Маша и Мечока

Имало едно време една баба и един дядо. Имали си те внучка Маша.
Събрали се приятелките й да отидат в гората – за гъби и ягоди. Отишли да извикат и Маша.
– Дядо, бабо, – казала Маша, – пуснете ме в гората с приятелките!
Дядото и бабата отговорили:
– Иди, само гледай от приятелките да не се отделяш, да не се заблудиш.

Отишли девойките в гората, започнали да събират гъби и ягоди. А Маша – от дърво на дърво, от храст на храст – и се отдалечила от приятелките.

Започнала тя да ги търси, да ги вика. А приятелките й не чували, не се обаждали.

Ходила, ходила Маша из гората – съвсем се заблудила. Навлязла навътре в гората. Гледа – къщичка.

Почукала Маша на вратата – никой не отговорил. Бутнала тя вратата и тя се отворила.
Влязла Маша в къщичката, седнала до прозореца. Седнала и помислила:
„Кой ли живее тук? Защо не се вижда никой?“ А в тази къщичка живеел голям мечок. Само че сега не бил вкъщи. Отишъл бил в гората. Върнал се мечокът вечерта, видял Маша и се зарадвал.

Аха, – казал, – сега няма да те пусна! Ще живееш при мен. Ще палиш печката, ще ми вариш каша и с кашата ще ме храниш.
Затъжила се Маша, заплакала, но нищо не могла да стори. Започнала да живее при мечока в къщичката.
По цял ден мечокът ходел из гората, на Маша казвал да не излиза от къщичката и никъде да не ходи:
– А ако избягаш, все едно ще те хвана и тогава ще те изям!
Започнала Маша да мисли как да избяга от мечока. Наоколо само гора, не знаела накъде да тръгне, нямало кого да попита…
Мислили, мислила и измислила.
– Мечо, мечо, пусни ме за един ден в селото: на баба и дядо лакомства да занеса.
– Не! – казал мечокът. В гората ще се заблудиш. Давай храната, аз сам ще им я отнеса!
А Маша само това и чакала!

Изпекла тя кифлички, намерила голям-преголям кош и казала на мечока:
– Ето, виж, в коша ще сложа кифличките, а ти ги отнеси на баба и дядо. Но помни – не го отваряй по пътя, кифличка не вземай! Аз ще се покача на висок дъб и от там ще гледам!
– Добре, – казал мечокът – давай коша. Маша му казала:
– Отиди навън и погледни дали не идва дъжд!
Щом мечокът излязъл навън, Маша влязла в коша, а на главата си сложила тавата с кифличките.
Върнал се мечокът, гледа кошът бил готов. Метнал го на гърба си и поел към селото.
Вървял мечокът между елите, бродил между брезите, по стръмнините се спускал, по височините се изкачвал. Вървял, вървял, изморил се и казал:
– Ще седна на пън. Ще изям една кифличка!
А Маша от коша казала:
– Виждам, виждам. Не сядай на пън! Не яж кифличка! На баба и дядо ги носи!
– Колко отдалече гледа – казал си мечокът – всичко вижда. Дигнал коша и тръгнал по-нататък.

Вървял, вървял, спрял се, седнал и казал:
– Ще седна на пън! Ще изям една кифличка.
А Маша от коша пак:
– Виждам, виждам. Не сядай на пън! Не яж кифличка! На баба и дядо ги носи!
Учудил се мечокът:
– Каква е хитруша! Високо стои, далече вижда! Станал и още по-бързо тръгнал.
Стигнал до селото, намерил къщата на бабата и дядото и с всички сили зачукал на вратата:
– Чук-чук-чук! Идвайте, отваряйте! От Маша гощавка ви нося.
А Кучето чуло мечока и се хвърлило с лай отгоре му.
Изплашил се мечокът, оставил коша до вратата и се втурнал в гората.
Излезли бабата и дядото, гледат до вратата – кош.
– Какво е това в коша? – попитала бабата.
А дядото повдигнал коша, гледа и не вярва на очите си – в коша седи малката Маша – живичка и здравичка.
Зарадвали се бабата и дядото. Започнали да прегръщат и целуват Маша, умница да я наричат.