провидението, както става обикновено в подобни случаи, реши да ме остави без всякакво оправдание. Защото тъй като не възприемах станалото дотук за избавление, щеше да последва такова премеждие, че дори и най-окаяният и най-закоравял клетник между човеците би признал както опасността, така и постигащото ни милосърдие.

На шестия ден от пътуването стигнахме до Ярмътския рейд — при непостоянството на вятъра и спокойното време не бяхме напреднали много от бурята нататък. Принудихме се да хвърлим котва и останахме там — вятърът все така беше променлив, по-точно духа от югозапад в продължение на седем-осем дни и междувременно множество кораби от Нюкасъл се присъединиха към нас, тъй като обикновено всички кораби, отправили се за реката, изчакваха попътен вятър в същия пристан.

Ние обаче нямахме намерение да оставаме на този рейд толкова дълго и се канехме да навлезем с прилива в устието на реката, но духаше страшно поривист вятър, който на шестия ден от пристигането ни твърде много се усили. Ала понеже рейдът се смяташе за не по-малко сигурен от пристанище, мястото на закотвяне — за добро, а котвените въжета — за много здрави, нашите хора не се обезпокоиха и без да изпитват и най-малкото предчувствие за опасност, прекарваха времето си в почивка и веселба, както е присъщо на истинските моряци. Сутринта на осмия ден обаче вятърът задуха с още по-голяма сила и целият екипаж се залови да смъква платната от стенгите, да прибира и пристяга всичко, за да се плъзга корабът по вълните колкото може по-леко. Към пладне започна много голямо вълнение и корабът ни се обърна с бака напред, на няколко пъти беше заливан от вълни и веднъж-дваж си помислихме, че котвата се е откъснала, при което капитанът нареди да се спусне и запасната котва, така че се клатушкахме с две котви отпред, а въжетата бяха разхлабени докрай.

След това вече се разрази ужасна буря и този път успях да забележа, че дори по лицата на моряците се изписаха страх и изумление. Капитанът беше на поста си и се грижеше корабът да оцелее, но когато минаваше край вратата ми на влизане и излизане от каютата си, чух как на няколко пъти с примирение каза: „Господи, помилуй, всички ще се погубим, всички ще загинем!“ и тям подобни. По време на първоначалната суматоха аз лежах замаян, без да се помръдвам, в каютата си, която се намираше под главната палуба, и не ми е възможно да опиша какво изпитвах. Нямаше обратен път към предишното ми разкаяние, тъй като грубо бях заглушил това чувство и се бях ожесточил към него: бях си въобразил, че смъртната опасност ме е отминала и че сега, както и преди, няма да се случи нищо. Но когато самият капитан мина наблизо, както току-що споменах, и каза, че всички ще се погубим, ужасно се изплаших. Станах и надникнах навън. През целия си живот не съм виждал такава отчайваща гледка: вълните се надигаха като планински вериги и ни заливаха на всеки три-четири минути; когато успях да се огледам, видях, че сме застрашени от всички страни. Два кораба, закотвени редом с нас, бяха отсекли до една мачтите си, тъй като имаха тежък товар, а моряците крещяха, че един кораб, закотвен на около миля пред нас, е потънал. Други два кораба с откъснати котви бяха отнесени от рейда към опасностите на откритото море, и то без нито една оцеляла мачта. Леките кораби се справяха най-добре, но два-три от тях бяха повлечени и се доближиха до нас — носеха се само с триъгълните си платна, опънати от вятъра.

Привечер помощник-капитанът и боцманът се обърнаха към капитана с молба да им разреши да отсекат фокмачтата, но той въобще не желаеше да се съгласи; боцманът обаче му възрази, че в противен случай корабът ще се преобърне и той склони; когато отсякоха фокмачтата, гротмачтата дотолкова се разхлаби, че корабът започна силно да се люлее, затова се принудиха да отсекат и нея и палубата оголя.

Може да прецените в какво положение се оказах аз, неопитният моряк, преживял съвсем неотдавна друг такъв потрес. Ако все пак успявам след толкова време да изразя мислите, завладели ме в онзи миг, то трябва да кажа, че когато се сещах за предишните си намерения и за това, как ги отхвърлих заради проклетите решения, които бях взел първоначално, душата ми се свиваше от десеторно по-голям страх, отколкото от страха пред самата смърт. Всичко това, прибавено към ужасната буря, ме докара до такова състояние, което нямам думи да опиша. Най-лошото обаче тепърва предстоеше; бурята продължи с нестихваща ярост и дори моряците признаха, че никога не е било по-зле. Разполагахме с добър кораб, но товарът му беше тежък и вълните така ни подмятаха, че почти непрекъснато се чуваха виковете на моряците: „Корабът получи крен!“ В известен смисъл имах късмет, че едва след като се заинтересувах, разбрах какво означава този израз. Бурята обаче бушуваше с такава сила, че с очите си видях неща, които рядко се виждат: капитанът, боцманът и още няколко души, по-разсъдливи от останалите, се бяха заели с молитвите си и очакваха всеки миг корабът да се понесе към дъното. Посред нощ към всичките ни беди се прибави нова: един моряк, слязъл нарочно да направи проверка, извика, че корабът тече; друг каза, че в трюма вече има четири стъпки вода. Тогава целият екипаж беше извикан при помпите. Щом като чух това, сърцето ми — както ми се стори — спря да бие в гърдите и аз, седнал върху койката си в каютата, се строполих назад. Моряците обаче ме вдигнаха с думите, че ако дотогава не съм бил способен да върша нещо, сега бих могъл да работя с помпата не по-зле от всекиго другиго, поради което аз се съвзех, отидох при помпите и работих с голямо усърдие. През това време капитанът, забелязал няколко празни товарни кораба (които не бяха в състояние да издържат на бурята и им се беше наложило да се измъкнат в открито море и да се озоват близо до нас), нареди да бъде даден оръдеен залп в знак на бедствие. Като не знаех какво означава това, аз много се стреснах и реших, че корабът или се е разцепил, или се е случило нещо не по-малко ужасно. С две думи, така се стреснах, че паднах в несвяст. В този миг всеки мислеше само за собствения си живот и никой не обърна внимание какво ми е. На помпата застана друг човек, който ме избута настрани с крак и ме остави да лежа там, като смяташе, че съм мъртъв. Доста време измина, преди да дойда на себе си.

Продължавахме да помпаме, но водата в трюма се увеличаваше и стана ясно, че корабът ще се преобърне. Макар че бурята започна да поутихва, не бяхме в състояние да плаваме, докато стигнем до пристанището, затова капитанът непрекъснато нареждаше да се стреля с оръдието, та дано ни се притекат на помощ. От един празен кораб, който се носеше точно пред нас, се осмелиха да спуснат лодка. Изложена на крайна опасност, тя ни приближи, но се оказа невъзможно да се прехвърлим в нея, така че едва когато моряците започнаха да гребат с все сила с риск да загинат както ни спасяват, лодката се задържа близо до кораба, нашите хвърлиха през кърмата въже със спасителен пояс на края и след като дълго го отпускаха, хората в лодката го уловиха с много мъка и изложени на голяма опасност. Придърпахме ги наблизо, под кърмата, и всички се прехвърлихме в тяхната лодка. След като се озовахме вътре, единодушно решихме, че няма смисъл да се опитваме да стигнем до кораба им — по-добре беше да оставим лодката да се носи по морето и само да я насочваме към брега, доколкото е възможно. Нашият капитан обеща на моряците, че ако лодката се разбие на брега, той ще я заплати на техния капитан. И така, отчасти с помощта на греблата, отчасти носена по вълните, лодката потегли на север и наближи брега едва към нос Уинтъртън.

След не повече от четвърт час, откакто бяхме напуснали нашия кораб, видяхме, че той потъва и чак тогава проумях какво имат предвид, когато казват, че един кораб получава крен. Трябва да си призная, че почти нямах сили да вдигна очи, когато моряците ми съобщиха, че корабът потъва, защото от мига, когато се качих на лодката (по-точно внесоха ме в нея), сърцето ми сякаш бе замряло в гърдите — донякъде поради уплаха, донякъде поради ужаса, обзел разума ми при мисълта какво ли още ме очаква.

Докато все още се намирахме в това положение и моряците продължаваха да гребат усилено, за да стигнем до сушата, в миговете, когато лодката се издигаше на гребена на вълните, съзирахме брега, по който тичаха множество хора, готови да ни помогнат щом се приближим, но ние се придвижвахме бавно и успяхме да се доберем наблизо едва след като отминахме фара на Уинтъртън, където морето се е врязало в брега на запад, по посока на Кромър, и сушата донякъде приглушава яростта на вятъра. Там акостирахме и след доста затруднения всички благополучно слязохме на брега и отидохме пешком до Ярмът, където, както се полага на изпаднали в беда, към нас се отнесоха много човечно — и общинските чиновници, които ни настаниха на добро място, и някои търговци и собственици на кораби: дадоха ни достатъчно средства, с които или да се доберем до Лондон, или да се завърнем в Хъл, според желанието ни.

Само да бях проявил здрав разум и да се бях прибрал у дома, щях да бъда щастлив, а баща ми, също като в притчата на нашия благословен Спасител, дори щеше да заколи някое угоено теле[1]; той щеше да чуе, че корабът, с който съм заминал, е претърпял корабокрушение по пътя за Ярмът, но щеше да мине доста време преди да получи някакво доказателство, че не съм се удавил.

 

Ала злочестата ми орис упорито ме подтикваше да продължа напред и нищо не можеше да й противостои — макар на няколко пъти да усетих, когато събирах мислите си, че гласът на разума настойчиво ме призовава да се завърна в Хъл, не бях в състояние да го сторя. Не мога да намеря думи, с които да определя това, но и не бих твърдял, че то е някакво тайнствено, Божествено предопределение, което стои над нас и ни принуждава да се превръщаме в оръдия на собственото си унищожение, дори когато се изпречва на пътя ни и ние се хвърляме към него с отворени очи. И все пак само орисаните ми несгоди, от които нямаше начин да се отърва, биха могли да бъдат причината, тласнала ме против дълбоко скритите ми мисли, изпълнени с благоразумни и убедителни доводи, както и против двата несъмнено поучителни урока, които бях получил при първия си опит.

Моят другар (синът на капитана), който преди това ми вдъхваше смелост, сега беше по-обезсърчен от мене и ме заговори за първи път чак когато стигнахме в Ярмът, и то след като минаха най-малко два-три дни, понеже бяхме подслонени в различни части на града. Та, както казах, когато се срещнахме за първи път, духът му не беше същият: на вид много потиснат, като клатеше глава, той ме попита как съм, после обясни на баща си кой съм и че съм предприел това пътуване, за да изпитам съдбата, понеже се готвя да тръгна по света, и тогава баща му се обърна към мене с много сериозен и угрижен глас:

— Млади човече — каза ми той, — моят съвет е никога вече да не тръгвате по море. Трябва да се отнесете към случилото се като към сигурен и ясен знак, че морският занаят не ви подхожда.

— О, господине, та нима вие никога вече няма да плавате? — попитах го аз.

— Моето е друго — отвърна ми той. — Това ми е работата, следователно изпълнявам дълга си, но щом като вие сте предизвикали съдбата, виждате какво ви предложи небето да опитате и какво ще трябва да очаквате, ако не се откажете; може би цялата беда ни сполетя заради вас, както е станало с кораба за Тарсис заради Йона[2]. Кажете — продължи той — кой сте вие всъщност? И по какви причини тръгнахте да плавате?

 

При тези думи аз отчасти му разправих историята си, докато накрая той не бе обзет от неочакван пристъп на гняв.

— В какво съм виновен, та такъв окаян нещастник е попаднал на моя кораб? — извика той. — Купища пари да ми обещават, не бих стъпил вече на кораб, където се намира той!

Както обясних, неговият изблик на ярост се разпалваше и от загубата, която бе претърпял, затова надхвърли границите, които имаше право да си позволи. Все пак по-късно капитанът разговаря сериозно с мене, като ме увещаваше да се завърна в бащиния дом и да не предизвиквам провидението в своя вреда; твърдеше, че явно ми е бил даден Божествен знак, за да се спра.

— И, млади човече — продължи той, — бъдете сигурен: не се ли завърнете, където и да отидете, ще срещате само беди и разочарования, докато не се сбъднат думите на баща ви!

Скоро след това се разделихме, защото аз не се впуснах в обяснения. Повече не го видях. Какво е предприел, нямам представа. Що се отнася до мене, след като имах някакви пари в джоба, тръгнах за Лондон по суша, където, както и докато стигнах там, често се борех със себе си какъв път в живота да поема: дали да се прибера у дома, или да стана моряк.

И най-добронамерените ми помисли да се завърна биваха отхвърляни поради чувство на срам: веднага си представях как ще ми се присмиват съседите и колко ще се срамувам да погледна в очите не само родителите си, но и всекиго другиго. Впоследствие това ме накара често да забелязвам колко пълна с противоречия и безразсъдство е обичайната човешка природа, особено у младежите, по отношение на разума, който трябва да ги ръководи в определени случаи: те не се срамуват да вършат грях, но се срамуват да се покаят; не се срамуват от деяние, заради което с право биха ги нарекли глупаци, но се срамуват да отстъпят, за което биха били уважавани като мъдреци.

И все пак известно време останах в това положение, без да зная какви мерки да предприема и по какъв път в живота да тръгна. Нежеланието ми да се завърна у дома беше все така непреодолимо и като измина малко време, споменът за бедата, която ме бе сполетяла, избледня и се уталожи, а с това избледня и слабият ми подтик към желанието да се завърна. Накрая съвсем престанах да обръщам внимание на тези мисли и започнах да търся начин, по който да замина.

Злият гений, който първоначално ме откъсна от бащиния дом и без време ме въвлече необмислено и неразумно да тръгна подир някаква по-голяма сполука; геният, който ми внуши тези представи с такава сила, че ме направи глух за всеки добър съвет, за доводите, а и за волята на баща ми — да, именно същият този зъл гений, какъвто и да е бил, ме изправи пред най-окаяното измежду всичките ми начинания: качих се на кораб, плаващ за африканския бряг. По-точно, казано на прост моряшки език, правещ курс за Гвинея.

За голямо нещастие въпреки всички тези премеждия аз не се наех като моряк, при което вероятно щеше да ми се наложи да се трудя малко по-уверено от обикновено, а същевременно щях да изуча задълженията и работата на юнгата, така че след време можех да натрупам опит и да отговарям на изискванията ако не за капитан, то поне за помощник-капитан или боцман. Ала писано ми било винаги да избирам по-лошото — така стана и сега: понеже както винаги имах пари в джоба и прилични дрехи на гърба, качих се на борда като джентълмен, поради което нямах никакво отношение към кораба, нито пък се научих да върша нещо.

Най-напред още в Лондон жребият ме прати в една твърде добра компания, което не се случва често на един разпуснат, заблуден младеж, какъвто бях тогава: в повечето случаи дяволът тутакси се намесва, за да сложи някакъв капан, но с мене не стана така. Още в началото се запознах с капитана на кораб, който беше плавал до гвинейския бряг и понеже беше преуспял там, възнамеряваше отново да замине. Допадна му как говорех — по това време беше приятно да се общува с мене — и когато узна за намерението ми да видя света, каза ми, че ако пътувам с него, няма да направя никакви разходи; ще бъда негов другар, ще се храним заедно, а пък ако си взема някаква стока, ще ми бъдат предоставени възможности, позволени в търговията, и не е изключено да постигна сполука.

Приех с отворени обятия предложението и като се сближих още повече с този капитан, който беше честен и добросъвестен търговец, предприех пътуването с него; извърших някои дребни сделки благодарение на безупречната честност на моя приятел и увеличих значително състоянието си. Бях вложил около четирийсет фунта стерлинги[3] в разни дрънкулки и дреболии, които закупих по съвет на капитана. Четирийсетте фунта събрах с помощта на свои роднини, с които се свързах и които според мене се бяха обърнали ако не към баща ми, то поне към майка ми, за да бъда подпомогнат макар и с толкова в първото си начинание.

Мога да кажа, че от всичките ми приключения единствено това пътуване беше успешно — дължа го на честността и почтеността на моя приятел капитана, с чиято помощ натрупах солидни знания по математика и по законите на мореплаването, научих се да изчислявам курса на кораба, да правя наблюдения — накратко казано, започнах да разбирам от нещата, от които трябва да разбира един моряк. Капитанът с удоволствие ме наставляваше, а аз с удоволствие се учех — с две думи, това пътуване направи от мене и моряк, и търговец. От пътуването се завърнах с пет фунта и девет унции злато на прах’, за което получих в Лондон почти триста фунта стерлинги, а тъкмо това ме изпълни с онези въжделения, заради които по-късно напълно се погубих.

И все пак дори при това пътуване ме сполетяха беди, по-точно непрекъснато боледувах и получих силен пристъп на калентура[4] поради изключително горещия климат — търгувахме главно по крайбрежието, от петнадесет градуса северна дължина, та до самия екватор.

4
Робинзон Крузо by Kristian - Illustrated by Кристиан Ангелов - Ourboox.com

III глава
Робинзон — роб на маврите в Сале. Бягство заедно с Ксури. Пристигане в Бразилия.

Намислих да се заема с търговия в Гвинея и понеже моят приятел за голяма жалост почина наскоро след като се завърнахме, реших да предприема отново същото пътуване и се качих на същия кораб, на който бе станал капитан предишният първи помощник. Това беше най-злощастното пътуване, което можеше да се случи на човек, защото макар да носех към сто фунта стерлинги, не повече, от неотдавна натрупаното състояние, така че имах още двеста, които оставих да бъдат пазени от вдовицата на приятеля ми, чието отношение към мене беше много почтено, все пак ме сполетяха ужасни беди. Ето какво се случи най-напред: нашият кораб се беше насочил към Канарските острови (или по-скоро плаваше между тези острови и африканския бряг), когато в утринния сумрак ни изненада турски пиратски кораб от Сале, който започна да ни преследва, опънал всичките си ветрила. Ние също тутакси вдигнахме докрай платната по ноковете, колкото можеха да издържат мачтите, за да се измъкнем, но като видяхме, че грабителите напредват и до няколко часа положително ще ни настигнат, се приготвихме да влезем в бой; нашият кораб имаше дванайсет оръдия, а пиратският — осемнайсет. Към три часа след пладне чуждият кораб се изравни с нас и понеже по грешка не застана точно зад кърмата, а малко отстрани, пренесохме осем оръдия на този борд и изпратихме към пиратите дъжд от гюллета, което ги накара да се отдалечат, след като отвърнаха на залпа ни и след като всички на палубата им, почти двеста души, дадоха изстрели с мускети. Никой от нас обаче не пострада, защото всички се прикриваха. Корабът се приготви да поднови нападението, а ние се приготвихме за отбрана, но когато ни доближи за втори път (от другата страна), шейсет пирати се прехвърлиха на борда ни и тутакси се заловиха да чупят и секат палубата и такелажа. Обсипахме ги с пушечни изстрели, дъжд от къси копия, дървени гранати и тям подобни и на два пъти очиствахме борда. Но нека не удължавам тази тягостна част от моя разказ — накратко, понеже корабът ни беше повреден, а от екипажа имаше убити и осем ранени, бяхме принудени да се предадем и всички бяхме взети в плен и откарани в Сале — пристанище, държано от маврите.

Към мене там не се отнасяха чак толкова лошо, колкото се опасявах, нито пък ме закараха във вътрешността на страната в двореца на владетеля, както направиха с останалите; (вместо това бях заловен от капитана на пиратския кораб като негова лична плячка и той ме направи свой роб, понеже бях млад, чевръст и подходящ за тази работа. Чувствах се напълно съкрушен от внезапния поврат на съдбата, който ме превърна от търговец в окаян роб и като си спомних пророческите слова на баща ми — че ще изпадна в беда и няма да има кой да ми помогне, — стори ми се, че е станало именно това, и то в такава степен, че не е възможно да бъде по-зле; че небесното възмездие ме е настигнало и съм погубен завинаги, без възможност да изкупя греха си. Уви! Както ще научите от по-нататъшния ми разказ, само бях вкусил от горчилото, което ми предстоеше да изпия.

Тъй като моят нов повелител, сиреч господар, ме заведе у дома си, хранех надежди, че ще ме вземе със себе си, когато отново тръгне на плаване, и вярвах, че все ще дойде време съдбата да ми се усмихне и пиратът да бъде пленен от някой испански или португалски боен кораб, а аз да получа свободата си. Ала тази моя надежда скоро ми беше отнета, защото когато той замина, ме остави на сушата да се грижа за градинката му и да върша разните обикновени, неблагодарни работи като роб в къщата, а щом се завърна от пътуването си, заповяда ми да се преместя в кубрика и да пазя кораба.

Там аз не мислех за нищо друго освен как да избягам и какво да предприема, за да успея, ала не открих никакъв начин, който да ми се види поне малко осъществим. Нямаше откъде да почерпя убеденост, че плановете ми са смислени, тъй като не си намерих нито съветник, нито довереник: бях сам, сред другарите ми по робство нямаше нито един англичанин, ирландец или шотландец, така че макар две години да се радвах на фантазиите си, нито веднъж не ми се удаде сгоден случай да ги проверя на дело.

Горе-долу подир още две години случайно ми се представи една възможност, която върна в главата ми старата мисъл да направя опит за избавление. Господарят ми се заседя у дома по-дълго от обикновено, без да готви кораба си за плаване (както дочух, поради липса на средства) и редовно, веднъж-дваж седмично, а понякога и по-често, при хубаво време се качваше на запасната корабна лодка и отиваше да лови риба, като вземаше за гребци мене и едно местно момче — ние двамата много го забавлявахме, а аз проявих такова голямо умение в риболова, че понякога той ме изпращаше с един мавър, негов роднина, и с момчето, което наричахме мориско (мавританчето), за да му наловя риба за ядене.

В едно съвсем спокойно утро, когато излязохме за риба, се случи да падне толкова гъста мъгла, че макар да не се бяхме отдалечили на повече от половин левга[1] от брега, го изгубихме от погледа; започнахме да гребем без път и без посока и така прекарахме в усилен труд целия ден и последвалата нощ, а когато съмна, установихме, че вместо да се насочим към брега, сме тръгнали към открито море и че сме поне на две левги от сушата. Все пак благополучно се добрахме обратно, макар и с много усилия и не без да се изложим на опасност, тъй като на сутринта излезе доста силен вятър, а при това и тримата ни измъчваше глад.

Нашият господар обаче се уплаши от тази злополука и реши занапред да бъде по-предвидлив. Понеже след пленяването ми беше оставил голямата лодка от нашия английски кораб, реши, че вече няма да излиза за риба, без да взема компас и някакви провизии, затова нареди на корабния си дърводелец (англичанин, също роб) да направи в средата на тази лодка малка рубка, тоест — каюта, каквито има на шлеповете, зад която да се остави място, откъдето да се управлява кормилото и да се насочва гротът, а отпред да могат да застанат един-двама моряци, които да работят на платната. Лодката разполагаше с триъгълно платно, така наречения кливер, а утлегарът[2] бе прикрепен към покрива на каютата. Каютата се получи много уютна и ниска, с място за спане — за господаря и за един-двама роби, с маса за хранене и с долапчета заради бутилките с питието, което господарят предпочиташе, но най-вече заради хляба, ориза и кафето.

Често отивахме за риба с пленената лодка и понеже вършех тази работа много умело, господарят винаги ме вземаше със себе си. Веднъж си науми да излезе с лодката — да се поразходи, или пък за риба — с двама-трима маври, които бяха сред по-знатните в Сале. Беше положил изключително старание заради тях, поради което през нощта изпрати на борда по-голям запас провизии от обикновено и ми нареди да напълня трите пушки, които се намираха на борда, с барут и сачми, тъй като възнамеряваха не само да ловят риба, а и да стрелят по пернат дивеч.

Приготвих всичко според указанията му и на другата сутрин чаках с измитата и почистена лодка, с вдигнат флаг и вимпел и с всичко необходимо на борда, за да бъдат посрещнати гостите. След време обаче господарят ми се качи в лодката сам и каза, че гостите му са отложили идването си, понеже им се отворила някаква работа, затова ми нареди да изляза както обикновено за риба с мавъра и момчето, защото неговите приятели щели да вечерят в къщата му. Заповяда ми щом уловя риба, веднага да я занеса у тях и аз се приготвих да изпълня поръчката му.

В същия миг мислите ми бяха завладени от предишните мечти за избавление, защото ми стана ясно, че сега ще разполагам с цяло корабче. И когато господарят ми си тръгна, започнах да се приготвям — но не за риболов, а за плаване, макар че нито знаех, нито въобще съобразих накъде би трябвало да потегля — всяка посока, в която можех да се измъкна от това място, изглеждаше подходяща за човек като мене.

Първата ми хитрост беше да намеря повод и да съобщя на мавъра, че трябва да донесе в лодката някаква храна, защото, както му казах, не бива да си позволяваме да ядем от хляба на господаря. Мавърът се съгласи, че имам право, затова донесе голяма кошница, пълна с пексимет — тамошните питки от препечен хляб, както и три делви с прясна вода. Знаех къде стои флотският сандък с бутилките алкохол на господаря (по направата си личеше, че е плячка от английски кораб) и докато мавърът беше на брега, пренесох сандъка на борда — все едно че се намираше там отпреди, по нареждане на господаря. Пренесох и голяма буца пчелен восък, която тежеше повече от петдесет фунта[3], както и гранка канап, сиреч връв, а също и брадвичка, трион и чук — всичко това ни беше от голяма полза по-късно, особено восъкът, от който се правят свещи. Послужих си и с друга хитрост, на която мавърът простодушно се поддаде. Понеже се казваше Измаил, викаха му Мъли или Мули, и аз му рекох:

— Мули, господарските пушки са в лодката. Би ли донесъл малко барут и сачми? Може да ни падне да стреляме по алками (птица, подобна на нашия дъждосвирец); зная, че господарят държи запасите си на кораба.

— Вярно, ще донеса — отвърна той и наистина донесе голяма кожена торба, която побираше около фунт и половина барут, а може би и много повече, както и друга торба, с пет-шест фунта сачми, и остави всичко това в лодката. Междувременно аз бях намерил в господарската каюта още барут и като пресипах другаде остатъка от съдържанието на една от големите бутилки във флотския сандък, я напълних с него. Така, запасени с всичко необходимо, излязохме в морето за риба. В крепостта, която се намира на входа на пристанището, знаеха кои сме и не ни обърнаха внимание. Бяхме се отдалечили от пристанището на не повече от миля, когато свихме платната и се заловихме с риболов. Духаше северен-североизточен вятър, което бе противно на моите желания, тъй като ако вятърът беше южен, с положителност щях да достигна испанския бряг или поне залива Кадис, но бях твърдо решил, че какъвто и да е вятърът, ще изчезна от това ужасно място, където се намирах, а по-нататък ще се осланям на съдбата.

След като известно време хвърляхме въдиците, без да уловим нищо (ако на кукичката ми се хванеше риба, не я изтеглях, за да заблудя спътника си), аз казах на мавъра:

— Тая няма да я бъде, а господарят очаква от нас да изпълним поръчката му. Най-добре ще е да отидем по-навътре в морето.

Мавърът, без да подозира нищо, се съгласи и понеже се намираше на носа на лодката, вдигна платната. Аз стоях на кормилото и управлявах, докато изминахме още една левга, а после спрях лодката и я нагласих както при риболов. Отстъпих кормилото на момчето, отидох до мястото, където стоеше мавърът и като се престорих, че се навеждам за нещо зад гърба му, изненадах го, като го сграбчих през краката и го хвърлих през борда право в морето. Той мигновено се появи на повърхността, понеже плаваше като тапа, и започна да вика — молеше ме да го прибера в лодката и обещаваше да дойде с мене до края на света. Толкова бързо плуваше подире ни, че щеше да ни настигне много скоро, понеже вятърът беше стихнал. Затова влязох в каютата, и като взех една от пушките, насочих я към него и му казах, че нищо не съм му сторил, а ако не вдига шум, ще го оставя на мира. И добавих:

— Плуваш достатъчно добре, за да стигнеш до брега, а морето е спокойно. Използвай възможността да се добереш до сушата и тогава няма да ти сторя зло. Ако обаче се доближиш до лодката, ще изпратя куршум в главата ти, тъй като твърдо съм решил да бъда свободен!

Тогава мавърът се обърна по посока на брега и заплува нататък. Не се съмнявам, че лесно се е справил, защото беше отличен плувец.

По-добре щеше да бъде, ако бях взел със себе си мавъра, а бях удавил момчето, но нямах смелостта да му се доверя. Когато мавърът се отдалечи, обърнах се към момчето, което наричаха Ксури, и му казах:

— Ксури, ако ми бъдеш предан, ще те направя голям човек, но ако не си погладиш лицето в знак, че ще ми бъдеш верен, тоест, ако не се закълнеш в Мохамед и в брадата на баща му, ще трябва и теб да хвърля в морето!

Момчето ме погледна с усмивка и заговори така безхитростно, че не можех да се съмнявам в него. Закле се да ми бъде вярно и да ме съпровожда до края на света.

Още докато плуващият мавър не се беше изгубил от очите, насочих лодката в открито море, като тръгнах донякъде срещу вятъра, за да предположат, че съм се отправил към проливите (така би си помислил всеки, който има поне малко разум), защото кой би допуснал, че сме потеглили на юг, точно към дивашкия бряг, където канутата на цели негърски племена положително щяха да ни наобиколят и да ни погубят? Където, стъпеше ли кракът ни на сушата, щяхме да бъдем разкъсани от свирепите зверове или от още по-свирепите и безжалостни човекоподобни туземци?

Ала привечер, щом се здрачи, промених курса и насочих лодката право на юг, с леко отклонение на изток, за да се движа покрай бреговата линия, и тъй като вятърът се усили, а морето беше спокойно и гладко, платната така се опънаха, че според мене до три часа след пладне на другия ден, когато доближихме сушата, трябва да се бяхме придвижили на не по-малко от сто и петдесет мили от Сале, далече извън земите на мароканския владетел, пък и на който и да е друг властелин, защото не се виждаха никакви хора.

Ала маврите ме бяха наплашили до такава степен и такива страшни бяха опасенията ми да не попадна отново в ръцете им, че не исках нито да спирам, нито да слизам на брега или да хвърлям котва (пък и времето беше все така хубаво), затова продължих да плавам по същия начин още пет дни. След това вятърът задуха от юг и реших, че ако са тръгнали да ме преследват, вече ще им се наложи да се откажат, затова се осмелих да се насоча към брега и хвърлих котва в устието на малка река — не познавах мястото, не знаех нито къде съм, нито какво е географското разположение, коя е страната, какво е населението, как се казва реката. Нито видях, нито исках да видя някакви хора; единственото, от което имах нужда, беше прясна вода. Стигнахме до този поток вечерта, с намерението щом се стъмни, да доплувам до брега и да огледам околността; но когато стана съвсем тъмно, чухме такива ужасни звуци — лай, рев и вой на диви зверове, кой знае какви, та клетото момче насмалко щеше да умре от страх и взе да ме моли да отида на брега по светло.

— Добре, Ксури, тогава ще остана — съгласих се аз, — но не е изключено през деня да срещнем хора, които няма да се отнесат към нас по-добре, отколкото тия лъвове!

— Тогава ще им стреляме пушка — засмя се Ксури. — И ще ги избягаме от нас — добави той на този английски, който бе научил от разговорите на робите.

Аз обаче се зарадвах, че момчето е в хубаво настроение, и му сипах глътка от питието на господаря, за да се разведри. В крайна сметка съветът му беше добър и аз го послушах. Хвърлихме малката котва и цяла нощ не помръднахме. Казвам „не помръднахме“, защото изобщо не спахме: следващите два-три часа видяхме най-различни, огромни по размери зверове (не знаехме как се наричат), които се спуснаха към брега, влязоха във водата и започнаха да се търкалят и да се плискат, като се радваха на прохладата. През живота си не бях чувал такова грозно ръмжене и такъв врясък.

Ксури страшно се уплаши, аз — не по-малко от него; но и двамата се уплашихме още повече, когато чухме, че един от тези силни зверове плува към нашата лодка. Не го виждахме, но по пръхтенето, което се чуваше, разбрахме, че е чудовищно огромно и свирепо животно. Ксури каза, че е лъв — може и лъв да беше, нямам представа, обаче клетото момче ми викна да вдигаме котва и да бягаме.

— Не, Ксури — възпротивих се аз, — можем да отпуснем въжето, да вържем към него поплавък и да се поотдалечим в морето; те няма да ни сподирят далече.

Едва успях да го изрека, когато забелязах, че звярът (какъвто и да беше) е на две гребла разстояние от нас и това ме изненада. Все пак незабавно отидох до каютата, взех си пушката и стрелях по него, при което той тутакси се обърна и заплува към брега.

Невъзможно е обаче да опиша какви ужасни звуци, смразяващ рев и вой се вдигнаха както на крайбрежната ивица, така и по-навътре в сушата, когато проехтя изстрелът от пушката ми — имам причини да си мисля, че животните за пръв път чуваха подобно нещо. Това ме убеди, че на този бряг не бива да се слиза нощем, въпрос беше дали и денем можехме да съберем смелост — добре знаехме, че е не по-малко опасно да попаднем в ръцете на тамошните диваци, отколкото в лапите на лъвовете и пантерите.

Въпреки това обаче се налагаше все някъде да слезем на брега, за да се запасим с вода, тъй като в лодката не бе останала нито капка, само трябваше да решим кога и къде. Ксури каза, че ако му позволя да отиде на брега с една от делвите, ще потърси вода и, ако намери, ще донесе. Попитах го защо да ходи той, защо да не отида аз, а той да остане в лодката, но момчето ми отговори с такава любов, че ме накара завинаги да го обикна. Каза:

— Ако див човековци идва, мене изяде, тебе избягаш.

— Е, Ксури — рекох аз, — ще идем заедно. Ако „див човековци“ дойдат, ще ги убием и няма да изядат никого от нас.

Сетне му дадох къшей сух хляб и глътка от питието на господаря във флотския сандък, за което вече споменах, а после приближихме лодката до брега толкова, колкото ни се стори нужно, и прегазихме до сушата, като носехме само пушките и две делви за вода.

Не ми се искаше да губя лодката от погледа си, понеже се боях, че по реката могат да доплават диваци с канута, но момчето забеляза един валог на около миля навътре в сушата и тръгна нататък. Не след дълго видях, че се завръща тичешком. Помислих си, че го преследва дивак или че се е подплашило от някой звяр, и хукнах към него, за да му помогна, но когато го наближих, забелязах, че е метнало на рамене някакъв застрелян от него дивеч — нещо като заек, но друго на цвят и с по-дълги крака. Все пак беше добре дошло и месото му се оказа много вкусно. А голямата радост на Ксури беше, че ми носи вест: беше намерил вода за пиене, без да види „див човековци“.

По-късно обаче установихме, че не е имало защо да си правим толкова труд за водата, тъй като малко по-нагоре от устието водата бе добра за пиене, защото приливът не стигаше дотам. Затова напълнихме делвите, гостихме се с убития заек и се приготвихме да си тръгнем, без да сме забелязали следи от човешки крак по тези места.

Понеже веднъж бях плавал край същия бряг, знаех със сигурност, че недалече от него се намират Канарските острови и островите Зелени нос. Но не разполагах с уреди, с които да направя измервания и да установя на каква географска ширина се намираме, пък и не бях научил, или бях забравил, точното местоположение на островите, затова нямах представа в каква посока да ги търся или къде да се отклоня от курса, иначе лесно щях да открия някой от тях. Надявах се обаче, като плавам покрай брега, да достигна място, посещавано от английски кораби, където да заваря търговци, заети с обичайните си сделки, а те да ни избавят и да ни вземат на борда си.

Доколкото можех да преценя, намирахме се тъкмо в областта между мароканските владения и негърските земи — пустинно и безлюдно, обитавано само от диви зверове, мястото беше изоставено от негрите, преместили се по-далече на юг заради страшните маври; а пък маврите го бяха сметнали неподходящо за заселване поради безплодната почва. Беше пренебрегнато и от едните, и от другите, защото гъмжеше от пантери, лъвове, леопарди и други кръвожадни животни, намерили убежище в него; маврите го използваха само за лов и се придвижваха едва ли не като войска, по две-три хиляди души наведнъж. И наистина в продължение на почти сто мили този бряг денем представляваше само една необятна, безлюдна земя, а нощем се огласяше единствено от воя и ръмженето на дивите зверове.

Веднъж-дваж по светло ми се стори, че виждам връх Тенерифе, най-високата планинска точка на Канарските острови, и твърдо реших да рискувам с надеждата да се доберем дотам; но след като на два пъти правих такъв опит, променливите ветрове отново ме принудиха да поема предишния курс, пък и морето беше твърде неспокойно за малката ми лодка, затова трябваше да се върна към първоначалния си замисъл и да плавам покрай брега.

След като напуснахме това място, на няколко пъти ми се наложи да сляза на сушата за прясна вода. Веднъж, рано сутринта, се случи да хвърлим котва край един неголям нос, който доста се извисяваше, и понеже започваше приливът, спряхме, за да се доближим с негова помощ. Ксури, чиито очи, изглежда, бяха на четири за разлика от моите, тихо ме повика и ми каза, че е по-добре да слезем на брега по-нататък.

— Поглеждай! — рече той. — Ей там отстрани на хълмче лежи ужасно чудовище и надълбоко спи.

Погледнах нататък, накъдето сочеше той, и наистина видях ужасно чудовище — в единия край на брега, в сянката, която хвърляше част от хълма, надвиснал отгоре, лежеше страшен, огромен лъв.

— Ксури — рекох му аз, — ти ще слезеш на брега и ще го убиеш.

Момчето ме погледна уплашено.

— Аз убия го? Той ме изяде на една глътка!

Искаше да каже „ще ме глътне целия“. Както и да е, повече нищо не му рекох, само го помолих да стои неподвижно. Взех най-голямата ни пушка, със заряд почти колкото на мускет, натъпках я с доста барут и с две едри сачми и я оставих; после напълних втората с два големи куршума, а третата (пушките бяха всичко три) заредих с пет по-дребни куршума. Прицелих се колкото може по-точно с първата пушка в главата на звяра, но той лежеше леко позакрил носа си с вдигната нагоре лапа, та сачмите попаднаха в крака му, някъде около коляното, и натрошиха костта. Надигна се с ръмжене, но като разбра, че кракът му е счупен, се повали отново, а после стана на три крака и нададе най-грозния рев, който съм чувал през живота си. Само миг се чудих как така не съм го улучил в главата, но веднага грабнах втората пушка и макар че звярът започна да се отдалечава, отново стрелях и куршумът попадна в главата му. С радост видях, че се строполява. Не вдигна много шум, лежеше и береше душа. Тогава Ксури се окуражи и ме помоли да го пусна на брега. „Добре, върви“ — рекох аз, момчето скочи в морето и заплува към брега с една ръка, а в другата държеше над водата малка пушка. Като се приближи, то опря дулото до ухото на звяра и отново прати куршум в главата му, което довърши лъва.

Вярно, че това беше дивеч, ала не ставаше за ядене, и много ме хвана яд, че изгубихме три пълнежа барут и сачми за твар, която не служи за нищо. Ксури обаче каза, че иска да вземе част от него — качи се на борда и ме помоли да му дам брадвичката.

— Защо ти е, Ксури? — попитах аз.

— Отреже негова глава — отвърна той.

Но момчето не смогна да отреже главата на лъва, затова отряза едната му лапа и я донесе в лодката. Беше чудовищно огромна.

Помислих си обаче, че кожата все пак не е за изхвърляне и реших да се опитам да одера лъва. И ето че двамата с Ксури се заловихме с това, ала Ксури се справяше много по-умело от мене, понеже аз имах съвсем бегла представа как се дере. Тази работа ни отне цял ден, но накрая смъкнахме кожата, проснахме я върху покрива на каютата, за два дни слънцето я изсуши съвсем успешно и по-късно аз я използвах за постелка.

След този престой продължихме в южна посока десет-дванайсет дни без прекъсване, като се хранехме оскъдно, за да пестим припасите, които взеха много да намаляват. Слизахме на брега само когато ни се налагаше да си набавим прясна вода. Бях намислил да стигнем до река Гамбия или река Сенегал — тоест където и да е около Зелени нос, защото се надявах, че там ще заваря някой европейски кораб. Не успеех ли, нямаше какъв друг път да поема, освен отново да търся островите, или да намеря смъртта си там, сред негрите. Знаех, че всички европейски кораби, плаващи към гвинейския бряг, към Бразилия или към Индия, задължително стигат до въпросния нос или до островите; накратко казано, заложих цялата си съдба на тази единствена възможност — или да срещна някакъв кораб, или да загина.

След като още десетина дни преследвах тази цел (както вече казах), започнах да забелязвам, че тамошният край е обитаем, а на две-три места, край които минахме, имаше хора, които стояха на брега и ни гледаха. Видяхме също така, че са съвсем чернокожи и чисто голи. Веднъж ми хрумна да отида на сушата при тях, но Ксури, който винаги ми даваше добри съвети, рече: „Не отиваш, не отиваш!“ Аз обаче все пак насочих лодката към сушата, за да мога да разговарям с тях, а те доста дълго време тичешком ме следваха по брега. Уверих се, че не носят оръжия, само един държеше дълга, тънка пръчка — копие, както ми обясни Ксури, което диваците можели да хвърлят надалече с голяма точност. Затова се държах на разстояние и разговарях с тях, доколкото можех, със знаци, като най-вече показвах, че сме гладни. Те ми дадоха знак да спра лодката, за да ми донесат месо. При това положение свалих топсела, легнах на дрейф, а двама туземци се отдалечиха от брега и преди да измине половин час се върнаха с два къса сушено месо и някакво зърно, каквото се отглежда по техните места. Ние не знаехме какво представлява нито едното, нито другото, ала все пак искахме да получим храната, а с това стигнахме до следващото затруднение: не се осмелявах да сляза на брега при тях, а туземците от своя страна изпитваха не по-малко страх. Все пак те измислиха безопасен и за двете страни начин: оставиха донесената храна на пясъка, самите те се отдалечиха доста встрани, докато ние я прибрахме в лодката, а после отново се приближиха.

Показахме им със знаци благодарността си, защото нямаше с какво да се отплатим, и в същия миг се яви прекрасна възможност да им се издължим. Докато лежахме на дрейф, на брега се появиха два могъщи звяра — единият преследваше другия (поне така решихме), гонеше го твърде яростно от хълмовете към брега. Дали беше самец, преследващ женска, дали животните лудуваха, или бяха във вражда — не можехме да знаем, както не знаехме дали поведението им е обичайно, или е необикновено; все пак ми се струва, че беше необикновено, защото, първо, тези ненаситни твари излизат главно нощем и, второ, забелязахме, че хората ужасно се изплашиха, особено жените. Мъжът с копието, сиреч пиката, не ги изостави, но другите мъже избягаха. Зверовете обаче се спуснаха право към морето — не изглеждаше, че имат намерение да нападнат някой негър, просто се хвърлиха във водата и взеха да плуват насам-натам, сякаш бяха дошли да се забавляват; накрая единият дойде по-близо до лодката, отколкото очаквах, но аз се бях приготвил и го дебнех: бях заредил пушката си с цялата бързина, на която съм способен, и наредих на Ксури да зареди другите две пушки. Щом звярът дойде сравнително наблизо, стрелях и го улучих право в главата. Той тутакси потъна, обаче миг по-късно изскочи на повърхността и започна да се гмурка и да изплува, сякаш се бореше за живота си, както всъщност си беше. Веднага се насочи към брега, но измъчван от смъртоносната рана, пък и заплашван от опасността да се удави, умря тъкмо преди да го достигне.

Не е възможно да се опише изумлението на клетите създания, когато изтрещя изстрелът от пушката ми. Някои насмалко да умрат от страх — обзети от ужас, те се строполиха направо като мъртви. Но щом видяха, че звярът умира и потъва във водата, а аз им правя знаци да се върнат на брега, те се окопитиха и взеха да търсят трупа. Аз го открих по кървавите петна, обагрили водата, и метнах върху му въже, с което негрите го изтеглиха на сушата. Излезе, че това е много чудноват леопард, пъстър и доста красив на вид, а негрите размахваха ръце, смаяни от оръжието, с което го бях убил.

Другият звяр, подплашен от пукота на изстрела, доплува до брега и се понесе право към планината, откъдето бе дошъл, така че отдалече не можах да определя какъв е. Скоро разбрах, че негрите искат да се угостят с месото на животното, и имах желание да им доставя удоволствието да им го дам, затова направих знак да го вземат, а те, изпълнени с благодарност, веднага се заеха да отделят месото от кожата и макар да работеха не с ножове, а със заострени парчета дърво, одраха леопарда сръчно, много по-сръчно, отколкото би станало с истински ножове. Предложиха ми част от месото, но аз отказах; дадох им да разберат, че месото е за тях, а аз искам кожата. Връчиха ми я на драго сърце и донесоха още доста храна, която приех, въпреки че не знаех точно какво е; после им обясних със знаци, че ни трябва вода, и им показах една от делвите, обърнати наопаки, за да разберат, че е празна и че искам да я напълнят. Те веднага викнаха на неколцина свои другари, след което дойдоха две жени, понесли голям пръстен съд — предполагам, печен на слънце — и също както преди го оставиха, за да го взема. Изпратих на брега Ксури с трите делви, за да ги напълни с вода. И жените бяха чисто голи както мъжете.

Сега бях запасен с корени и зърно (каквито и да бяха те), както и с вода, затова напуснах негърските си приятели и продължих да плавам още около единайсет дни, без да се приближавам до брега. Накрая стигнах до място, където сушата се вдаваше доста навътре в морето, на около четири-пет левги пред нас. Понеже нямаше никакво вълнение, направих голям кръг, за да заобиколя тази точка; и най-подир, като отминах носа и бях на около две левги от брега, видях от другата му страна, откъм морето, истинска земя. Тогава заключих, че трябва да е Зелени нос с островите, носещи същото име. Сушата обаче се намираше твърде далече и не можех да реша какво е най-добре да сторя — ако ме подхванеше силен вятър, можех да не стигна нито до островите, нито до носа.

Дълбоко угрижен от това затруднение, влязох в каютата и седнах. Ксури беше останал на кормилото, но изведнъж го чух, че вика: „Господарю, господарю, кораб и платна!“ Простоватото момче беше изгубило ума си от страх, защото мислеше, че това е някой от корабите на пирата, изпратен да ни преследва, докато аз бях сигурен, че сме се отдалечили извън неговите владения. Изскочих от каютата и не само че веднага видях кораба, но и познах какъв е: португалски, според мене на път към гвинейския бряг, за да натовари негри. Когато обаче проследих накъде плава, скоро се убедих, че плава в друга посока и не възнамерява да се приближи до брега. При това положение насочих, доколкото успях, лодката към открито море, защото исках при възможност да говоря с хората от кораба.

Макар че вдигнах всички платна, разбрах, че няма да изляза на пътя им и корабът ще отмине преди да привлека вниманието му, но след като плавах с възможно най-голяма бързина и започна да ме обзема отчаяние, те, изглежда, ме забелязаха с помощта на далекогледа и сигурно решиха, че виждат европейска лодка, принадлежаща на някой заблуден кораб, затова свиха платната, за да ги достигна. Това ме насърчи и понеже на борда господарят бе сложил и кърмови флаг, започнах да го размахвам, за да сигнализирам беда, след което стрелях във въздуха. От кораба забелязаха и едното, и другото — казаха, че са видели пушека, макар че не чули изстрела. При дадените сигнали те проявиха добрината да спрат и да легнат на дрейф и след около три часа аз се изравних с тях.

Попитаха ме кой съм — на португалски, испански и френски, но аз не разбирах тези езици. Накрая един от моряците, шотландец, който се намираше на борда, ми подвикна, аз му отвърнах и му обясних, че съм англичанин и че съм бил мавърски роб в Сале, откъдето съм избягал. Тогава те ме поканиха на кораба и ме приеха много дружелюбно, като прибраха и багажа ми.

Всеки може да си представи каква неописуема радост изпитах, че съм се избавил (така прецених случая) от окаяното и почти безнадеждно положение, в което се намирах, затова тутакси предложих на капитана всичко, с което разполагах, като отплата за избавлението си; той обаче великодушно отказа да вземе каквото и да е; щял съм да получа всичко непокътнато, когато достигнем бреговете на Бразилия, защото, както каза той, „спасявам живота ти при такива условия, при каквито бих искал да бъда спасен и аз, ако някога ме сполети жребият да ме приберат в същото състояние; при това — продължи той, — когато те закарам до Бразилия, толкова далече от твоята родина, а съм ти прибрал имуществото, ще бъдеш заплашен от гладна смърт, при което аз ще отнема живота, който съм спасил. Не, не, сеньор инглезе (което ще рече «господин англичанино»), ще проявя милосърдието да те отведа до там, а благодарение на това имущество ще можеш да се изхраниш и да си платиш пътя до родината.“

Предложението му беше благородно и той удържа на думата си докрай, защото нареди никой от моряците да не се осмелява да пипа моите вещи, след което взе всичко при себе си, като ми представи точен списък, по който да си го получа обратно — до последното нещо, включително трите пръстени делви.

Що се отнася до лодката, понеже видя, че е много хубава, капитанът каза, че ще ми я заплати и ще я вземе за нуждите на кораба. Попита ме колко искам. Отвърнах, че след като е проявил великодушие към мене във всяко едно отношение, не желая да оценявам лодката, оставям това на него; тогава той каза, че ще ми даде собственоръчно съставена разписка, срещу която ще получа от него в Бразилия осемдесет реала, а ако при пристигането ни ми бъде предложена по-голяма сума, ще покрие разликата. Предложи ми също така и шейсет реала за слугата ми Ксури, които не желаех да приема — не че имах нещо против да го отстъпя на капитана, но никак не ми се искаше да продавам в робство клетото момче, което така предано ми беше помагало да си възвърна свободата. Когато обаче съобщих на капитана причините да му откажа, той ми предложи да се споразумеем така: да обещае на момчето, че ще го освободи след десет години, ако приеме християнската вяра. При това положение, и понеже Ксури каза, че има желание да служи при капитана, аз се съгласих да му го дам.

6
Робинзон Крузо by Kristian - Illustrated by Кристиан Ангелов - Ourboox.com
This free e-book is brought to you by
Ourboox.com

Ourboox is the world's simplest platform for creating and sharing amazing ebooks.

You too can become one of our 75,000 authors.

Join us now and start creating your own books right away.

Create your own free book