Приключенията на 5.д клас

Петнадесети септември и

капсулата на времето

Здравейте, скъпи читатели! Надявам се тази книга да ви хареса. Сигурно се чудите коя съм аз? Аз не съм някой велик писател, който пише поредната си книга. Не съм също от онези, които пишат, за да бъдат известни или богати. Аз пиша, защото ми доставя безкрайно удоволствие. Книгата, която държите в ръцете си, описва приключенията на моя живот. Но вие още не знаете коя съм аз…

Е, казвам се Александра. На единадесет години съм. Живея в град Шумен и уча в средно училище,, Йоан Екзарх Български“. Обичам историята и литературата. Най-голямата ми мечта е да стана писателка и някой ден да бъда известна с творбите си. Ето как премина първият ми учебен ден в пети клас.

Събудих се рано сутринта. Трябваше ми много време да се приготвя, защото аз съм от тези, които вечно се бавят и забравят разни неща. Докато облека униформата и оправя прическата си мина почти цял час. Бях много нервна – все пак пети клас е много важен. Ще се запозная с нови съученици, въпреки, че оставам в старото си училище, ще имам и нови учители…

Но все пак денят премина добре. Срещнахме се с новата ни класна ръководителка. Беше с червена къса коса, преподаваше история и беше много мила. Тя ни заведе в новата ни класна стая. Всички треперехме от вълнение, докато се качвахме нагоре. И накрая пристигнахме…

Двадесет и четвърта стая се намираше на втория етаж. Имаше бежови на цвят стени. Не беше голяма. В нея се събираха четиринадесет чина с по две места и едно бюро за учител.

Нямаше място за шкафове, а в дъската имаше телевизор. Да, правилно ме разбрахте вътре в дъската имаше скрит телевизор, но за жалост нямаше никакви канали. Беше приятна стая.

Когато влязохме си избрахме места. Разбира се, аз седнах до най-добрата си приятелка Райли. Тя имаше кафява коса, кафяви очи, а когато се засмееше лицето ѝ грейваше. С нея често си правехме шеги и винаги се разсмивахме. Тя беше най-добра от всички с езиците, а най-вече с английския език.

Очакваше ни чудесна година с приятели. Докато наваксвахме с разговори времето, в което не бяхме заедно, учителката свали маската си и започна да ни обяснява:

– Запознати сте със… ситуацията, в която се намираме, затова ви моля, да спазвате следните правила.

Тя започна да изрежда правилата за безопасност по време на пандемия, които вече всички знаехме. След като приключи с инструктажа, тя раздаде на всички по един свитък с въпроси за предишната учебна година, за приятелите и други подобни. На следващия ден трябваше да ги предадем, а догодина на петнадесети септември – да отворим ,,капсулата на времето‘‘ и да погледнем, какво се е променило. Това представляваше празен буркан вероятно от макарони, на който беше залепен лист с надпис ,,Капсула на времето“, но ако използваш въображение ще видиш- кутия със спомени, в която беше вложен много труд.

Войната с нощните пеперуди

Войната с нощните пеперуди беше приключение. Всички много се забавляваха и се смяха. Вярвам, че след всичко, което се случи тези пеперуди няма да се върнат при нас скоро, а що се отнася до техните приятели, те дори няма да стъпят в града. Та ето как точно си го спомням…

Беше рано сутринта в понеделник.  Аз, Леон и Крис тъкмо бяхме пристигнали. Училището бе полупразно. Когато отворихме вратата и влязохме в класната стая се изправихме очи в очи с най-големият ни кошмар – нощните пеперуди. Бяха високи по два метра всяка. Имаха кафяви тела и черни очи. Размахът на огромните им крила достигаше четири метра. Те всяваха неописуем ужас в сърцата ни, но имаше два начина, по които да се справим с проблема.

Да се предадем или да се бием, а отговорът беше ясен. Тримата хванахме най-силните си оръжия. Аз взех меч, Крис извади своят щит, а Леон се приготви да сътвори заклинание с вълшебната си пръчка. Въздухът се наелектризира, а в небето се разлетяха стрели, мечове, копия и най-различни магии. Започнахме да се бием с всички сили, но врагът надделяваше. Мислехме, че няма как да стане по-лошо, когато целият град нахлу на бойното поле. Те не можеха да се отбраняват, а силите ни напускаха. Единственото решение беше бързо да ги евакуираме. Гражданите проявиха разбиране и въпреки уплахата си преминаха през полето. Останахме сами, събрахме сили и се изправихме лице в лице със пеперудите. Те нададоха ужасен, стържещ звук и сякаш си ни представяха победени на земята. Започнахме да се бием отново и заедно, като екип победихме врага.

Не ще забравим този ден никога!

Невероятна история а? Жалко, че това дори не прилича на истинската случка. Е да видим какво точно се случи…

Беше рано сутрин. Аз, Леон и Крис тъкмо бяхме пристигнали. Училището бе полупразно. Когато отворихме вратата и влязохме в класната стая се изправихме очи в очи с най-големият ни кошмар – нощните пеперуди. Бяха дълги по два сантиметра всяка. Имаха кафяви тела и чернички очи. Размахът на крилцата им достигаше четири сантиметра. Бяхме изплашени, но трябваше някак да ги изгоним. Аз хванах линийката си, Крис се отбраняваше с якето си, а Леон държеше дървената си пръчица от комплекта на Хари Потър. Нищо не можеше да ни спре. Така се започна! Линийки хвърчаха във въздуха, летяха якета, химикалки се носеха като стрели в класната стая, а Леон редеше заклинание, след

заклинание (които не правеха абсолютно нищо). Пеперудите ставаха все повече, а ние губехме силите си (основно от подскачане и прекалено голямо вълнение). Нямаше как да стане по-лошо или поне така си мислехме. Точно тогава целият клас влезе през вратата. Те нададоха викове и дори не чакаха да им кажем да излязат, а директно изхвърчаха навън. Излишно е да споменавам, че не ни помогнаха, а дори по-зле. Някои от тях защитаваха врага!? Може би това беше краят, но да не драматизираме излишно. На някой му хрумна чудесната идея да отворим прозореца, а пеперудите, е те сами излязоха. Целият клас се върна в стаята, където всичко си беше нормално и никой не ни благодари. Но за какво ли? Ами не знам, че ги спасихме от вредителите, или че не счупихме нищо при цялата битка? Както и да е, приемете, че се смятаме за велики герои и това ни стига, а останалото е история!

Атакуват ни група

седмокласници

        Време е да ви разкажа още една история за специалния ми и… леко странен клас. Може би това е любимата случка на повечето ми съученици. В нея става дума за едно конкретно дете. То беше страхливо, но и много палаво. В него имаше нещо, което никой от нас не разбираше. Беше различно и не го харесвахме. Но когато то изпадна в беда, като един задружен клас всички бяхме готови да му помогнем. Вече ви стана интересно, нали? Тогава нека да започваме.

Новите деца в класа ми бяха чудесни. Повечето ми се сториха плахи, но когато ги опознах станахме приятели. Само, че нещо не беше наред. Имаше едно момче на име Петър, което беше различно. Постоянно се преструваше на смело,

но се държеше и много детински. Никога не носеше маска в коридора, а по време на пандемия това беше задължително. Заради неговото държание никой не го харесваше.

Аз съм член на училищния съвет. Задължението на мен и приятелите ми е да следим за спазването на реда, а Петър беше детето, което винаги ни се пречкаше. Ивелина – една от членовете на съвета искаше да се погрижи той да не създава повече проблеми, но никога не успяваше да го накара да спре.

Веднъж по време малко междучасие Петър влезе в стаята и седна на чина си бързо, сякаш някой го гонеше. Никой не знаеше какво става, но той беше странен и мислехме, че за него това е нещо нормално. Всички продължихме със заниманията си и не му обърнахме внимание. Тогава учителката влезе в стаята и часът започна.

Щом звънецът би за начало на почивката всички бяхме в стаята, а Петър отново се държеше странно. По време на всяко голямо междучасие той излизаше навън на чист въздух, но днес стоеше изплашен и сякаш очакваше някого. Отидох да проверя какво става с Петър, а той заплака.

Не разбирах нищо! Какво се беше случило? Дали го разстроих? Но аз не казах нищо! След малко време видях, че Петър не гледа мен, а нещо зад мен. Обърнах се. Тогава забелязах, че на вратата стояха десетина големи ученици. Бяха много високи и облечени в тениски с различни цветове (не звучи като страшно облекло, но все пак бяхме в училище.)

– Хей ти! – изкрещя един от тях, гледайки Петър.

– Ела тук! – провикна се втори. – Хванете го!

Големите ученици се приближиха към него, но някой застана пред тях.

– Хей! – извика Крис – Оставете приятеля ни!

И излезте от стаята ни! – каза Ивелина.

Ние сме 5.д клас! Ако заплашвате един от нас, ще се изправите срещу всички ни! – добавих аз.

– И какво, ще кажете на госпожата? – попита един и всички прихнаха да се смеят.

Бяхме готови да отвърнем когато в стаята влезе учителката ни по Български език.

– Какво става тук? – попита тя. – Някой ще ми обясни ли? Какво правите тук? Бързо влизайте в час!

Големите ученици я послушаха и си тръгнаха. След това учителката отново се обърна към нас:

– Искам обяснение!

Те заплашват Петър… влязоха в стаята… те

тормозят…и също… – започнахме да говорим един през друг.

– По-бавно, по-бавно! Така! Искам Петър да отиде при

педагогическия съветник и да му обясни всичко, а останалите да ми кажат какво се случи.

Разказахме ѝ накратко случая, а тя не изглеждаше никак изненадана. Оказа се, че тези големи ученици са от 7.а клас. Тяхната стая и стаята на още един седми клас се намираха много близо една до друга. Единственото, което ги разделяше беше вратата на един от петите класове. Горките деца! Два седми класа са ги тормозили!

По средата на часа по български език в стаята влезе Петър. Всички искахме да разберем какво е станало.

Започнахме да задаваме въпроси, но все още бяхме в час и трябваше да продължим с урока.

По време на междучасието се събрахме да разпитваме Петър. Той ни разказа как е обяснил всичко на педагогическия съветник, но не са наказали тези момчета. Седмокласниците са нападали и други ученици, но не са били наказвани никога.

– Но това е несправедливо! – казах аз – Те влязоха в стаята ни и заплашиха наш приятел!

– Така е, но нямаме доказателства – обади се Леон.

– Какво ще правим? – попита Изабела.

– Ще измислим план и утре ще действаме! – рекох аз.

На следващият ден бяхме готови. Имахме чудесен план и щяхме да разобличим седмокласниците. Ето какъв беше той.

Петър ни разказа, че когато излезе навън, големите ученици затварят вратата, (която може да се отвори само отвътре.) Това е доста глупава идея, защото, ако те заключат навън, ти можеш просто да заобиколиш и да влезеш през главния вход. Няма значение. Нека се върнем към плана ни. Щяхме да оставим Петър сам на източния вход и да се скрием. Щом седмокласниците го видеха щяха да отидат, да затворят вратата и да започнат да му се подиграват. Докато те го правеха ние щяхме да ги снимаме, да отидем при педагожката и да ѝ покажем записа. Бум! Това е най-страхотният план! Да, но да кажем, че не се случи точно така…

По време на голямото междучасие всички излязохме навън. Петър беше застанал пред вратата и чакаше големите ученици, а Леон беше готов да снима. Тогава седмокласниците се появиха начело с червената тениска.

Знам, че не знаете кой е той, затова веднага ви обяснявам. Преди ви споменах, че всички момчета от седми клас носеха различен цвят тениски. Шефът им носеше червена блуза и го нарекохме червената тениска. Звучи доста смешно, но той е истински злодей. Нека се върнем към историята.

Седмокласниците се появиха и започнаха да говорят грубо на Петър

– Я кой е тук – започна червената тениска – Много си смел да идваш тук сам.

– Той не е сам! – не се сдържа Ивелина – Той е заедно с нас!

– Аха… уплашихте ме ха-ха-ха – извика друг ученик, който

наричахме зелената тениска.

– Ние ще се смеем последни, защото сте разобличени! – каза им Леон.

Чак тогава седмокласниците забелязаха, че ги снимаме.

– Дръжте ги! – извика червената тениска

Целият седми клас ни подгони. Всички хукнахме да бягаме. Никога в живота си не бях тичала по-бързо, но така е, когато те гонят бесни седмокласници! Вероятно цялото училище е решило, че навън има конно надбягване или много силно земетресение. Бяхме много изморени, но накрая успяхме да стигнем до централния вход. Веднага отидохме при педагожката и ѝ показахме клипа. Тя отиде до стаята на 7.а клас и ги попита:

– Какво сте направили?

Не, не, ние тези деца не ги познаваме! Не, не, объркали сте класа! – започнаха да се оправдават те.

– Така ли? – попита саркастично тя – Идвайте веднага!

Не знам какво точно се е случило там, но най-накрая всички разбраха истината. Отново не наказаха седмокласниците, но им се скараха и мисля, че големите ученици научиха един урок:

Никога повече да не се заяждат с 5.д клас!